Нашата вяра

January 14, 2018 | Author: Hristo Parkov | Category: N/A
Share Embed Donate


Short Description

Нашата вяра...

Description

НАШАТА ВЯРА СВЕЩЕНА ИСТОРИЯ НА СТАРИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ ПРАВОСЛАВЕН КАТЕХИЗИС и ПРАВОСЛАВНО БОГОСЛУЖЕНИЕ ПЕТО ИЗДАНИЕ

СИНОДАЛНО ИЗДАТЕЛСТВО —-София 1991 г. 1

СЪДЪРЖАНИЕ Част I – Свещена история на Стария и Новия Завет Няколко думи за Свещеното Писане на Стария и Новия Завет ....................................... Сътворяването на невидимия и видимия свят от Бога ...................................................... Грехопадението и последствията му. Бог обещава да прати Спасител на човеците ...... Каин и Авел ........................................................................................................................... Всемирният потоп. Децата на Ноя ...................................................................................... Вавилонското стълпотворение. Поява на идолопоклонството ......................................... Авраам ................................................................................................................................... Авраам и Исаак ..................................................................................................................... Женитбата на Исаака ............................................................................................................ Иаков ...................................................................................................................................... Животът на Йосифа и неговите братя ................................................................................ Животът на Йосифа и неговите братя (продължение) ...................................................... Многотърпеливият Иов ........................................................................................................ Животът на евреите в Египет. Мойсей ............................................................................... Мойсей пред фараона. Еврейската пасха ........................................................................... Евреите на път за Обетованата земя. Синай ...................................................................... Десетте Божии заповеди. Скинията .................................................................................... Четиридесетгодишно странствуване по пустинята ........................................................... Иисус Навин. Влизане в Обетованата земя ........................................................................ Съдии. Самсон, Самуил. Помазване Саула за цар ............................................................. Давид ...................................................................................................................................... Цар Давид съгрешава тежко и се покайва .......................................................................... Цар Соломон ......................................................................................................................... Разделяне на Соломоновото царство. Пророци Исаия и Иеремия .................................. Пророци в Израилското царство. Илия, Елисей и Йона ................................................... Пророк Даниил и тримата момци в огнената пещ ............................................................ Възвръщане от плен. Завършек на старозаветния период ................................................

7 11 13 15 17 19 20 21 23 24 26 29 33 35 37 38 40 41 43 44 45 47 48 50 52 56 59

Живот, дело и учение на Господа нашего Иисуса Христа Рождество на Пресвета Богородица .................................................................................... Рождество Христово ............................................................................................................. Бягството на св. семейство в Египет и избиването на Витлеемските младенци ............ Отрокът Иисус в храма ........................................................................................................ Св. Йоан Кръстител .............................................................................................................. Изкушението на Христа от дявола в пустинята ................................................................ Иисус призовава и избира Своите апостоли ...................................................................... Проповедта в Назаретската синагога .................................................................................. Проповедта, произнесена на планината ............................................................................. За стария и новия закон ........................................................................................................ Други заповеди и наставления ............................................................................................ Изяснение на Господнята молитва ...................................................................................... Учение на Господа Иисуса Христа за Неговото Богосиновство ...................................... Учение на Христа за всеобщото възкресение ....................................................................

62 63 65 66 67 69 69 71 72 74 75 76 78 78 2

Учение на Христа за небесния хляб ................................................................................... Беседа на Господа Иисуса Христа с Никодима ................................................................. Беседа на Христа със самарянката ...................................................................................... Притчата за сеяча ................................................................................................................. Притчата за митаря и фарисея ............................................................................................. Притчата за богаташа и бедния Лазар ................................................................................ Притчата за за блудния син ................................................................................................. Притчата за милостивия самарянин ................................................................................... Притчата за десетте девици ................................................................................................. Притчата за безумния богаташ ............................................................................................ Притчата за талантите .......................................................................................................... Притчи за царството Божие ................................................................................................. Христовите дела ................................................................................................................... Сватбата в Кана Галилейска ................................................................................................ Чудотворното насищане на пет хиляди души .................................................................... Христос укротява бурята в морето ..................................................................................... Изцеряване на 38-годишния разслабен .............................................................................. Изцеряване сина на един царедворец ................................................................................. Изцеряване на слепородения ............................................................................................... Изцерение на десетте прокажени ........................................................................................ Изцеряване дъщерята па една хананейка ........................................................................... Възкресяване дъщерята на Иаира ....................................................................................... Възкресяване сина на Наинската вдовица ......................................................................... Възкресяването на Лазаря ................................................................................................... Христос благославя децата .................................................................................................. Преображение Господне ...................................................................................................... Христос предсказва Своите страдания ............................................................................... Предсказанията на Христа за разрушението на Йерусалим и за свършека на света ..... Пророчеството на Христа за страшния съд ....................................................................... Тържественото влизане на Христа в Йерусалим ............................................................... Тайната вечеря ...................................................................................................................... Христос се моли в Гетсиманската градина ........................................................................ Съденето на Христа .............................................................................................................. Разпятие, смърт и погребение ............................................................................................. Възкресение Христово. Явяване на възкръсналия Христа ............................................... Възнесение ............................................................................................................................

79 80 80 83 84 84 86 87 87 88 89 89 91 91 92 92 93 94 94 95 96 97 98 98 100 101 102 102 103 104 106 107 108 110 113 116

Основаване на Църквата и проповедническата дейност на св. апостоли Слизането на Св. Дух ........................................................................................................... Благодатните проявления на Св. Дух чрез устата и ръцете на св. Апостоли ................. Св. архидякон Стефан .......................................................................................................... Обръщането на Савла ........................................................................................................... Обръщането на Корнилия и на неговия дом ...................................................................... Благовестническата дейност на св. ап. Павла. Първо пътешествие ................................ Апостолски събор ................................................................................................................. Второ благовестническо пътешествие на св. ап. Павла .................................................... Трето благовестническо пътешествие на св. ап. Павла .................................................... Апостолски послания ..........................................................................................................

117 119 121 122 124 125 126 127 128 130 3

Общ поглед върху съдържанието на апостолските послания .......................................... Откровението на св. Йоана Богослова ................................................................................

130 132

Част II – Православен катехизис Символ на вярата .................................................................................................................. Първи член – Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител и пр. ......................................... Втори член – И в единия Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца и пр. ............................................................................................................ Трети член – Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и пр. ........................................................................................................................................ Четвърти член – Който за нас бе разпнат при Понтия Пилата и страда и бе погребан Пети член – И възкръсна в третия ден според писанията ................................................ Шести член – И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца ......................................... Седми член – И пак ще дойде със слава да съди живите и пр. ........................................ Осми член – (Вярвам) и в Светия Дух, Господа, Животворящия и пр. ........................... Девети член – (Вярвам) и в едната, света, вселенска и апостолска Църква ................... Десети член – Изповядвам едно кръщение за прощаването на греховете ...................... Кръщение .............................................................................................................................. Миропомазване ..................................................................................................................... Причащение .......................................................................................................................... Покаяние ................................................................................................................................ Свещенство ........................................................................................................................... Брак ........................................................................................................................................ Елеосвещение (маслосвет) .................................................................................................. Единадесети член – Очаквам възкресението на мъртвите ............................................... Дванадесети член – И живота в бъдещия век. Амин ........................................................

136 138 142 145 148 151 154 155 158 164 170 171 172 173 175 177 179 179 181 185

Част III – Православно богослужение Молитвата .............................................................................................................................. Частна и обществена молитва ............................................................................................. Външен израз на молитвата ................................................................................................. Храм ....................................................................................................................................... Свещенослужители .............................................................................................................. Богослужебни одеяния ......................................................................................................... Църковнослужители ............................................................................................................. Видове богослужения ........................................................................................................... Видове богослужебни чинодействия .................................................................................. Богослужебни книги ............................................................................................................. Богослужения в денонощния кръг ...................................................................................... Вечерня .................................................................................................................................. Полунощница ........................................................................................................................ Утреня .................................................................................................................................... Часове .................................................................................................................................... Изобразителни ...................................................................................................................... Св. литургия .......................................................................................................................... Проскомидия .........................................................................................................................

189 189 189 190 196 197 199 199 202 202 202 202 203 203 204 204 205 206 4

Литургия на оглашените ...................................................................................................... Литургия на верните ............................................................................................................. Евхаристиен канон ............................................................................................................... Преждеосвещена литургия ..................................................................................................

207 209 210 213

Църковни празници А. Неподвижни ..................................................................................................................... Б. Подвижни .......................................................................................................................... За църковната музика ........................................................................................................... Молитви за православния християнин ...............................................................................

216 233 237 238

Приложение Справочник на православния християнин .........................................................................

243

5

ЧАСТ ПЪРВА СВЕЩЕНА ИСТОРИЯ НА СТАРИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ

6

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА СТАРИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ Никой не е виждал Бога. Отде тогава хората знаят, че Той съществува? И откъде са получили подробни сведения за Неговата същност и свойства? За Бога никой нищо не би знаел, ако Сам Той не би ни се откривал. Има няколко начина, по които Бог се открива на хората. Преди всичко Бог ни се открива по естествен начин – чрез света, който Той премъдро е сътворил и от който ние съдим за премъдрия негов Творец. Това се нарича естествено откровение на Бога. Както ние съдим от една книга за автора й, така и чрез творението заключаваме за Твореца. После ние познаваме Бога и Неговия нравствен закон чрез съвестта си и чрез непосредственото чувство за това що е добро и що е зло. И съвестта е естествено откровение на Бога. Но най-много познания за Бога ние получаваме от един неизчерпаем извор, наречен Свещено Писание. То е тъй нареченото свръхестествено откровение на Бога. Така се нарича то, защото Бог тук не по естествен, а по свръхестествен начин, непостижим за нас, се е откривал на хората чрез Свои избраници – свети мъже, пророци и апостоли (Евр. 1:1). Най-пълно откровение на Бога и за Бога ние сме получили чрез Иисуса Христа – Спасителя на света. Бидейки Бог, въплътен в човешка плът. Той ни е дал най-точна представа за невидимия и вечен Бог (Евр. 1:2; Йоан 1:18). Всичко онова, което Бог в разни времена е откривал за Себе Си на свети хора, се е предавало най-напред устно от човек на човек. Това се нарича Свещено Предание. Но, за да не бъде Свещеното Предание изопачено или забравено, Бог внушил на свети мъже да го запишат на книга. Тъй са се появили книгите на Свещеното Писание. При това, за да не бъде написано нещо погрешно или недостойно за Бога, Сам Божият Дух е ръководил невидимо свещените писатели и ги е вдъхновявал да пишат истинно. Затова ние вярваме, че техните писания са боговдъхновени. В Свещеното Писание има и божествен, и човешки елемент. С човешки думи ни са разкрити в него божествени истини. То е написано от хора, но неговият същински автор е Бог, защото Той е дал Откровенията за Себе Си, Той е и ръководил светите писатели да записват всичко правилно. Свещеното Писание се нарича още Библия. Библия е гръцка дума. Преведена на български, тя ще рече: книги. Библията наистина съдържа много книги – 77 на брой. Те са написани от много автори, живели в различни времена. Първият писател е Мойсей, живял около 1500 години до Рождество Христово. Последният писател е св. Йоан Богослов, доживял около 100 години след Рождество Христово. И тъй, в тоя промеждутък от време, обхващащ около 1600 години, е произлязло Свещеното Писание. Повечето от книгите в него са написани преди раждането на Спасителя. Те ни говорят за това как Бог сътворил света, как първите човеци съгрешили, как Господ ги изгонил от рая, как обещал да им прати Спасител, Който да изкупи вината им пред Бога и как през вековете Бог подготвял народите да приемат Изкупителя. Всички тия книги, написани до Рождество Христово, се наричат Ветхи (т.е. Стари) Завет. Те са на брой 50. А книгите, написани след Рождество Христово, образуват Новия Завет. Те са на брой 27. Първо място между тях заемат Евангелията. Те са четири на брой, написани от четирима евангелисти – Матей, Марко, Лука и Йоан. Евангелие е гръцка дума и значи на български „благовестие“. Това название им е дадено, защото в тях се съдържа най-благата вест за човеците – как предсказаният и очакван в Стария Завет Спасител на света се е родил, как е поучавал хората на добро и как ги е спасил от греха чрез страданията, смъртта и възкресението Си. Подир Евангелията следва книгата Деяния Апостолски. В нея се разказва как апостолите разпространявали Христовото учение сред иудеите и езичниците. Подир Деянията следват апостолските послания (писма), дето се разкриват разни истини на вярата 7

и се дават обяснения как трябва да изпълняваме Христовите заповеди. Последната книга на Новия Завет е Откровението на св. Йоан Богослов. Там се рисуват събитията преди свършека на света, както и раят, новото небе и новата земя, гдето спасените от Иисуса Христа вярващи ще бъдат навеки с Бога. Ония свети мъже, които са писали новозаветните книги, са били в по-голямата си част свидетели на живота и делата на Спасителя. Книгите на Стария Завет се делят на канонически и неканонически. Прилагателното „канонически“ произлиза от гръцката дума канон, която значи мярка, правило. Канонически книги ще рече: книги боговдъхновени, написани, за да служат като най-чист извор на вярата и нравствеността, като единствено и неизменно правило за духовния живот и спасението на човека. А неканонически книги се наричат онези, които са написани от благочестиви лица, но не по вдъхновение на Светия Дух. Те не са извор на божествени откровения и на задължителни правила за духовен живот, но са поучително четиво, което поощрява благочестието и вярата. Затова се и съдържат в Библията. Неканонически са следните 11 книги: Товит, Иудит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса Син Сирахов, Послание на Иеремия, Книга на пророк Варуха, Втора и Трета книга на Ездра и Първа, Втора и Трета книга Макавейска. В Новия Завет няма нито една неканоническа книга. Те всички са боговдъхновено Божие слово и задължително правило за вярата и благочестието. По характера на съдържанието си книгите на Свещеното Писание се делят на четири вида: законоположителни, исторически, учителни и пророчески. В законоположителните книги се излагат предимно основните закони и правила на религиозния живот на човека. В историческите книги се разкрива чрез разните исторически събития Божият план за спасяване на човечеството от греха и последиците му. В учителните книги се излагат нравствените истини, които ни учат на правилен духовен живот. В пророческите книги се предават предсказанията за идването на Спасителя, за Неговата църква, за нейната съдба, за свършека на света и за очакването на царството небесно, на новото небе и новата земя, на които ще обитава правда (2 Петр. 3:13). Библията е написана не от един човек, а от около 40 автори, живели в най-различни епохи, в продължение на 1600 години. И въпреки това в нея има чудно единство! Тя открай докрай ни дава в основата си еднакво вярна представа за Бога и за спасението на човешката душа. В нея владее навсякъде един и същ дух, една и съща вяра, един и същ нравствен закон за нашите задължения към Бога и към ближния. Между писателите на Библията има пророци и ясновидци като Мойсея и Исаия, царе като Давида и Соломона, прости овчари и земеделци като Амоса, държавници като Даниила и Неемия, учени мъже като Лука и Павла, рибари като Петра и Йоана. И въпреки голямата разлика в образованието и положението на тия мъже, те са писали изумително еднакво по дух и мироглед. Това може да се обясни само с факта, че не друг, а вечният и неизменен Бог, Който се е откривал в различни времена на хората чрез тия свети мъже, е в същност Авторът на Библията. Ако някои се мъчат да намерят противоречия в Библията, грешките за това не са в Библията, а обикновено в хората, които неправилно са я разбирали и разбират. Ние трябва да помним, че Свещеното Писание не е сборник по естествено-научни въпроси. То няма за цел да ни даде знания по астрономия, геология, химия, физика, история или география, а ни сочи пътя към Бога и начините на спасението. Един вярващ астроном казал прекрасно: „Библията не ни учи как се движи небето, а как ние дохождаме на небето“. Затова непременно незадоволен ще остане от Библията онзи, който търси в нея не спасение на душата си, а научни познания, както незадоволен остава онзи, който отива при лекаря не за да се лекува, а за да си поръча при него дрехи или обувки. Който иска да учи естествени науки, трябва да чете естествено-научни книги. Който обаче иска да намери Бога, да разбере как Бог промишлява за света и човека, как е изпратил на земята Своя единороден Син – Иисуса 8

Христа за спасението на човечеството, той трябва да чете и изучава Библията. Сам Спасителят говори: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене“ (Йоан 5:39). При всичката си дълбока древност Библията не остарява и няма да остарее никога. Тя е непресъхващ извор на вечно бликаща духовна мъдрост. Тя е история на спасението. Тя има един център – Бога Спасителя. Навред в нея ние срещаме падналия, погиващ човек и Бога, Който го спасява. Навред в нея се чува повикът: „О, човече, върни се при Бога, защото Той прощава, Той избавя, Той дава живот!“ Библията е безценен дар от живия Бог за падналото човечество. Тя съдържа утеха за всяко скърбящо сърце, отговори за всеки търсещ разум, откровения за всяко благочестиво съзнание. Тя е като звездното небе. Колкото повече се взираш в нея, толкова повече духовни звезди откриваш в нея. Тя ни разкрива най-недостъпни тайни по най-достъпен начин. И това е едно от божествените й качества. То е направило възможно превеждането й изцяло или на отделни нейни книги на около 2000 езика. Тя е найразпространената книга в света. Чудно е въздействието на Библията върху човешките сърца! Много хора под влияние на нейните думи са напускали грешния си живот и са ставали праведници. Езическият философ Атинагор почнал да чете св. Евангелие с цел да го опровергае. Но небесната светлина на Божественото учение докоснала сърцето му, и той, вместо да осмее християнството, станал най-пламенен негов защитник. Преподобни Никита Переяславски (Русия) водил отначало грешен живот. Потискал бедните хора, смучел потта и кръвта им и се обогатявал с насилия и грабежи. Веднъж той влязъл в храма и чул думите на пророка: „Ръцете ви са с кръв пълни. Умийте се, очистете се... престанете да правите зло!“ и пр. (Ис. 1:16). Тези думи така поразили Никита, че той цяла нощ прекарал без сън. Неправдите лежали като камък на съвестта му. Никита се успокоил само тогава, когато оставил грешния си живот и постъпил в манастир. Безчислени са примерите от тоя род. Много хора са намирали в Библията пътя на своето спасение. Херцен, например, пише: „Аз съм чел Евангелието много и с любов... и чувствувах искрено и дълбоко уважение към прочетеното. В първата си младост аз често се увличах от волтерианство (волнодумство), обичах иронията и насмешката; но не помня някога да съм взел в ръце Евангелието с хладно чувство... Във всички възрасти, при разни събития аз се връщах към четене на Евангелието, и всеки път неговото съдържание докарваше мир и кротост в душата ми“. Библията действува благодатно върху човешкото съзнание, защото не е човешка книга, а слово Божие. Ние трябва да свикнем да четем всеки ден това слово Божие, да го изучаваме и усвояваме със сърцето си. Тогава то и нам ще помогне да намерим пътя на спасението.

9

СВЕЩЕНА ИСТОРИЯ НА СТАРИЯ ЗАВЕТ

10

СЪТВОРЯВАНЕТО НА НЕВИДИМИЯ И ВИДИМИЯ СВЯТ ОТ БОГА (Битие гл. 1) Като влезем в един дом, ние виждаме много предмети в него: маси, столове, легла, картини, шкафове, гардероби, покривки, портрети и много още други неща. Ние знаем, че всички тия хубави предмети са дело на човешка ръка. Често се възхищаваме от направата на някой по-изящен предмет. И любувайки се на предмета, ние с право отправяме похвала на майстора му. Когато пък излезем сред природата, ние можем да наблюдаваме безбройно множество неща: слънцето, небето, планините, реките, езерата, моретата, горите, прекрасните дървета, разкошните цветя, буйната трева и всевъзможните животни – от красивия кон до найдребната буболечка. Кой е направил всичко това? – неволно се запитваме ние. Първата глава от първата книга на Библията ни отговаря, че всичко това е създал Бог. Преди да сътвори този видим свят, Господ е сътворил невидимия мир, т.е. ангелите. Те били сътворени в голямо множество и всички отначало били добри: слушали Бога и Го обичали от цялото си същество. Ала един от ангелите се възгордял и поискал сам да стане като Бога силен, независим и велик и да не Го слуша вече. Някои ангели се увлекли по неговия пример и също така престанали да се подчиняват на Бога. Тогава добрите ангели встъпили в борба със злите и ги прогонили от небето. От тоя час ангелите се разделили: добрите ангели останали с Бога и продължавали да Му служат, да Го славят и да вършат добро, а злите ангели отпаднали от Бога, почнали да Му се противят и да сеят навсякъде само зло. Оттогава те започнали да се наричат не вече ангели, а дяволи или бесове. След това Бог сътворил видимия свят. Бог не е като нас, хората. Той твори не тъй, както ние създаваме нашите вещи. Той е безкрайно велик и всемогъщ, а не като нас ограничен. Той може да извърши всичко, каквото пожелае. А ние, ако искаме да създадем нещо, трябва найнапред да видим дали е по силите ни, после – дали имаме необходимия материал за това и най-сетне, ако имаме нужния материал и видим, че можем да направим замисления предмет, започваме да се трудим, без да знаем често пъти, дали напълно сполучливо ще излезе делото ни. Не тъй е с Бога. Каквото Той каже, става. Той е сътворил света не от готов материал, а от нищо със Своето творческо слово и то точно тъй, както е било угодно на Неговата света воля. Бог с обич е сътворил света. Той помни всяко Свое творение и се грижи за него. Светата Библия ни разказва, че Бог е сътворил света не изведнаж, а постепенно – в продължение на шест дни. При сътворяването на всяко нещо Бог си е служил само със Своето творческо слово. С първото Свое слово в първия ден Бог сътворил светлината. Във втория ден с второто Си слово Той сътворил видимото небе и въздуха. В третия ден сътворил земята, моретата и реките, като по Божието слово земята започнала да произвежда разни треви, растения и дървета. В четвъртия ден били създадени слънцето, луната и звездите. В петия ден Бог сътворил рибите и птиците, а в шестия – зверовете и човека. С това се завършили дните ни Божието творческо дело. В седмия ден Бог вече не творил, а го определил за почивка. Затова и ние шест дни работим, а в седмия почиваме. Бог сътворил човека по особен начин, а не като останалите твари. Той го направил от земя и му вдъхнал душа. Човекът бил направен по образ Божий и по подобие Божие, т.е. той бил надарен с душа безсмъртна, разумна и свободна. Бог го направил господар на земята. Всички зверове трябвало да се покоряват на човека и да му служат. А човекът със свободната си воля трябвало да се подчинява на Бога, да Го обича и да върши добро. Бог нарекъл първия човек Адам и го поставил да живее в чудна градина, наречена рай. Там имало всякакви 11

растения и дървета, от плодовете на които човекът трябвало да се храни. Адам имал задължението да се труди за райската градина и да я обработва.

Бог сътворява света За да не бъде Адам самичък, Бог взел едно от неговите ребра и от него създал жената. Тя била наречена Ева, което значи живот. Всичко, каквото Бог сътворил, било твърде добро. В рая нямало нищо лошо: нито болести, нито нещастия, нито смърт. Този щастлив райски живот се изобразява в църковното богослужение през време на всенощното бдение, когато в самото начало Царските двери стоят отворени, свещеникът кади целия храм, а певците пеят 103 псалом, в който се говори за това колко прекрасно Бог е сътворил света: ,, Благославяй, душо моя, Господа! Господи, Боже мой, Ти си дивно велик!... Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро!... Слава на Тебе, Господи, Който си сътворил всички неща!“ *** В сътворението на света Господ Бог е проявил Своята безпределна мъдрост, Своята всемогъща сила и Своята непостижима слава. За всичко това ангелите непрестанно Го славословят, като Му пеят: „Свят, свят, свят е Господ Саваот!“ (Ис. 6:3).

12

ГРЕХОПАДЕНИЕТО И ПОСЛЕДСТВИЯТА МУ. БОГ ОБЕЩАВА ДА ПРАТИ СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕЦИТЕ (Битие гл. 2 - 3) Адам и Ева блаженствували в рая. Там им било хубаво. Те се радвали на неизказаните красоти. Зверовете им се покорявали. Пълен мир царял наоколо. Всичко изпълнявало Божията воля. Във всичко се чувствувал Божият порядък. Всички живеели в изобилие и доволство. Между райските дървета две били по-особени: едното се наричало дърво на живота, а другото – дърво за познаване добро и зло. Бог заповядал на Адама и Ева да не ядат от плодовете на последното дърво, като им казал, че, ако нарушат заповедта Му, без друго ще умрат. Човекът бил създаден със свободна воля. Той можел да слуша Бога, ако желаел това, а можел и да не Го слуша. Ако човекът не би имал свободна воля, той не би могъл истински да обича Бога и да Му доказва това с делата си. Той би бил нещо като машина, която върши само това, за което е предназначена. Веднъж Ева се разхождала близо до дървото за познаване добро и зло. Хитрият дявол влязъл в змията, и, скрит в нея, заговорил на Ева: — Истина ли е, че Бог ви бил забранил да ядете от плодовете на райските дървета? — Не, – отговорила Ева, – само от плодовете на дървото за познаване добро и зло ни е забранено да ядем, защото, ако ядем от тях, ще умрем. Дяволът, който никога не говори правдата, и сега започнал да лъже: — Не, няма да умрете. Но Бог знае, че, ако вкусите от плодовете на това дърво, сами ще станете като богове, ще познаете доброто, и злото. На Ева харесали тия думи. Тя погледнала към дървото, чиито плодове й се сторили много привлекателни. Поискало й се да ги опита. Взела един, изяла го, после дала на мъжа си, и той също ял. Така първите хора нарушили Божията заповед, сиреч съгрешили. Това било найзлощастният момент в живота им. Всичко за тях се променило. Съвестта им започнала да ги мъчи. Зверовете взели не само да се боят от тях и да ги избягват, но и да бъдат вече опасни за тях. Връзката между Адама и Ева и Бога се нарушила. Те загубили невинността си и видели, че са голи. От срам и страх те поискали да се скрият. Съшили си препасници от листа и покрили голотата си. Вечерта, когато чули, че Бог ходи из рая, те се спотаили между дърветата. Но Бог, Който всичко вижда и всичко знае, извикал на Адама: — Адаме, къде си? — Тук съм, Господи, – отговорил Адам, – но понеже съм гол, скрих се. — Кой ти каза, че си гол? – запитал Бог. – Да не би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш? Вместо да се разкае и да поиска още на часа прошка, Адам започнал да се самооправдава и да прехвърля вината върху други. — Жената, която ми даде Ти, тя ми даде от дървото и аз ядох. И Ева наченала да се оправдава. Тя рекла: — Змията ме прелъсти, и аз ядох. Тъй Адам и Ева не се разкаяли пред Бога, не поискали от Него прошка. Заради това Бог ги изгонил от рая и произнесъл над всекиго Своята справедлива присъда. Той проклел скрилия се в змията дявол – прелъстител, и казал, че между него и хората ще се поведе борба, която Той обещал да се завърши победно за хората. Бог обещал, че от семето на жената ще 13

се роди в бъдните времена Спасител, Който ще смаже главата на змията, т.е. ще съкруши властта и могъществото на дявола

Изгонването на Адам и Ева от рая и ще възвърне на хората загубеното райско блаженство. От тогава човеците с нетърпение започнали да очакват своя Спасител. Ние знаем сега, че, когато се изпълнило времето, действително се родил на земята от Пречистата св. Дева Мария Спасителят на света, Божият Син Иисус Христос. Господ определил наказание и за Адама и за Ева: Адам трябвало вече с пот на челото да изкарва хляба си, а Ева трябвало с болки да ражда децата си. Изгонени от рая, Адам и Ева загубили блаженството си, започнали да страдат и били обречени на разни нещастия и смърт. От първите човеци грехът с всичките си гибелни последствия преминал върху тяхното потомство. Оттогава всички хора започнали да грешат и да умират. *** Всички ние грешим подобно на Адама, като злоупотребяваме със свободната си воля и вършим онова, което е забранено от Бога. Грехът не се извършва изведнаж. Най-напред идва изкушението, т.е. желанието да извършим нещо,което не е угодно на Бога. Ако ние още в първия миг се противопоставим на изкусителните мисли, ще избегнем греха. Но, ако не се борим против тях, ще съгрешим. И грехът ще ни отдели от Бога. Адам и Ева съгрешили и били изгонени от рая. Също така и ние, ако съгрешаваме, не можем да бъдем с Бога, защото злото тогава ще живее в нас. Ако ние се чувствуваме нещастни, то се дължи на обстоятелството, че сме натрупали много грехове в душата си и че сме се отдалечили от Бога. Единственият начин да се помирим пак с Бога е покаянието. Ако не упорствуваме в 14

греховете си, ако не търсим да се оправдаваме, а признаем вината си, милосърдният Бог ще ни прости. Ние трябва да съжаляваме от цялата си душа за извършеното от нас зло и със смирение да поискаме от Бога прошка за него. Милостивият Бог всякога прощава на грешниците, щом види, че те се каят. Защото Той съжалява грешниците и ги обича, но мрази греха и злото. Щом грешникът сам намрази греха и злото, възсъединява се с Бога. Ето една от най-хубавите покайни молитви, която ние трябва да си казваме всеки ден: „Боже, бъди милостив към мене грешния!“ КАИН И АВЕЛ (Битие гл. 4) За Адама и Ева след изгонването им из рая започнал труден живот. Те си спомняли със скръб за изгубеното блаженство и с нетърпение очаквали Спасителя, Който им бил обещан от Бога. Скоро започнали да им се раждат деца – синове и дъщери. Първият си син Ева нарекла Каин. Колкото повече растял, толкова повече Каин се проявявал като груб и недобър човек. Втория си син Ева нарекла Авел. Той бил кротък и благочестив. Адам и Ева му се радвали много. Когато децата пораснали, започнали да работят. Каин обработвал земята, а Авел пасял стадата на баща си. Веднъж братята принесли Господу жертви, т.е. дар от това, което изкарвали с труда си. Каин принесъл и жертва плодове, а Авел – едно агне. Господ погледнал благосклонно на Авеля и на дара му, а на Каина и на неговия дар не погледнал благосклонно. Защо така постъпил Бог? Защото Той видял, че Авел Му принесъл жертвата си с чисто сърце и с искрена любов, а Каин – със зло сърце и без любов. Като отхвърлил жертвата му, Бог искал да му покаже този негов недостатък. Но Каин не разбрал това. Той започнал да завижда на Авеля и да се гневи против него. Господ, като виждал тия лоши настроения в душата на Каина, поискал да го предпази от грях и затова му рекъл: — Защо се огорчи? Ако постъпваш добре, няма защо да се опечаляваш. А ако постъпваш зле, внимавай – грехът е близко около тебе и те тегли към себе си. Но ти се бори с него и го побеждавай! Каин обаче не послушал Господа. Той продължавал да завижда на брата си и скоро извършил страшен грях – повикал Авеля да отидат заедно на полето и там го нападнал и убил. Тъй убийството се появило преди естествената смърт. И след тоя страшен грях Бог не оставил Каина. Той поискал да го предразположи към покаяние и затова го попитал: — Каине, где е брат ти Авел? На това Каин отговорил: — Не зная; нима съм пазач на брата си? Тогава Бог му рекъл: — Какво направи? Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене. И сега проклет да си от земята, която е отворила устата си да приеме братовата ти кръв от твоята ръка. Когато работиш земята, тя не ще ти дава вече силата си; ти ще бъдеш изгнаник и скитник по земята. Като чул тия думи, Каин се уплашил. Обхванал го страх не толкова поради престъплението, което извършил, колкото поради опасението, че и него ще убият. Но Бог му направил знак на лицето, за да не го убива никой. Каин отишел в далечна страна и живял там със своята жена. На Адама и Ева се родил още един син, когото те нарекли Сит. Подир Сита, Адам и Ева имали още синове и дъщери. Също и на Каина и на Сита се родили деца. Тъй човешкият род се умножавал. Потомците на Каина живеели далеч от Бога и се стремели само към земно благополучие. Те били наречени синове човешки. Децата на Сита пък били благочестиви и се обръщали всякога за помощ към 15

Бога. Затова те били наречени Синове Божии. Между потомците на Сита особено се отличил със своя свет живот Енох, който, поради верността си на Бога, бил взет жив на небето. Първите човеци живели много години. Най-дълголетен измежду тях бил Матусал, който проживял на земята всичко 969 години. Дълголетието на първите човеци се обяснява както с това, че не е била още похабена човешката природа чрез наследяване недъзите на предшествениците, тъй и с обстоятелството, че девствената земя в изобилие раждала всичко необходимо за човеците, които живеели тогава все още съвсем близо до природата.

Жертвата на Каина и Авеля *** Името на Каина е останало в историята като зловещ символ на братоубийство. До какво ужасно престъпление е стигнал Каин по пътя на завистта, омразата и гнева! Той започнал от малкото и стигнал до голямото. Първата му стъпка към греха било неговото лошо чувство към родния му брат, задето този последният имал предимства пред него. Това чувство се среща у много хора и се нарича завист. Ние трябва да се пазим от завистта, понеже тя може да ни подтикне към други още по-големи грехове. Ето Каин от завистта преминал към гнева, а от гнева – към убийството. Животът на човека е Божий дар. Никой няма право да отнима нито своя живот, нито живота на другите. Самоубийството и убийството са големи грехове. Ако искаме да се запазим от убийство, трябва да пропъждаме завистта и гнева от сърцето си, да се стараем да обичаме ближните си, да им вършим добро и да се взираме не в техните грехове, а в своите недостатъци. Да се молим често така: „Господи, дай ми да виждам своите прегрешения и да не осъждам брата си, защото си благословен во веки веков. Амин“.

16

ВСЕМИРНИЯТ ПОТОП. ДЕЦАТА НА НОЯ (Битие гл. 6, 7, 8, 9) Минало много време, откак Адам и Ева умрели. Човешкият род се умножил. Синовете Божии и синовете човешки живеели отначало отделно, но постепенно синовете Божии започнали да се женят за дъщерите човешки и да се поддават поради лошия им пример на разни грехове. Тъй всички хора взели да живеят порочен живот: забравили Бога, пакостели си един на друг и се грижели само за задоволяване нуждите на плътта си, като занемарили душата. Когато греховете и беззаконията покрили цялата земя, Бог се разгневил на хората и решил да очисти земята от безбройните злодеяния, като изтреби грешниците и насели земята с нови по-добри хора. Измежду всички покварени люде единствен Ной със своето семейство помнел Бога и Му служел вярно. Затова Бог го обичал. Ной имал трима сина: Сим, Хам и Яфет. Един ден Бог казал на Ноя: — Земята се изпълни със злини. Аз ще залея земята с вода, и водният потоп ще изтреби всичко, което живее на земята. Ти си построй ковчег (кораб) и влез в него с цялото си семейство, като вземеш със себе си от всички зверове: по 7 двойки от чистите и по 2 двойки от нечистите.1 Ной изпълнил Божията заповед. Когато ковчегът бил готов, праведният Божий избраник влязъл в него заедно с жена си, със синовете си и с жените им. Той взел, точно според Божията заповед, по 7 двойки от чистите и по 2 двойки от нечистите животни. Щом Ной влязъл в ковчега, започнал да вали пороен дъжд, който не престанал 40 дни и 40 нощи. Вода покрила цялата земя, даже и най-високите планини. Всички хора, всички зверове и всички гадини погинали. Спасило се само онова, що било в ковчега, защото той плавал над водите. А те непрестанно се повдигали в продължение на 150 дни. Това ужасно наводнение се нарича „всемирен потоп“. Най-сетне дъждът спрял и водата започнала постепенно да спада. Но дълго още никъде не се виждало да се показва суша, и Ноевият ковчег не можел никъде да спре. Когато изминали няколко месеца, Ной пуснал един гълъб от ковчега. Гълъбът хвръкнал, но скоро се върнал пак при Ноя, защото нямало де да кацне. След една неделя Ной пак го пуснал. Тоя път, връщайки се, гълъбът донесъл зелена маслинова вейка в клюна си. Маслината е знак на Божията милост. Ной разбрал по зелената маслинова вейка, че има вече зеленина по земята. След нови 7 дена Ной пак пуснал гълъба, и той вече не се върнал. Тогава Ной излязъл със семейството си от ковчега, пуснал на свобода всички зверове и се радвал, че вижда пак прекрасния Божий свят. Това Станало една година след започването на потопа. Земята като че погребала във водите своето нечестие. В тях тя измила своята греховна нечистота. Ной побързал да принесе благодарствена и умилостивителна жертва на Господа. Бог приел жертвата му и встъпил в завет (т.е. в договор) с него. Бог благословил Ноя и синовете му, дал им да владеят земята, позволил им да се хранят занапред не само с плодове, но и с месото на известни животни и дал обещание, че няма да има вече потоп на земята. Той потвърдил това, като посочил небесната дъга, която се появила над един облак по същото време. Скоро след потопа злото пак се появило между хората. Ной започнал да обработва земята. Посадил лозе. То дало добър плод. Когато гроздовете узрели, Ной приготвил от тях питие. Той не знаел, че това питие може да опие човека и затова пил от него повечко. Опил се и легнал гол в шатрата си. Хам видял баща си гол и със зла насмешка разказал за това на братята си. Но Сим и Яфет отишли в шатрата на баща си и го покрили с дреха, като 1

Чисти се наричали животните, които можело да се принасят в жертва на Бога. 17

пристъпвали към него заднешком, за да не видят голотата му.

След потопа Когато Ной се събудил и узнал какво се е случило, проклел Хама и предсказал, че неговите потомци ще станат роби на братовите му деца. А Сима и Яфета благословил. От потомството на Сима се родил Спасителят на света. *** В Божиите очи непочтителното отношение към родителите и осмиването им е много голям грях. Колко много грижи полагат родителите за децата си, колко много любов и жертвеност проявяват те, докато ги видят пораснали. Добрите деца знаят това и обичат своите родители. От ден на ден децата растат и силите им се увеличават, а родителите стареят и силите им чезнат. Идва ден, когато родителите съвсем изнемощяват, разболяват се и стават неспособни да се грижат за себе си. Тогава децата са длъжни да се грижат за тях, да ги хранят, обличат, лекуват и гледат със същата любов, с каквато сами някога са били гледани от своите родители. Децата са длъжни освен това всякога да се молят Богу за своите родители и през живота им, и след смъртта им. Върху добрите деца почина благословението на родителите. А родителското благословение не е без значение. То утвърждава домовете и благополучието на признателните деца.

18

ВАВИЛОНСКОТО СТЪЛПОТВОРЕНИЕ. ПОЯВА НА ИДОЛОПОКЛОНСТВОТО (Битие гл. 11) След потопа хората скоро се размножили. Отначало те живеели заедно, недалече от Араратските планини (в сегашна Армения), дето бил спрял Ноевият ковчег. Всички се чувствували като едно племе и говорели един общ език. Но задружният им живот не траял дълго. Грехът пак се появил и започнал да разединява човеците. Злите дела и раздорите взели да се увеличават. Хората видели, че ще трябва да се разделят, толкоз повече, че мястото, на което живеели, им било тясно. Тогава потомците на Хама, върху които тегнело пророчеството на Ноя, че ще робуват на другите, поискали да се разпръснат и, подтиквани от гордост, придумали някои от Симовите и Яфетовите племена да започнат едно небогоугодно дело. — Хайде, – рекли те, – да си съградим град и кула, висока до небето, и да си спечелим име (т.е. да се прославим), преди да се пръснем по лицето на цялата земя. В този замисъл имало голяма дързост и гордост. Затова той не бил угоден на Бога. Освен това Бог не искал хората да се разединяват, а да живеят задружно. Бог не одобрил начинанието им. Най-добрите хора от Симовото потомство не взели участие в това беззаконно и надменно дело. А другите бързо започнали да правят тухли и да градят кулата или стълпа (– оттам стълпотворение). Отначало градежът вървял успешно. Но Бог разорил нечестивото предприятие. Той смесил езиците на възгорделите се хора. Строителите престанали да се разбират помежду си. Тогава те изоставили постройката и се разпръснали по всички посоки на света. Започнатият и недовършен град бил наречен Вавилон, което значи смешение. Потомците на Яфета отишли на север и населили Европа. Хамовите потомци заели Африка и част от Азия. А потомците на Сима останали в Азия. Като се разпръснали на разни страни, хората започнали полека-лека да забравят своето родство. Езиците им все повече и повече се отдалечавали един от друг. Това също много допринесло за окончателното отчуждаване на хората помежду им. По тоя начин произлезли разните народи. Всеки народ говорел свой отделен език. Докато живеели заедно, хората имали и една вяра. Те почитали единия и истински Бог, Твореца на света и Промислителя на вселената. Тая вяра те получили по предание от своите знаменити прадеди, така наречените патриарси – Адам, Сит, Енох, Ной и др. Тия патриарси получавали разни заповеди и откровения от Самия Бог. Когато хората се разпръснали на всички посоки, започнали полека-лека да забравят преданията на патриарсите и вярата в истинския Бог. Вследствие на греховете си те станали неспособни да получават нови откровения от Бога, виждали в света много сили и тайнствени явления, които не могли да си обяснят и от които се страхували. Поради всичко това те започнали да боготворят разни природни стихии. Едни боготворели слънцето, луната и звездите, други – земята, морето, огъня, а трети – разни животни. Тъй, вместо Единия, Истински и Невидим Бог, хората взели да почитат много лъжливи богове. Суеверните народи делили тия божества на добри и зли, в зависимост от това дали добро или зло очаквали да получат от тях. Скоро започнали да си правят видими изображения на тия божества от дърво, камък или метал. Тия изображения се наричат кумири или идоли. Народите се покланяли на тия идоли като на богове. Затова били наречени идолопоклонци. Идолопоклонците се наричат още и езичници, понеже произлезли от народите, които заговорили след Вавилонското стълпотворение на различни езици. За да умилостивят боговете си, езичниците взели да им принасят жертви. Отначало те им принасяли в жертва разни животни, а по-късно – дори хора и при това често пъти собствените си деца. До такова безумие стигнали езичниците, след като се отдалечили от истинския Бог. 19

*** От историята на Вавилонското стълпотворение научаваме, че не всяко дело е угодно на Бога. Делата, които се вършат против Божията воля, с дързост и гордост, не могат да получат Божието одобрение. Затуй те и не успяват. Ние трябва да вършим всичко с Божието благословение и за слава Божия. А за да можем да постъпваме така, всякога трябва да имаме в душите си страх Божий и вяра в Бога. Иначе, загубим ли вярата в Бога, ние, щем не щем, ще станем идолопоклонци, защото ще почнем да се кланяме на неща и да живеем за неща, които не са Бог. За да не стане това, ние трябва да поддържаме връзката си с истинския Бог, като Му се молим редовно и изпълняваме Неговите свети заповеди. АВРААМ (Битие гл. 12, 13, 18, 19) Скоро почти всички хора станали идолопоклонци. Само в потомството на Сима се намирали още люде, които вярвали в единия истински Бог. Най-предан Богу измежду тях бил Авраам. Него Бог избрал да запази истинската вяра посред хората. Авраам живеел в Халдейската земя, бил богат, притежавал много добитък, имал и много слуги. Нямал само деца, и това твърде го опечалявало. Веднъж Бог му се явил и му казал: — Остави дома на своя баща и иди в земята, която Аз ще ти покажа! Аз ще произведа от тебе велик народ и ще те благословя и ще прославя твоето име. Авраам бил тогава на 75 години. Той се подчинил на Бога, взел със себе си своята жена Сара, своя племенник Лот и всичките си слуги, подкарал стадата си и отишел в Ханаанската земя, която Бог му бил посочил. Ти била много плодородна страна, но населението й било езическо. Тук Авраамовите стада още повече се умножили, тъй че Авраам и Лот трябвало да се разделят. Авраам останал в Ханаанската земя, а Лот се преселил в града Содом. Господ се явявал няколко пъти на Авраама. Между другото при тия явявания Той му предрекъл, че от неговото потомство ще произлезе голям народ и ще се роди Спасителят, чрез Когото ще бъдат благословени всички земни народи. Веднаж Бог се явил на Авраама край един дъб във вид на трима пътници-Ангели, които видимо изобразявали тайната на единия Бог, троичен по Лица. Авраам помислил, че това са странници. Понеже обичал да приютява пътници в своя дом, той изтичал насреща им, поклонил им се до земята, поканил ги да се отбият у него и започнал да ги угощава най-богато. През време на обеда един от странниците казал: — След една година Аз пак ще бъда у вас, и жена ти Сара ще има син. Сара стояла в това време при входа на шатрата, слушала и се усмихнала. — Аз ли ще имам тази утеха, след като остарях? – си рекла тя. Авраам бил тогава на 99, а тя на 90 години. Но Господ рекъл на Авраама: — Защо Сара се засмя? Защо не вярва, че може наистина да роди син? Има ли нещо мъчно за Господа? На тръгване Господ открил на Авраама, че иска да унищожи градовете Содом и Гомора, задето жителите им тънели в най-страхотни грехове. Авраам се застъпил за тях и казал: — Господи, ако се намерят там поне 50 праведника, нима не ще пожалиш всичко заради тях и ще погубиш праведните заедно с нечестивите? — Не, казал Господ. – заради тези праведници Аз ще помилвам целия град. 20

Авраам попитал: — Ами ако там има само 45 праведника? — И заради тях ще помилвам града, – отговорил Господ. Авраам продължавал да намалява числото на праведниците и стигнал до 10. Бог обещал, че и заради 10 праведника ще пожали градовете. Но уви, в тези нещастни градове не се намерили нито 10 праведника. Един единствен праведник там бил Лот, племенникът на Авраама. Затова Бог пратил двама ангели да погубят градовете. Лот ги приел в своя дом, когато те дошли в Содом. Тогава ангелите заповядали на Лота да напусне незабавно грешния град заедно със семейството си. Те предупредили никой да не се обръща назад. Лот избягал със своите хора. През това време Содом и Гомора били унищожени със страшна градушка от огън и камъни, които се сипели от небето. Жената на Лота, привързана към земните богатства, които оставила в къщата си, се обърнала със съжаление назад, но била наказана за непослушението си, като мигновено се обърнала в солен стълп. Тъй Бог унищожил злото в беззаконните градове Содом и Гомора. *** От този разказ ние научаваме колко гибелни са последствията от греховете, в които хората упорствуват, без да мислят да се покаят за тях. Жителите на Содом и Гомора загубили всяка вяра в Бога и затънали в голямо нечестие. Те вършели необуздано най-гнусни грехове. Бог ги изтребил, понеже видял, че не са в състояние вече да се поправят, а могат само и околните народи да заразяват със своята поквара. Бог бил готов само заради 10 праведника да пощади всички жители на покварените градове. Оттук се вижда колко е голяма силата на праведността в живота. Дето има праведници, там Бог често пъти отлага наказанието на грешниците. Ето, докато Лот живял сред нечестивците, Бог не ги наказвал. Щом Лот се отделил от тях, Бог ги посипал с огън и жупел от небето. Ние всички трябва да се стремим към праведност в живота си. АВРААМ И ИСААК (Битие гл. 17, 21, 22) Бог откривал волята Си на Авраама, като му се явявал и разговарял с него. При петото Си явяване Бог му заповядал да бъде обрязвано на осмия ден след раждането всяко новородено дете от мъжки пол в знак на вечен съюз с Бога. Оттогава се установил обрядът обрязване в еврейския народ. Минала една година, откак Авраам получил от Бога обещанието, че ще му се роди син. И ето, когато той бил тъкмо на 100 години, а жена му Сара на 91 година, добил им се син, когото те нарекли Исаак. Авраам бил много радостен. Той обичал сина си повече от всичко на света, Но неочаквано на щастливия баща дошло голямо изпитание. Когато Исаак бил на 12 години, Господ се явил на Авраама и му рекъл: — Вземи Исаака и Ми го принеси в жертва на планината, която Аз ще ти покажа. За Авраама това било много тежко. Той обичал силно своето дете. Но той имал същевременно и пълна вяра в Бога, Когото също всепредано обичал. Като знаел, че Господ няма да поиска никога нищо лошо, Авраам Го послушал. Рано сутринта насякъл дърва, натоварил ги на едно магаренце, взел със себе си двама слуги и Исаака и тръгнал към земята Мория. Два дни пътували те. Настъпил третият ден. Сърцето на Авраама през всичкото това време се късало от болка. Той гледал, как безгрижно припка пред него послушното му 21

момченце и страдал ужасно

Авраам отива да принесе Исаака в жертва пред мисълта, че ще трябва по Божия заповед да го принесе в жертва. Най-сетне Авраам стигнал планината, на която било определено да се извърши жертвоприношението. В полите на планината той оставил слугите и магаренцето, дал на Исаака да носи дървата, а сам понесъл огън и нож, и двамата тръгнали нагоре. По пътя Исаак запитал: — Татко, ето огъня и дървата, а где е агнето, което ще принесеш в жертва? — Бог ще Си предвиди, синко, агне за жертва, – отговорил Авраам. Когато пристигнали, Авраам издигнал жертвеник, струпал върху него дървата, свързал Исаака и го поставил на жертвеника. Исаак не се противил. Авраам взел ножа и вдигнал ръка. Но в тоя миг внезапно чул от небето глас: — Аврааме, не вдигай ръка върху момчето и не му прави нищо! Защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали едничкия си син за Мене. Авраам отпуснал ръката си. Като се обърнал, той видял един овен, който си бил заплел рогата в храсталака. Авраам го взел и го принесъл в жертва вместо сина си Исаака. Господ благословил Авраама заради необикновената му вяра и любов към Него и му обещал, че от него ще произлезе голям народ, а също така и Спасителят на света. *** Защо ли Господ поискал такава тежка жертва от Авраама? Той, разбира се, знаел и без нея как всепредано Авраам Го обича. Бог искал чрез всичко това да покаже на другите хора любовта на Авраама, която иначе – без изпитанието – би останала скрита в сърцето му и не би могла да ни поучи как сме длъжни и ние да обичаме Господа. Освен това жертвоприношението на Исаака изобразявало пророчески жертвата на Иисуса Христа на 22

Голгота. Нашият Спасител е Син Божий. Него Небесният Отец отдал на страдания и принесъл в жертва за спасението на грешния свят. Такова пророческо изобразяване на някое събитие, което има да се случи в бъдеще, се нарича предизобразяване или предобраз. И тъй, Исаак е предобраз на Иисуса Христа. Този предобраз е бил нужен, за да се подготви светът да разбере великата любов на Бога Отца към грешниците, за спасението на които Бог е отдал Своя Единороден Син. Този предобраз е бил нужен още, за да се внуши на вярващите, че Божият Син ще се яви в света не като велик цар, а като страдалец. И сега, когато четем разказа за това как Авраам бил готов да жертва сина си Исаака, ние по-лесно можем да разберем любовта на Господа към нас и Неговата велика жертва за нашето спасение. ЖЕНИТБАТА НА ИСААКА (Битие гл. 23 и 24) Бог се е явявал осем пъти на Авраама през живота му. Заради своята преданост на волята Божия и заради своята необикновена вяра в Бога Авраам с право е наречен баща на вярващите. Той е видял чрез жертвоприношението на Исаака тайнственото изкупително дело на Христа и се е зарадвал (Йоан 8:56). Майката на Исаака, Сара, умряла на 127 години. Исаак растял все тъй послушен, какъвто бил в детинството си. Когато станал на 40 години, баща му замислил да го ожени, но не за хананеянка, защото всички хананейци били идолопоклонци. Послушният Исаак се покорил на баща си и оставил той да му избере жена. Авраам повикал своя най-стар и найверен слуга и му рекъл: — Закълни ми се, че няма да вземеш за сина ми жена от хананейките, но че ще отидеш в моята родина (т.е. в Месопотамия) и оттам ще вземеш жена за моя син Исаака! Слугата се заклел и веднага се отправил на път. В Месопотамия, гдето живеели Симовите потомци, все още имало благочестиви хора, които познавали истинския Бог. Слугата на Авраама взел разни скъпи подаръци за невестата и домашните й и след дълго пътешествие стигнал най-сетне в града Харан, дето живеел Авраамовият брат Нахор. Като се приближил до града, старият слуга се спрял с камилите си при кладенеца и се обърнал към Бога с молитва Той Сам да му покаже невеста за Исаака. „Боже на моя господар Авраама, рекъл той, прати днес насреща ми оная. която търся. Нека момата, която на моята молба да пия – ми каже: „Пий, и аз ще дам и на камилите ти да пият“, – нека тя да бъде оная, която си отредил за твоя раб Исаака!“ Още не свършил молитвата си, и ето, задала се със стомна на рамо една прекрасна девойка, която си наляла вода от кладенеца и тръгнала нагоре. Авраамовият слуга й казал: — Дай ми. да пия малко вода от стомната ти! — Пий, господине! – рекла тя и свалила веднага стомната от рамото си. Когато той утолил жаждата си, девойката казала: — Аз ще вадя вода и за камилите ти, докато се напият. И тя започнала да вади вода и да я сипва в поилото за камилите. Когато камилите се напили, човекът подарил на девойката една златна обеца и две гривни от чисто злато и я запитал: — Чия дъщеря си? Кажи ми, има ли в бащиния ти дом място за пренощуване? Девойката отговорила, че е дъщеря на Ватуила, син на Нахора, и че у тях имало много място за нощуване. Слугата разбрал, че тя е племенница на Авраама от брата му Нахора. Затова паднал на колене и благодарил на Бога, гдето тъй бързо изпълнил молитвата му. Ревека – тъй се казвала девойката – като узнала, че непознатият е слуга на Авраама, се затекла у дома си и разказала това. Брат й Лаван веднага изтичал до извора и казал на Авраамовия 23

слуга: — Влез, благословений от Господа; защо стоиш вън? Аз приготвих за тебе къщата, както и място за камилите. Тогава Авраамовият слуга отишъл в къщата. Лаван разседлал камилите, дал им храна и донесъл вода, за да се умият нозете на госта. След това сложили трапеза. Но гостът рекъл: — Няма да ям, докле не кажа за какво съм дошъл. Тогава той разказал подробно, че е слуга на Авраама, че е пратен да намери невеста на Исаака и че Господ по молитвата му посочил за невеста Ревека. — Сега кажете ми, завършил той, ще сторите ли милост и правда на моя господар, или не? Лаван и Ватуил отговорили: — От Господа дойде това нещо; ние не можем да ти противоречим. Ето, Ревека е пред тебе. Вземи я и върви! Нека бъде тя жена на Исаака, както е рекъл Бог. Авраамовият слуга, като чул тия думи, се поклонил на Бога дò-земи, извадил златните и сребърните неща и скъпи дрехи, та ги дал на Ревека, па обдарил със скъпи дарове и брата, и майка й. На другия ден слугата помолил да ги пуснат да си вървят. Домашните на Ревека взели да го молят да остане поне още 10 дена, но той отговорил: — Не ме задържайте, защото Господ насочи към сполука пътя ми! Родителите повикали Ревека и я запитали дали е съгласна да замине с тоя човек. Тя рекла, че е съгласна. Тогава родителите й я благословили и я изпратили в далечния й път. Когато пътниците стигнали Ханаан и се приближили до шатрите на Авраама, Исаак ги срещнал с голяма радост. Тъй Ревека станала жена на Исаака. *** От този библейски разказ виждаме, как всичко се нарежда благополучно, когато се върши с вяра в Божия промисъл и с точно изпълнение на Божиите заповеди. Авраам се боял да сроди сина си с нечестивите хананейци. Затова си довел снаха чак от Месопотамия. Неговият верен и богобоязлив слуга с молитва към Бога поискал да му бъде оказана помощ в това важно дело – избиране невеста за Исаака. И понеже се помолил с пълна вяра, получил от небето бърз отговор на молитвата си и изпълнил със сполука възложената му задача. И ние трябва да предприемаме важните дела в живота си с молитва, като се съобразяваме във всичките си постъпки с Божиите заповеди. Тогава Божието благословение ще почива над всички наши дела. Тогава чрез събитията в живота ни Бог ще ни открива благата Си воля. А каквото стане по Божия воля, е все добро. ИАКОВ (Битие гл. 25, 26, 27, 28 и 33) Авраам умрял на 175 години и бил погребан при жена си Сара. След неговата смърт Исаак получил в наследство голямо богатство и славно име. Бог и нему повторил обещанието, че от рода му ще произлезе великият Потомък – Спасителят на света (Бит. 26:4). Подобно на Авраама, и Исаак бил верен и послушен на Бога. Затова Бог на Авраама бил Бог и на Исаака. Но и в неговия живот, както в живота на Авраама, имало изпитания. Изминали цели двадесет години след женитбата му с Ревека, а все още нямал деца. Най-сетне му се родили два близнака: Исав и Иаков. Първороден бил Исав. Когато пораснал, той обичал да ходи по лов, а Иаков си стоял повече в къщи и се отличавал със своята кротост. 24

Веднъж Исав се върнал гладен от лов, а Иаков тъкмо се готвел да си хапне от лещеното ястие, което си бил сварил. Исав го помолил да му даде от своята гозба. Но Иаков казал: — Отстъпи ми срещу това първородството си, аз да бъда пръв! Иаков искал да получи първородството, за да се отнасят към него благословенията, с които Бог благословил Авраама. Исав не се интересувал много от духовни неща. Понеже бил много гладен, той рекъл: — Ето, умирам от глад; защо ми е това първородство? Иаков поискал от Исава с клетва да му отстъпи първородството си. Исав направил това. Ревека, която обичала повече Иакова заради кротостта и послушанието му, се радвала много за случилото се. Исаак пък не знаел нищо. Когато остарял, Исаак загубил зрението си. Чувствувайки, че скоро ще умре, той поискал да благослови Исава като първороден и му рекъл: — Иди на полето и улови ми дивеч, сготви ми ястие, каквото обичам, и ми донеси да ям, за да те благослови душата ми преди да умра! Ревека чула тия думи и, когато Исав отишъл на полето, тя рекла на по-малкия си син: — Сине мой, иди при стадото и ми донеси оттам две млади ярета. Аз ще сготвя от тях на баща ти ястие, каквото той обича, а ти ще занесеш на баща си и той ще яде и ще те благослови преди смъртта си. Иаков изпълнил заповедта. Майка му приготвила хубаво ядене и уговорила Иакова да влезе в шатрата при баща си и да получи от него благословение. Вината за тази измама тя приела върху себе си. Понеже Исав бил космат, а Иаков гладък, то Ревека сложила на ръцете на любимия си син и на шията му кожи от закланите козлета и му надянала Исавовата дреха. Исаак не разбрал измамата, прегърнал и целунал Иакова и изрекъл над него следното благословение: — Да ти даде Господ от небесната роса и от тлъстината на земята изобилие на жито и вино! Народи да ти слугуват и племена да ти се покланят! Които те кълнат, да бъдат проклети, а които те благославят, да бъдат благословени! Щом Иаков излязъл от шатрата на баща си, ето дошъл и Исав от лов. Той приготвил ястие и влязъл при баща си за благословение. Исаак се разтреперил от вълнение; той разбрал, че е измамен. Но понеже бил изказал вече своето благословение не от себе си, а по внушение Божие, разбрал, че Бог е пожелал върху Иакова да се излеят благословиите, които по право принадлежали на първородния. На Исава той дал по-малко благословение. От тоя ден Исав намразил брата си и дълго не можел да му прости. Той решил да убие Иакова, щом Исаак умре. Но Ревека, за да предотврати надвисналото нещастие над техния дом, убедила Исаака да пусне Иакова да иде в Месопотамия при брата й Лавана, за да си вземе невеста оттам. Исаак отпуснал сина си, като за втори път го благословил като първороден син. Иаков заминал и много години не се връщал у дома си. На път за Месопотамия той трябвало веднъж да нощува на полето. И ето, като заспал, видял сън: една стълба била изправена на земята, а върхът й стигал до небето, и ангели Божии се качвали и слизали по нея. На самия й връх пък стоял Сам Господ. Той казал на Иакова: — Аз съм Бог на Авраама и Бог на Исаака. Не се бой! Аз съм с тебе и ще те запазя навред, където и да отидеш и ще те върна пак в тая земя, защото няма да те оставя, докле не изпълня онова, което съм ти казал. Потомството ти ще бъде като земния пясък; и ще бъдат благословени в тебе и в твоето семе всички земни племена! Този сън ободрил Иакова. Той смело тръгнал напред, като се надявал на Божията помощ. При това той обещал, че ще отделя за Господа десетата част от богатството, което ще придобие. Господ изпълнил Своето обещание. Двадесет години Иаков прекарал в Месопотамия при вуйчо си Лавана. Там той се оженил. И понеже бил богобоязлив и праведен, Бог се 25

грижел всякога за него и във всичко му помагал. С Божията помощ Иаков благополучно минал много опасности, забогатял и най-сетне решил да се върне в родната си Ханаанска земя. Взел семейството си, подкарал стадата си и тръгнал. По пътя той все се молел на Бога да смекчи сърцето на брата му при срещата. В знак на помирение Иаков изпратил с бързоходци богати подаръци на Исава, за да го умилостиви. Трогателна била срещата на двамата братя. Като се видели, те се затекли един към друг, прегърнали се, целунали се и дълго плакали двамата. Бог благословил братята и продължавал във всичко да им помага и да се грижи за тях. *** Поучителна е тази история за нас, днешните християни. Постъпката на Исава, който за една паница леща продал първородството си, трябва да ни служи като пример да не продаваме и ние своите духовни ценности за временни и земни облаги. Иначе, подобно на Исава, ние ще загубим благословението Божие. Забележителен е и сънят на Иакова. В нашата св. Православна църква този сън често се споменава, тъй като той е бил особен, пророчески сън. Стълбата предизобразявала Пресвета Богородица. Тя е била като че ли стълба, по която се е спуснал при нас от небето Сам Господ – нашият Спасител Иисус Христос. Затова разказът за Иакововия сън се чете в църквата на вечернята срещу Богородични празници. ЖИВОТЪТ НА ЙОСИФА И НЕГОВИТЕ БРАТЯ (Битие гл. 37 – 41) Иаков имал 12 сина. Измежду всички той най-много бил привързан към Йосифа заради неговата кротост, доброта и послушност. Затова поръчал да бъде ушита на Йосифа една много красива пъстра дрешка. Това озлобило по-старите братя. Те завиждали на Йосифа, загдето баща им го обичал повече от тях. Веднаж Йосиф видял чуден сън и го разказал на братята си. — Видях, казал той, че връзваме снопи сред полето. Моят сноп се вдигна и се изправи. А вашите снопи се наредиха наоколо и му се поклониха. Братята се разсърдили и му рекли: — Нима ти ще царуваш над нас и ще ни владееш? Йосиф видял и друг подобен сън – че слънцето, месецът и единадесет звезди му се поклонили и го разказал на домашните си. Този път и баща му го посмъмрил, като рекъл: — Какъв е тоя сън? Нима аз и майка ти и братята ти ще дойдем и ще ти се поклоним до-земи? Завистта на братята преминала в омраза. Те решили да погубят Йосифа и чакали само удобен случай. Веднаж Йосифовите братя отишли надалеч със своите стада. Иаков, като не получавал дълго време известие за тях, започнал да се безпокои и казал на Йосифа: — Иди, виж братята ти здрави ли са и стадото цяло ли е и ми донеси отговор. Йосиф отишъл. Когато наближил до братята си, те го забелязали отдалеч и казали: — Ето, съновидецът иде! Хайде сега да го убием и да го хвърлим в някой ров, па да кажем, че го е изял лют звяр! Тогава да видим какво ще излезе от сънищата му. Най-старият от братята, Рувим, не се съгласил на това и рекъл: — Не проливайте братска кръв! Хвърлете го по-добре в ямата, що е в пустинята! (Рувим мислел през нощта тайно да извади оттам Йосифа и да го спаси). Братята се съгласили и хвърлили Йосифа в ямата, като му съблекли пъстрата дреха. В това време се 26

задал керван, който пътувал за Египет. Един от братята, Иуда, рекъл: — Каква полза, ако убием брата си? Хайде да го продадем на тия хора! Братята го послушали и продали Йосифа за 20 сребърника. Керванджиите завели Йосифа в Египет. Рувим не бил в това време при братята си. Когато се върнал и разбрал, че Йосиф е продаден като роб на египетски търговци, той раздрал от скръб дрехата си и извикал: — Момчето го няма; къде ще се дяна аз сега! Братята се постарали да го успокоят. Те се сговорили да излъжат баща си по следния начин: заклали един козел, напръскали с кръвта му Йосифовата пъстра дрешка и я пратили на баща си с известието: „Намерихме това; виж, дали тая дреха не е на сина ти Йосифа!“ Иаков веднага познал Йосифовата дреха и извикал: — Да, това е дрехата на сина ми; лют звяр го е изял! От скръб Иаков раздрал дрехата си. Препасал кръста си с вретище и дълго оплаквал с безутешни сълзи своя най-любим син.

Братята продават Йосифа Между това търговците завели Йосифа в Египет и го продали на Потифара, велможа на египетския цар. Потифар направил Йосифа слуга в своя дом. Но скоро той видял колко кротък, честен и трудолюбив е Йосиф и го поставил да управлява цялото му имущество и целия му дом. За нещастие жената на Потифара била зла и безчестна. Тя искала да вкара Йосифа в грях. Но чистият и богобоязлив момък не се съгласил. Тогава тя казала на мъжа си, че Йосиф искал уж да посегне върху честта й. Потифар кипнал от гняв и хвърлил Йосифа в тъмница. Но Господ не оставил целомъдрения момък и в тъмницата. Началникът на затвора скоро обикнал невинния затворник за неговата честност и го облякъл във всичкото си доверие. Предал в ръцете му всички затворници и предоставил той да им разпределя работата. Господ бил всякога с Йосифа и благославял всичките му дела, тъй че каквото и да направел Йосиф, 27

излизало все благополучно. Веднъж довели в тъмницата двама нови затворника: единият бил главен виночерпец на царя, а другият – главен царски хлебар. Те се били провинили с нещо пред фараона 2 и фараонът ги осъдил на строг тъмничен затвор. Веднъж Йосиф забелязал, че тия фараонови служители били смутени от нещо. В състраданието си той поискал да ги утеши и ги запитал: — Защо днес лицата ви са тъжни? Те му отговорили: — Видяхме сънища, а няма кой да ни ги изтълкува. — Разкажете ги на мене! – казал Йосиф. – Не знаете ли, че тълкуванията се дават от Бога? Тогава главният виночерпец казал: — Сънувах, че пред мене има една лоза. На лозата имаше три пръчки. Тя се разви, цъфна и завърза грозде, което узря. Аз държах фараоновата чаша в ръцете си. Взех един грозд, изстисках го в чашата на фараона и му я подадох. Йосиф, по внушение Божие, му казал, че трите пръчки означават три дена, че след три дена виночерпецът ще бъде освободен от затвора и че ще получи своята предишна длъжност. Йосиф помолил виночерпеца да издействува от фараона и за него освобождение. Тогава и хлебарят разказал съня си: — Сънувах, че има на главата ми три кошници. В горната кошница имаше всякакви ястия за фараона, и птиците небесни ги кълвяха. Йосиф казал: — Ето тълкуванието на съня: трите кошници са три дни. След три дни фараонът ще ти вземе главата и ще те обеси на дърво, а птиците небесни ще кълват плътта ти. Всичко така се случило, както предсказал Йосиф. Но виночерпецът, след като получил предишната си служба, забравил Йосифа и не му помогнал. Тъй Йосиф останал още две цели години в тъмницата. Веднъж фараонът сънувал, че стои на брега на реката Нил. И ето, излезли от реката седем тлъсти крави. Подир тях излезли от реката седем мършави крави. Мършавите крави изяли тлъстите, но пак останали мършави. Фараонът се събудил и се замислил над тоя странен сън. Когато пак заспал, присънило му се, че от едно стъбло израснали седем пълни класа. След тях излезли седем празни класа, които погълнали седемте пълни класа. Египетският цар разбрал, че тия два съня имат някакво особено значение, но не бил в състояние да отгатне какво означават те. На сутринта той повикал всички египетски мъдреци. Ала никой не можал да разгадае смисъла на сънищата. Тогава виночерпецът разказал на царя, че в тъмницата има един млад евреин, който изтълкувал вярно неговия сън и съня на хлебаря. Фараонът заповядал да бъде доведен Йосиф от затвора. Когато Йосиф дошъл, царят му разказал сънищата си. — Сънят на фараона е един и същ, – рекъл Йосиф. – Бог е възвестил на фараона какво е намислил да прави. Седемте тлъсти крави и седемте пълни класа са седем години, през които ще има голямо плодородие и изобилие по цялата египетска земя. А седемте мършави крави и седемте празни класа означават седем гладни години, през които страшна суша ще изтощи земята. Затова нека царят си намери един разумен и мъдър човек и го постави над египетската земя, за да уреди събирането на петата част от всички произведения на земята като запас за седемте гладни години. Тълкуването на сънищата и разумният съвет на Йосифа толкова се харесали на фараона, че той рекъл: — Ще намерим ли такъв човек като Йосифа, у когото да има Дух Божий? И царят поставил Йосиф за главен началник над цялата египетска земя като втори след себе си, заръчал му да събира запаси през плодородните години за годините на глада, 2

Фараони се наричат египетските царе. 28

подарил му своя пръстен, облякъл го в скъпи дрехи, окачил на врата му златна верижка и го оженил за знатна египтянка. Тъй Йосиф започнал да началствува над цялата египетска земя. Тогава той бил на 30 години. ЖИВОТЪТ НА ЙОСИФА И НЕГОВИТЕ БРАТЯ (продължение) (Битие гл. 42 – 49) Всичко предсказано от Йосиф се сбъднало. Заредили се години на необикновено плодородие. Йосиф натрупал огромни запаси от храни, които били добре запазени. След седемте плодородни години настъпили години на суша и глад.. Тогава Йосиф отворил житниците и започнал да продава храна на египтяните. Гладът се разпрострял и над съседните на Египет страни. Отвред започнали да идват чужденци, за да си купуват жито от Йосифа.

Йосиф тълкува сънищата на фараона Глад настъпил и в Ханаанската земя. Иаков и синовете му започнали да чувствуват недоимък. Като чул, че в Египет имало много храни, Иаков изпратил там синовете си да купят жито. При себе си той оставил само Вениамина, най-малкия си син, когото подир Йосифа обичал най-много. Всички хора, идващи в Египет от чужди страни, трябвало да се явяват при самия Йосиф. Йосифовите братя били доведени при него и му се поклонили до земята. Йосиф веднага ги познал и се зарадвал, че може да получи сведения за своя баща. Но братята не познали Йосифа. След толкова дълги години Йосиф се бил много изменил. Па и кой от 29

простичките ханаански овчари можел да допусне, че техният брат, продаден в робство, може да бъде сега такъв велик началник, пръв след фараона? При това Йосиф говорел по египетски. Йосиф забелязал, че братята не го познали и поискал да ги изпита дали те са станали по-добри. Той ги запитал чрез преводчик, като съвършено непознати хора, откъде са дошли. — От Ханаанската земя, за да купим храна – отговорили те. — Вие сте съгледвачи, дошли сте да огледате слабите места на тая земя, за да ни нападнете, – рекъл им той сърдито. — Не, господарю, рабите ти дойдоха да купят храна, – казали те уплашено. – Ние всички сме деца на един човек. Честни хора сме. Твоите раби не са били никога съгледвачи. И за да го уверят в това, те започнали да му разказват историята си, че били дванадесет братя, че имали стар баща в Ханаанската земя, че най-малкият им брат останал при баща си, и че един се изгубил. — Да, от всичко се вижда, че вие сте съгледвачи, – казал пак Йосиф. – Но аз ще узная това ето как. Ако вие сте честни хора, нека един от вас остане тук под стража, като заложник, а вие идете, закарайте храната на вашите семейства и пак елате, като ми доведете най-малкия си брат. Тогава ще се оправдаят вашите думи. Иначе не се явявайте пред очите ми! Братята мислели, че той не знае техния език, и започнали да говорят помежду си: „Това ни е наказание за греха против нашия брат. Ние видяхме страданието на душата му, когато той ни молеше да не го продаваме за роб, ала го не послушахме. Затова ни постигна тая беда.“ Рувим казал на това: „Не ви ли думах: не грешете против детето? Но вие не послушахте. Ето сега кръвта му се дири от нас.“ Като чул тайния им разговор и видял уплашените им лица, Йосиф се разчувствувал, оттеглил се в стаята си и заплакал. После се върнал при тях пак така строг и неумолим, вързал Симеона, един от братята, пред очите им, а останалите пуснал да си идат със закупените храни. Но преди това той бил заръчал тайно да поставят среброто им, с което те платили храните, всекиму в чувала. Те натоварили житото на ослите си и потеглили. Като се върнали, Йосифовите братя разказали на баща си всичко, което се случило с тях, – как господарят на оная страна ги сметнал за съгледвачи, как задържал Симеона и как искал да му доведат и най-малкия брат – Вениамина. Когато изсипвали житото от чувалите си, те с учудване забелязали, че на дъното на всеки чувал бил възелът със среброто, с което те уж заплатили храната. Иаков се уплашил и извикал: — Оставихте ме без деца: Йосифа няма, Симеона няма, а искате и Вениамина да вземете. Рувим казал на баща си: — Убий двамата ми сина, ако ти не доведа Вениамина! Дай го в моите ръце! Аз ще ти го върна. Но Иаков, боейки се да не би да изгуби и последното си любимо чедо, не се съгласявал да го пусне. Минала цяла година. Гладът в Ханаанската земя се усилвал. Когато били изядени храните, донесени от Египет, Иаков казал на синовете си: — Идете пак и купете малко жито! Но братята не се съгласявали да тръгнат без Вениамина. Тогава Иаков в изблик на голяма скръб рекъл: — Защо ми сторихте такова зло, като казахте на оня човек, че имате още един брат? — Но той ни разпитваше за рода ни и думаше: Жив ли е още баща ви? Имате ли друг брат? И ние му отговорихме на тия запитвания. Можехме ли да знаем, че ще ни каже: доведете брата си? Най-сетне Иуда се изправил пред баща си и му рекъл: — Пусни момчето с мене! Аз отговарям за него! От моите ръце ще го искаш. Ако ти го 30

не доведа, ще остана виноват пред тебе през всички дни на живота си. Нямало какво да се прави. Иаков се съгласил и им рекъл: — Вземете със себе си плодове от нашата земя и занесете подарък на оня човек малко балсам и малко мед, смирна, фъстъци и миндали! Вземете и друго сребро в ръцете си. А среброто, което намерихте в чувалите си, предайте обратно! Може да е станало грешка. Вземете и вашия брат Вениамина! А Всемогъщият Бог да ви даде да намерите милост пред оня човек! Пък аз, ако трябва вече да остана без деца, нека остана без деца! Братята тръгнали на път. Когато дошли в Египет и се явили пред Йосифа, Йосиф видял между тях и Вениамина и заповядал да ги заведат у дома му. Братята се изплашили. Те помислили, че ще ги вземат в робство и се обърнали към Йосифовия домакин, та му рекли, че те връщат онова сребро, с което заплатили първия път храната и което намерили в чувалите си, и че сега донесли и друго сребро, за да купят още жито. Домакинът им рекъл: — Бъдете спокойни, не се бойте! Вашият Бог е турил това имане в чувалите ви. Среброто ви аз получих. И довел той Симеона при тях. Те трябвало да обядват в Йосифовия дом. След като масата била сложена, влязъл Йосиф. Иакововите синове му поднесли подаръците и му се поклонили до земята. Тъй се изпълнили Йосифовите пророчески сънища. Йосиф ласкаво ги запитал: — Здрав ли е вашият стар баща? — Здрав е твоят раб, нашият баща, – отговорили те и му се поклонили до земята. Йосиф погледнал Вениамина, когото много обичал, и запитал: — Тоя ли е най-малкият ви брат? Да бъде милостта Божия с тебе, сине мой. В сърцето на Йосиф силно се разпалила любовта му към Вениамина. Той не можел да се удържи, бързо излязъл от стаята и се оттеглил във вътрешните си покои, дето дълго плакал. Когато се поуспокоил, явил се пак при гостите си и заповядал да подават ядене. Братята се поразили, че били наредени, по заповед на Йосифа, по старшинство и че на Вениамина било оказано особено внимание. Те яли и пили до насита. А Йосиф все още не им се откривал. Той заповядал да напълнят чувалите на братята му с храна и пак да поставят в тях среброто, с което те платили храната, а в чувала на Вениамина да поставят, освен среброто, още и сребърната чаша, от която Йосиф пил. На следващия ден братята си тръгнали радостни назад. Но щом излезли от града, домакинът на Йосифа ги настигнал и се нахвърлил срещу тях с обвинението, че те откраднали сребърната чаша на господаря му. Братята, знаейки, че не са извършили никаква кражба, рекли: — Защо нашият господар говори такива думи? Не, твоите раби няма да сторят такова нещо. Ето и среброто, което бяхме намерили в чувалите си, върнахме назад; та как ще откраднем от дома на господаря ни сребро или злато? У когото от рабите ти се намери чашата, нему смърт, а ние ще бъдем роби на нашия господар! Претърсили чувалите и чашата се намерила в чувала на Вениамина. Иакововите синове изпаднали в ужас. Те не разбирали как се е случило с тях това нещастие, и се върнали с наведени глави назад. — Какво направихте? – строго ги запитал Йосиф. Те паднали ничком пред него, а Иуда рекъл: — Какво да кажем на нашия господар? С какво да се оправдаем? Бог ни наказва. Ето ние сме роби на нашия господар! Йосиф рекъл: — Не, роб ще ми бъде само оня, в чиито ръце се намери чашата! А вие си идете смиром при баща си. Тогава Иуда се изправил пред него и рекъл: — Ако аз се върна у дома без момчето, то баща ни ще умре от скръб. Аз се наех да 31

отговарям пред баща си за Вениамина. И тъй, нека аз остана вместо него роб на господаря си. А момчето нека върви с братята си! Йосиф се разчувствувал. Той направил всичко това. за да изпита братята си дали са се поправили. И сега видял, че те са готови вече да страдат един за друг, само да не опечаляват баща си. Любовта в сърцето му напряла с всичка сила. Той не можал повече да се удържи и заплакал с висок глас, като казал на техния език: — Аз съм Йосиф, вашият брат! Жив ли е още баща ми? Но братята му били страшно смутени и мълчали. Йосиф продължил: — Приближете се до мене! Вие ме продадохте за роб в Египет. Но сега не скърбете за това! Бог ме изпрати пред вас, за да запазя живота ви от гладна смърт. Кажете на моя баща за всичката моя слава в Египет и го доведете тук! Защото тази е втора година, откак е глад по земята. Остават още пет години, в които поради сушата не ще се ни оре, ни жъне. След всичко това той прегърнал със сълзи Вениамина и плачейки, прегръщал и целувал всичките си братя по ред. Дошла до фараона новината, че Йосифовите братя били пристигнали в Египет. Царят се зарадвал много, защото обичал Йосифа. Той заповядал да бъдат докарани с почести бащата на Йосифа, братята му и семействата им. Когато братята на Йосифа пристигнали в Ханаанската земя и разказали на баща си всичко, което им се случило и как намерили Йосифа, Иаков отпърво не повярвал. Но когато видял царските колесници, които фараонът пратил за преселването им в Египет, от радост той се развълнувал силно и извикал: — Стига ми това! Син ми Йосиф е още жив! Ще отида и ще го видя преди да умра! Иаков се преселил в Египет с цялото си домочадие, след като получил от Бога указание и благословение за това. Преди да умре, той благословил всичките си дванадесет сина поотделно, като изказал пророчество, че от потомците на Иуда ще произлезе Спасителят на света. След смъртта на Иакова синовете му започнали да се опасяват, че Йосиф може да им отмъсти за злото, което те му направили. Затова те отишли при него, паднали пред лицето му и казали: — Ето, ние сме твои роби. Йосиф им отговорил: — Не бойте се от мене, понеже аз се страхувам от Бога! С това той искал да каже, че ония хора, които имат страх Божий в сърцето си, не са страшни за ближните си, защото страхът Божий не им позволява да причиняват на другите зло. Йосиф умрял на 110 години, след като видял внуци и правнуци и се наситил на дълъг живот. *** Историята на Йосифа ни разкрива истината, че Божият промисъл обръща в добро и злото, което ни сполетява в живота. Затова ние трябва и в нещастието да бъдем търпеливи, като знаем, че краят на търпеливите е винаги свързан с голяма награда. Освен това, историята на Йосифа е предобраз на живота и невинните страдания на Иисуса Христа. Нашият Спасител също така бил предаден на смърт от завист, но за Своята кротост и послушание към Бога се издигнал от унизеното Си състояние и станал Цар на земята и на небето и Спасител на всички хора.

32

МНОГОТЪРПЕЛИВИЯТ ИОВ (Кн. Иов гл. 1 – 42). В дълбока древност в Аравия живял един знаменит мъж на име Иов. Той бил праведен, богобоязлив, знатен и богат. Притежавал много имот и големи стада едър и дребен добитък. Докато много други хора около него се покланяли на разни идоли, той почитал невидимия Бог. Заради неговото благочестие Господ го благословил с голямо и щастливо семейство. Иов имал седем сина и три дъщери. Те всички живеели в братска любов и съгласие, често се събирали на пир и веселие ту у едного, ту у другиго от братята, а Иов принасял за всеки от тях жертва на Бога и се молел да прости Бог греховете им, ако са сторили такива. Добродетелността на Иова събудила завист у дявола. Той се явил пред Господа и започнал да клевети Иова и да говори, че Иов само затова бил благочестив и почитал Бога, защото Бог го обсипвал със Своите благодеяния. — Ако Ти, – говорел дяволът на Бога, – направиш опит и отнемеш богатствата на Иова, ще видиш, че той ще се отрече от Тебе! Господ позволил на дявола да отнеме всичко, което Иов притежавал, като му казал само до него самия да не се докосва. Тъй Бог искал да прослави още повече Своя верен раб. Един ден, когато всички деца на Иова пирували у най-стария брат, а Иов си седял у дома, дошъл при него един вестител и му казал, че разбойници нападнали стадата му и, като убили слугите, откарали всичките волове и осли. След него дошъл друг вестител и съобщил, че огън паднал от небето и изгорил овците и овчарите. Докле той говорел, дошъл трети вестител и разказал, че халдейци нападнали камилите на Иова и, след като избили пазачите, откарали животните. Най-сетне дошъл четвърти вестител, който донесъл страшната новина, че страхотен вихър разрушил дома, в който се веселили децата на Иова, и че те всички намерили смъртта си в развалините. Като чул тия страшни вести, Иов паднал на земята пред Господа, раздрал от скръб горната си дреха и смирено казал: — Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе. Както беше угодно на Господа, тъй и стана. Да бъде благословено името Господне! Тъй Иов не възроптал нито с една дума против Бога, а понесъл с велико търпение струпалите се върху главата му нещастия. От пръв богаташ той станал последен сиромах. И въпреки че загубил в един миг и имотите си, и всичките си деца, не изрекъл нищо неразумно против Бога. Като не успял с всички тия изкушения да разколебае вярата на Иова, сатаната (дяволът) пак се явил пред Бога и започнал още по-ожесточено да клевети благочестивия страдалец. Той рекъл, че не е трудно за човека да понася разните скърби и загуби, докато сам той е жив и здрав. — Но я простри ръка и се допри до костите и плътта на Иова, отнеми здравето му, – говорел сатаната, – и Ти ще видиш, че той ще се отрече от Тебе! Господ допуснал дявола да изпита твърдостта на Иова и с това изкушение. Изведнъж Иов заболял от страшната и много заразителна проказа. Тялото му се покрило с гнойни рани. То взело да гние. Понеже прокажените не се допускали да живеят със здравите, Иов бил изхвърлен на едно купище вън от града. Той си взел едно чирепче, за да чеше с него раните си. От тях излизал такъв смрад, че никой не можел да се доближи до него. Всички мислели, че по-добре е за Иова да умре, отколкото да понася такива страдания. Тогава жена му го посъветвала: — Ти все още си твърд в своята вяра. Похули Бога, за да те порази със смърт и да се избавиш от тия мъки! 33

Иов разговаря със своите приятели Но Иов й отговорил: — Ти говориш като безумна; нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? Чули за бедствията на Иова трима негови добри приятели и дошли да го посетят. Като го видели отдалече гол, изсъхнал от страдания и цял в рани, те се ужасили и дълго плакали. Започнал се разговор между тях и Иова. Те мислели, че Иов ще да е бил таен грешник, за да пострада така. И взели да го убеждават да се покае и очисти от своите тайни грехове. Иов отговарял, че не помни да е съгрешил с нещо пред Господа и при това изказал вярата си в Изкупителя и в това, че той, Иов, ще възкръсне от мъртвите и ще види Бога с очите си. По молба на Иова Сам Господ се явил и всред блясъка на мълнии и тътнежа на гръмотевици оправдал Иова пред неговите приятели. След това Господ възнаградил богато многотърпеливия Иов, задето той останал верен на Бога и сред нещастията си. Иов оздравял. Роднините и приятелите му, като узнали за това, се зарадвали и дошли да го видят. Всеки му донесъл по някой подарък. Господ благословил Иова и умножил богатствата му. Стадата му станали двойно поголеми отколкото преди. Родили му се пак седем сина и три дъщери. До края на живота си Иов бил верен на Бога и умрял в дълбока старост. Всичко, случило се с Иова, е описано в оная книга от Свещеното Писание на Стария Завет, която се нарича „Книга на Иова“. *** Трогателната история на тоя праведен и многотърпелив мъж ни учи, че ние трябва да бъдем верни на Бога както в щастието, тъй и в нещастието си. Дори и тогава, когато ни се струва, че сме изоставени от Бога и че сме предадени напълно в ръцете на сатаната, ние не 34

бива да се отчайваме и да похулваме Бога. Защото Бог е всякога около Своите верни раби. Той бди над тях, нито за миг не ги изоставя и готви от страданията им велика награда за тях и голяма посрама за дявола. Тъй Бог всяко зло обръща в добро. ЖИВОТЪТ НА ЕВРЕИТЕ В ЕГИПЕТ. МОЙСЕЙ (Изход гл. 1 – 4) След смъртта на Йосиф потомството на Иаков се размножило необикновено много и образувало еврейския (или израилския) народ. Той се разделял на дванадесет части или колена. Всяко едно от тия колена произлизало от един из Иакововите синове. Отначало израилтяните живеели щастливо. Но скоро започнали за тях тежки дни на робство и неволя в чуждата Египетска земя. Новият фараон, като видял колко се размножило еврейското племе, започнал да се бои да не би те да се опълчат един ден против него и започнал да ги притеснява.

Дъщерята на фараона намира детенцето Мойсей Възлагал им тежки работи. Те трябвало да дялат грамадни камъни, да пекат тухли и да вадят вода от реката. С труда на тия евреи били построени в това време цели градове. Фараонът издал заповед да бъдат хвърляни в реката всички деца от мъжки пол, родени в еврейски семейства. Нещастията заставили евреите да си спомнят за Бога и със сълзи на очи да Го молят за помощ. По това време в Левиевото коляно се родило едно момченце. Три месеци го крили родителите му. Когато не могло вече да бъде укривано детето, майка му го поставила в една засмолена кошница и го пуснала в реката между тръстиките, като се надявала, че Господ ще 35

го спаси. Мариам, по-голямата сестричка на момченцето, се скрила между тръстиките, за да види, какво ще стане с детето. Скоро дошла на брега фараоновата дъщеря да се къпе. Тя видяла в реката плуващата кошница и заповядала да й я донесат. В кошницата плачело едно хубаво момченце-еврейче. Станало й жал за него. Тогава Мариам излязла от скривалището си и й казала: — Да отида ли да намеря жена кърмачка от еврейките, за да ти откърми детето? Фараоновата дъщеря се съгласила. Мариам довела майка си, която отгледала момчето. Когато то пораснало, било заведено при фараоновата дъщеря. Тя го осиновила и го нарекла Мойсей, което значи изваден от водата. Този младенец Бог определил за избавител на евреите от египетското робство. В двореца на фараона Мойсей изучил всичката египетска мъдрост. Но той знаел, че е евреин, запазил вярата си в истинския Бог и с голяма мъка на сърце наблюдавал как неговият народ страда. Веднъж той видял, че един египтянин жестоко биел един евреин. Мойсей се застъпил за своя сънародник и неочаквано убил египтянина. За да не бъде наказан от фараона за тази своя постъпка, Мойсей избягал в Аравия. Там той заживял у един свещеник, оженил се за неговата дъщеря и пасял неговите стада. Но и в чуждата страна той помнел своя народ. Веднъж Мойсей отишел със стадото си навътре в пустинята. Там видял една къпина, която горяла, но не изгаряла. Мойсей се зачудил, как така храстът не изгаря. Той се приближил да погледа това чудно явление и чул глас от къпината, който му казал: — Мойсее, Мойсее! Събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е свето! Аз съм Бог на Авраама и на Исаака и на Иакова. Видях страданията на Моя народ в Египет и искам да го избавя и върна в Ханаанската земя. Ти иди при фараона и му кажи: „Бог ти заповядва да пуснеш евреите от египетската земя“. Мойсей запитал: — Ами ако самите евреи не ме послушат и рекат: „Кой е този Бог, Който те е пратил? Как е името Му?“ Какво да им кажа? Бог отговорил: — Аз съм вечно Съществуващият. Кажи им: „Вечно Съществуващият ме прати при вас“. Това име, което Сам Бог дал за Себе Си, е велика светиня. То разкрива Божията вечност и на еврейски гласи Йехова. Евреите така уважавали това име, че никога не си позволявали да го произнасят. С това име Бог искал да покаже на евреите, че Той е единственият истински Бог и че те могат, без опасение за себе си, да Му се доверят, тъй като Той е техен помощник и защитник и се грижи непрестанно за тях. Грижата на Бога за хората се нарича Промисъл Божий. Мойсей все още се безпокоял дали ще му вярват евреите, че той е пратен наистина от Бога. Господ му дал сила да върши чудеса със своя жезъл за уверяване на невярващите. И понеже Мойсей заеквал, Господ му позволил да вземе със себе си своя брат Аарона, който да говори вместо него. Мойсей се покорил на Божията воля и отишъл в Египет. Той извършил пред еврейските старейшини няколко чудеса. Старейшините повярвали, че Мойсей е Божий пратеник и го приели като вожд на еврейския народ. Всички се зарадвали, че Господ не ги е забравил и започнали да се надяват на скорошно освобождение. Евреите започнали оттогава да се считат за Мойсееви последователи и ученици. С Божия помощ Мойсей започнал да ръководи съдбините на своя народ. Той с право станал вожд на евреите. Той ги обичал. И тогава, когато сам живял в двореца, той никога не забравял своите сънародници и гледал да им помага. Още повече той взел да им помага сега.

36

МОЙСЕЙ ПРЕД ФАРАОНА. ЕВРЕЙСКАТА ПАСХА (Изход гл. 7 – 12) Мойсей взел брата си Аарона и с него се явил пред фараона. Той помолил египетския цар от името на Господа да пусне евреите да си идат в Ханаанската земя. Но царят не ги пуснал, защото не признавал еврейския Бог. За да го склони към вяра и покорност на Божията воля, Мойсей по Божия повеля хвърлил на земята своята тояга и тя се превърнала в змия. Египетските жреци, със силата на своите магии, извършили същото чудо – и техните тояги се превърнали на змии. Но Мойсеевата змия погълнала техните змии. Въпреки това чудо фараонът не послушал Господа, а напротив – започнал да възлага на евреите още по-тежка работа. Тогава Мойсей по Божие повеление превърнал всичката вода в цялата египетска страна в кръв, тъй че рибите в реките измрели. Египетските жреци извършили същото. След това Мойсей нанесъл други беди над жестокия египетски народ. Те били на брой десет: появили се много жаби, въздухът се напълнил с милиарди мушици и с песи мухи, които безжалостно хапели хора и животни, мор изтребил домашния добитък на египтяните и пр. и пр. Всички тия бедствия засягали само египтяните, а не и евреите. При това всяко бедствие започвало и се свършвало по Мойсеевата дума. От първо и жреците извършвали същите чудеса със своите вълшебства, но скоро се свършила силата им. Те не могли по-нататък да повтарят Мойсеевите чудеса. Всеки път, във време на наказанието, фараонът се съгласявал да пусне евреите. Но след като наказанието се прекратявало, той не изпълнявал своето обещание. Най-сетне пред десетото наказание Господ открил на Мойсея, че Той още веднаж ще накаже Египет, след което фараонът ще пусне израилтяните да си вървят. Господ наредил всяко еврейско семейство да заколи по едно агне, което да е без недостатък, мъжко и едногодишно. Това да стане на четиринадесетия ден на първия пролетен месец Нисан. С кръвта на това агне евреите трябвало да помажат рамките на вратите си. През същата нощ те трябвало да изядат месото му, изпечено на огън, с безквасен хляб и с горчиви треви. При това те трябвало да го ядат облечени, обути, с тояга в ръка, готови за път. „Аз пък същата нощ ще мина по египетската земя, казал Господ, и ще поразя всяко първородно – от човек до добитък. А оная кръв ще ви бъде белег на къщите, дето се намирате, и, като видя кръвта, ще ви отмина, и между вас не ще има изтребителна пораза, когато поразявам египетската земя. Тоя ден да ви бъде за спомен, и празнувайте го като празник на Господа през всички ваши родове, като вечно узаконение. Седем дни яжте безквасен хляб (от 14 до 21 Нисан) и в тия дни унищожете кваса в къщите си!“ Евреите изпълнили заповедта на Господа. През нощта на 14 Нисан Ангел Господен минал навред по Египет и поразил първородния син във всяко семейство, чиято врата не била напръскана с кръв от агне. Тая нощ загинал първородният син на фараона. Дигнал се голям писък по цялата земя, защото нямало къща без мъртвец. Тогава фараонът повикал Мойсея и Аарона и им казал да изведат евреите с целия им имот от египетската земя. Евреите напуснали Египет радостни, че Бог им помогнал да се избавят от тежкото египетско робство. Този ден те нарекли Пасха, т.е. отминаване, пощада, избавление, защото Ангел Господен отминал еврейските къщи и пощадил техните първородни. В това време израилтяните получили от Бога закон да Му посвещават всяко първородно дете от мъжки пол и всяко първородено добиче. Първороденото добиче трябвало да се принася жертва Богу, а първороденото дете от мъжки пол трябвало да се изкупва с принасянето на някоя жертва.

37

*** Оттогава евреите започнали, съгласно Божията заповед, всяка година да празнуват найголемия си празник – своята Пасха, т.е. своето избавление. Пасхата им напомняла, че без Божията помощ те биха останали във вечно и безнадеждно робство. Тази пасха била предобраз и на нашата християнска пасха – Великден, когато Изкупителят на човешкия род избави човечеството от робството на греха. Кръвта на пасхалното агне била предобраз на кръвта, пролята от Спасителя за нас на Голгота. Както кръвта на агнетата спасила от смърт първородните еврейски деца, така и кръвта на Спасителя избавя вярващите в Него от вечна смърт. Не случайно Христос умрял на кръста тъкмо в деня на еврейската Пасха, когато се колели пасхалните агнета. Иисус Христос често се изобразява като Агнец непорочен, поради това, че е пролял кръвта Си за нас (Йоан 1:29 и 36). ЕВРЕИТЕ НА ПЪТ ЗА ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ. СИНАЙ (Изход гл. 14 – 20) За евреите започнало трудно пътешествие. Все пак с голяма радост те се устремили към Ханаанската земя, която Господ бил обещал още на Авраама. Затова тя се наричала обетована, т.е. обещана земя. Изселниците били 600 хиляди души само мъже, без жените и децата. Господ им помагал във време на пътешествието. Денем пред тях вървял един облачен стълб, който им показвал пътя, а нощем той се превръщал в огнен стълб, който им светел. Между това египтяните, след като погребали своите умрели първородни деца, започнали да съжаляват, че пуснали евреите да си вървят. Фараонът събрал войска и се впуснал да ги гони. Евреите били стигнали до бреговете на Червеното море. Там се разположили на почивка. Като видели зад себе си многобройните пълчища на фараона, те изпаднали в ужас. И вместо да се обърнат за помощ към Бога, взели да роптаят против Мойсея, задето ги извел из Египет. Мойсей започнал да ги ободрява, а в душата си усърдно се молел Богу за помощ. Господ чул молитвата му. Облачният стълб застанал зад евреите и ги скрил от египтяните. Господ казал на Мойсея: — Вдигни тоягата си и простри ръката си над морето и го раздели, и ще минат Израилевите синове през сред него по сухо! Мойсей изпълнил Божията заповед. Задухал силен вятър. Водата се разделила и застанала от двете страни като стена. Евреите минали по дъното на морето. Египтяните се спуснали подир тях и тръгнали по морското дъно. Когато евреите минали на другия бряг, Мойсей ударил с жезъла си повторно и водата заляла дъното на морето. Всички египтяни се издавили. Като видели това велико чудо, евреите горещо благодарили на Бога за спасението си и тържествено запели благодарствена песен. Преминаването на евреите през Червеното море било предобраз на кръщението, чрез което ние се освобождаваме от властта на дявола, който като някакъв страшен фараон преследва душите ни и гледа да ни пороби и погуби. Израилтяните продължили радостно пътя си към Ханаанската земя. Те трябвало да минат през дива пустиня. Господ нарочно ги повел по тоя тежък път, за да смири тяхната гордост и да укрепи вярата и надеждата им в Бога. Три дни вървели евреите из пустинята без да намерят вода. На едно място открили извор, но водата му била горчива. Те взели да роптаят против Мойсея. Тогава той хвърлил във водата дърво и тя станала сладка. В понататъшния път те нямали какво да ядат и пак взели да натякват на Мойсея: — О, да бяхме умрели в египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита! Защо ни доведе в тая пустиня да ни умориш от глад? 38

С молитва към Бога Мойсей направил нови чудеса. Всяка сутрин от небето взели да падат някакви дребни зърна бели като скреж, които били много сладки и питателни. Евреите нарекли този небесен хляб мана. Маната била предобраз на Иисуса Христа, Който Сам нарекъл Себе Си „хлябът на живота, слязъл от небето“.

Мойсей донася от Синай скрижалите с 10-те Божии заповеди Този Хляб, безкрайно превъзхождащ маната в пустинята, храни душите ни за вечен живот (Йоан 6:48 – 51). Ние приемаме този Божествен хляб – тялото Христово и Неговата пречиста кръв в св. Причастие. При всяко ново изпитание евреите малодушно роптаели. А Мойсей всякога ги успокоявал с нови чудеса. Той им измолил от Бога много пъдпъдъци, ударил скалата в едно безводно място и оттам потекла свежа, сладка вода. И с молитвата си към Бога измолвал победа за евреите, когато те бивали нападани от неприятелски племена. Тъй Бог не изоставял Своя народ в пустинята и на дело му показал, че не само с хляб живее човек, но и с всяко слово, което излиза от устата на Господа (Второз. 8:3). След няколко време евреите се приближили до планината, наречена Синай. Тук Господ казал на Мойсея: — След три дена Аз ще сляза на Синайската планина и ще сключа с вас съюз. Нека целият народ се приготви за това с пост и молитва. Аз ще бъда ваш Бог и вие ще бъдете Мой народ. Аз ще ви дам Моите заповеди и вие ще ги изпълнявате. А Аз ще се грижа за вас и ще ви покровителствувам. Така и станало: евреите застанали пред планината. Господ слязъл на нея със Своята непостижима слава. Цялата планина силно се тресяла. От нея излизал огън и дим. По Божия заповед никой не трябвало да се приближава към планината, за да не погине. Само Мойсей се качил на Синай. Тъкмо на петдесетия ден след излизането на евреите от Египет над планината се 39

спуснал тъмен облак. Чул се страшен гръм. Бляснали мълнии. Раздал се тръбен звук. Народът в трепет и ужас чул гласа на Бога, Който изрекъл известните Свои десет заповеди. Мойсей ги получил от Божиите ръце, написани върху две каменни скрижали (плочи). *** Тъй Господ сключил с еврейския народ съюз или завет. Това е така нареченият Стари Завет. Той е имал значение на абсолютно ръководство за хората до Иисуса Христа. Нашият Спасител, Който изпълнил и допълнил Стария Завет, сключил с хората Новия Завет. ДЕСЕТТЕ БОЖИИ ЗАПОВЕДИ. СКИНИЯТА (Изход гл. 20 – 31) Десетте заповеди, които Бог възвестил на еврейския народ от Синайската планина, определяли всички религиозни и нравствени задължения на хората. Те посочвали какво трябва да правим, за да живеем в мир помежду си и да бъдем угодни на Бога. Първите четири заповеди посочват нашите задължения към Бога, а вторите шест – нашите задължения към ближните. Ето първите четири заповеди: I. Аз съм Господ Бог твой; да нямаш други богове, освен Мене. II. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата и под земята; не им се кланяй и не им служи. III. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог. IV. Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши в тях всичките си работи; а седмият ден е събота (т.е. почивка) на Господа, твоя Бог. В тия заповеди Господ учи не само евреите, а и нас да вярваме в Него, да се надяваме на Него, да Го обичаме и да Му се молим като на Бог (I зап.). Той ни забранява да вярваме в лъжливи богове, да им се молим и да се надяваме на тяхната помощ, защото те не са богове, а измамни неща. Един е истинският Бог (II зап.). Към Него ние трябва да се отнасяме с голямо благоговение, да не се шегуваме с името Му, да не го произнасяме напразно, а само там, дето е потребно и да не се подиграваме със светините, които Той ни е оставил (III зап.). Той иска най-сетне всекидневните ни грижи да не изпълват всецяло сърцето ни и да не ни доведат дотам да забравим Бога. За тая цел Той е установил седмия ден за почивка, за молитва и за занимания с добри богоугодни дела (IV зап.). За нас християните съботата е заменена с неделята, тъй като на тоя ден Господ Иисус Христос е възкръснал от мъртвите и ни е дарил вечен живот. Вторите шест заповеди ни учат да обичаме хората и да не им правим зло. Те гласят: V. Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята. VI. Не убивай. VII. Не прелюбодействувай. VIII. Не кради. IX. Не лъжесвидетелствувай против ближния си. X. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито слугата му, нито слугинята му, нито пола му, ни осела му – нищо, което е на ближния ти. В тия заповеди Господ ни открива как трябва да постъпваме с ближните си. Най-близки са ни нашите родители. Тях ние трябва да почитаме и обичаме (V зап.). На никого от 40

ближните си не трябва да вършим зло. Не бива да увреждаме и отнимаме нито живота им, нито дори здравето им (VI зап.). Ние сме длъжни, за да не стигнем до прелюбодейство, да избягваме дори нечистите плътски мисли и желания (VII зап.). Не бива да взимаме и да присвояваме нищо чуждо, нито насила, нито с хитрост (VIII зап.). Не трябва да говорим за никого лъжливи неща, с които можем да му напакостим (IX зап.). Господ забранява най-сетне завистта, защото тя води към злоба, към омраза, към спорове, към гняв, към увреждане на ближния и към всевъзможни други злини (X зап.). Денят, в който Господ дал десетте заповеди, станал велик празник за евреите и се наричал Петдесетница, понеже бил петдесети ден по ред от деня, в който евреите излезли от Египет. Тия Божии заповеди, допълнени с много още други предписания и тълкувания, взели да се наричат сред евреите с общото название Закон. Благочестивите евреи с всички сили се стараели да изпълняват този закон и много го почитали. Този старозаветен закон има значение и в Новия Завет. Със Своя Нов Завет Иисус Христос само допълнил и задълбочил смисъла на Стария Завет. Докато Старият Завет изисквал предимно да не вършим никакво зло на другите, в Новия Завет се заповядва да им правим само добро, лишавайки дори себе си от някои блага; да обичаме не само приятелите си, но и враговете си и дори да жертвуваме за тях живота си, ако това е потребно. До Мойсея Божествените откровения се предавали от баща на син и се запазвали в паметта на хората. Сега на Синай Господ заповядал да бъдат записани всички ония закони, които Той дал. Така се появило у евреите Свещеното Писание. На Синай заедно с десетте Божии заповеди Мойсей получил от Бога указания как да бъде устроена една особена голяма палатка, дето евреите трябвало да се молят и да принасят своите жертви на Бога. Тази палатка се наричала скиния. За нея бил обграден специален двор, посред който бил издигнат жертвеникът, дето се принасяли жертвите. В предната част на двора имало една покрита палатка, наречена светилище. Тук имало маса с дванадесет хляба, седмосвещник и олтар, на който свещениците кадели тамян. В светилището могли да влизат само свещениците. Предната част на светилището била отделена със завеса. Тази част се нарича Святая Святих. В нея се пазел така нареченият Ковчег на Завета, в който били грижливо пазени скрижалите с десетте Божии заповеди. До Ковчега на Завета имало и съд с мана. В Святая Святих можел да влиза само първосвещеникът, и то един път в годината. Господ поставил Аарона, Мойсеевия брат, за първосвещеник. Неговите синове и техните потомци трябвало да бъдат свещеници. За техни прислужници и помощници Бог определил потомците на Левия – левитите. През време на общи молитви вярващият народ стоял в двора около жертвеника. Нашите храмове са устроени по подобие на старозаветната скиния. Вместо Святая Святих у нас има олтар. В него не могат да влизат жени. Светилището у нас е заменено със средната част на храма, дето стои вярващият народ, а дворът е заменен с така наречения притвор, дето в древност стоели некръстените люде, готвещи се да приемат християнството. Скинията била предобраз на Христовата църква. Когато скинията била приготвена, Божията слава слязла върху нея във вид на облак и я осветила. ЧЕТИРИДЕСЕТГОДИШНО СТРАНСТВУВАНЕ ПО ПУСТИНЯТА (Числа, гл, 10, 11, 13, 14, 21 и 33) Израилтяните прекарали цяла година около планината Синай. Но ето един ден облачният стълб, който стоял над скинията, се вдигнал. Това означавало, че народът трябвало да тръгне на път. Зарадвали се евреите, мислейки, че сега отиват направо в обетованата земя. 41

Но не станало така. Едва минали три дена в път из пустинята, и ревността на евреите съвсем охладняла. Те наченали да роптаят и думали: — Кой ще ни нахрани с месо? Помним рибата, която ядяхме даром в Египет, краставиците, пъпешите, лука, праза и чесъна. А сега душата ни линее. Освен мана, нищо няма пред очите ни! Тогава Господ казал: — Утре ще ядете месо, и не един ден, не два, не пет, не десет, но цял месец, докле ви не омръзне и не се погнусите от него, задето презряхте Господа и роптаете. Мойсей запитал Господа: — Шестстотин хиляди пешаци има в тоя народ. А ти казваш, че ще им дадеш месо. Нима да се заколи всичкият добитък, що е с нас? Или да се събере всичката морска риба, та да ги задоволим? Господ отговорил на Мойсея: — Мислиш ли, че не е силна ръката Господня? Изведнъж задухал вятър от морето и докарал безброй пъдпъдъци, които покрили земята около израилския стан. Народът се втурнал да събира пъдпъдъци. Но преди да успеят неблагодарните евреи да изядат събраното месо, между тях настанал мор и измрели мнозина. Това било наказание за техните необуздани прищевки. Това място било наречено Гробове на прищевките. Въпреки че Господ доказвал многократно на Своя народ, че го обича, че се грижи за него и че всякога в беда е силен да му помогне с могъществото Си, евреите все още не се доверявали напълно на Бога. Когато те се приближили до Ханаанската земя, изпратили дванадесет души да я огледат. Между тях бил и Иисус Навин. Тия огледвачи обикаляли четиридесет дена обетованата земя и като се върнали, донесли със себе си чудни плодове, огромни гроздове, които били толкова големи, че двама души трябвало да ги носят, нарове и смокини. Като се върнали. те разказали, че земята е много плодородна, че в нея тече мед и мляко, но че народът й е силен и градовете – укрепени, и че поради всичко това мъчно можело да се превземат. Евреите паднали духом. Напразно Иисус Навин ги убеждавал да вървят напред. Напразно той ги уверявал, че с Божията помощ те лесно ще се справят с ханаанците. Евреите решили да си изберат нов главатар и да се върнат в Египет. Никакви увещания не помагали. Колкото повече ги уговарял Иисус Навин да не въстават против Господа, толкова повече ропотът сред евреите растял. Най-сетне те закрещели: — Да ги избием с камъни! И поискали да погубят Мойсея, Аарона и Иисус Навина. Но славата Господня се явила в облак над скинията и чул се Божият глас: — Докога ще Ме огорчава тоя народ? Докога няма да Ми вярва при всички личби, които Аз извърших сред него? Ще го поразя с мор! Мойсей започнал да моли Бога да прости тоя грях на народа. И рекъл Бог: — Прощавам според думата ти; но всички, които видяха славата Ми и личбите Ми и роптаха, няма да видят земята, която съм обещал с клетва на бащите им. Труповете им ще паднат в тая пустиня. Синовете ви пък ще се скитат в пустинята четиридесет години. И чак тогава ще влязат в оная земя заедно с Иисус Навина. По тоя начин всички от двадесет години нагоре, които се противили на Бога, трябвало според Божия съд да измрат в пустинята. През уречените 40 години те наистина измрели. Започнало се 40-годишното странствуване. Милосърдният Господ, въпреки всичко, и сега покровителствувал непокорните евреи и във всичко им помагал. Така, по Негова заповед в едно безводно място Мойсей извел вода от една скала и всички утолили там жаждата си. Друг път евреите дошли до едно място, което било пълно с отровни змии. От ухапванията започнали да измират много евреи. Тогава дошли мнозина при Мойсея и го помолили да се 42

застъпи за тях пред Бога. Мойсей се помолил за народа, и Господ му заповядал да направи едно медно изображение на змия и да го окачи на дърво, което да издигне сред стана. „И нека всеки ухапан от змия погледне с вяра към медната змия и ще бъде жив“, казал Бог. Така и станало. Медната змия била предобраз на Спасителя. Отровните змии са нашите грехове, които ни причиняват смърт. А медната змия, окачена на дърво, означава Спасителя, Който, разпънат на кръстното дърво, лекува с пролятата Си кръв нашите грехове и ни избавя от смъртта. След много изпитания 40-годишното странствуване на евреите из пустинята се приближило към своя край. Измежду всички изведени от Египет останали живи само Мойсей, Халев и Иисус Навин. Всички останали били вече измрели. Мойсей бил достигнал дълбока старост. Той довел евреите до границата на Ханаанската земя. После по Божие повеление се изкачил на висока планина, погледнал оттам обетованата земя и там на върха умрял. Гробът му не се знае. Мойсей написал първите пет книги на Библията: Битие, Изход,-Левит, Числа и Второзаконие. *** Четиридесетгодишното странствуване на евреите из пустинята на път за обетованата земя рисува картината на нашето земно странствуване по пътя към обещания небесен рай. Господ се грижел през цялото това време за евреите. Той извършил много чудеса, за да им докаже, че промишлява за тях. Те роптаели, не вярвали. А Той ги дълго търпял и водел към крайната цел. Тъй се грижи Господ и за нас през земния ни живот. Често Той и с нас върши чудеса, избавя ни от опасности, устройва живота ни така, че да не погинем телом и духом, въпреки че често роптаем и не Му се покоряваме, Той ни дълго търпи, подтиква ни към покаяние и ни води към обетованата небесна родина. ИИСУС НАВИН. ВЛИЗАНЕ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ (Кн. Иисус Навин, гл. 1, 3, 6, 13 и 24) След Мойсеевата смърт Иисус Навин станал вожд на израилския народ. Както при Мойсея, така и сега Господ помагал на евреите. Иисус Навин повел най-сетне Божия народ към Ханаан. За да влязат в обетованата земя, евреите трябвало да минат през река Йордан. По Божие нареждане Иисус Навин заповядал на свещениците да вземат Ковчега на Завета и да влязат с него в реката. Тогава водата на река Йордан се разделила и народът минал на другия бряг по сухо. Най-накрая бил пренесен Ковчегът на Завета, подир което водата пак потекла надолу. Започнала война между евреите и хананейците. С Божията помощ евреите леко побеждавали враговете си. Първият град, който трябвало да превземат, бил Иерихон. Той бил обграден с високи и яки стени. Господ заповядал на еврейските свещеници да носят, съпроводени от народа, Ковчега на Завета в продължение на шест дена около Иерихонските стени. На седмия ден, при седмото обикаляне около града, левитите затръбили с гръмогласни тръби, народът надал мощни викове и стените на Иерихон паднали сами. От всички страни евреите се спуснали към града и го превзели. Иисус Навин тръгнал да овладява останалите градове. Под ръката му паднали повече от тридесет царе, които владеели разни земи в Ханаан. В сражението при Гаваон, по молитвата на Иисуса Навина, слънцето се спряло, за да може да се превземе градът преди да настъпи нощ. За няколко години Иисус Навин завладял почти цялата страна. Накрай той разделил 43

земята между дванадесетте Израилеви колена. Само Левиевото коляно не получило своя земя. То било определено да служи на Бога и поради това имало своя част във всички израилски колена. Светилището и скинията с Ковчега на Завета били поставени в градеца Силом. Когато Иисус Навин станал на 110 години, събрал в града Сихем израилския народ, за да се прости с него преди смъртта си. Тук той напомнил всички Божии благодеяния и увещавал израилтяните да останат верни на Господа, като изпълняват заповедите Му. — Бойте се от Бога! – казал им той. – Пазете всичко написано в Мойсеевия закон! Не служете на чужди богове, но пребъдвайте верни на Господа! А ако вие не искате да служите на Господа, аз и моят дом ще Му служим вярно навеки, защото Той е свет. Тогава целият народ отговорил: — Не, ние няма да оставим Господа и няма да служим на чужди богове! Иисус Навин записал народния обет в книгата на Божия Закон. Всичко, което се случило с израилтяните в негово време, било също записано в Свещеното Писание – в книгата, носеща названието Иисус Навин. СЪДИИ. САМСОН, САМУИЛ. ПОМАЗВАНЕ НА САУЛА ЗА ЦАР (Кн. Съдии, гл. 1, 13, 14, 15 и 16;1 кн. Царства, гл. 1 – 15) След смъртта на Иисус Навина евреите не удържали своето обещание да бъдат верни на Господа и да не се покланят на чужди богове. Те скоро изпаднали в идолопоклонство и оттогава започнали често да нарушават завета си с Господа. За да ги вразуми, Господ ги предавал от време на време в ръцете на техните врагове. Щом в нещастията си евреите се обръщали към Господа, Бог издигал измежду тях силни мъже, които ги избавяли от чуждо потисничество. Тия мъже били водачи на народа и се наричали съдии. Всеки един от тях ръководел съдбините на народа до смъртта си. Имало петнадесет такива съдии. Между тях една била жена – Девора. По-известни съдии били: Гедеон, Иефтай, Самсон и Самуил. Веднаж евреите попаднали под властта на филистимците, едно езическо племе, което живеело в съседство с тях. Това наказание ги постигнало поради техните многобройни грехове спрямо Бога и ближните. Когато евреите се покаяли, Господ им дал силен защитник в лицето на съдията Самсон. Още до раждането на Самсона ангел Божий предупредил родителите му, че той ще бъде избраник Божий. Самсон се отличавал с необикновена физическа сила. Когато веднъж лъв го нападнал, Самсон го разкъсал като яре. Филистимците се бояли много от страшната сила на Самсона. Те се мъчели някак си да го надвият и погубят, но все не успявали. Най-сетне си послужили с хитрост. Самсон се оженил за една филистимянка, която се наричала Далила. Подкупена от своите сънародници, тя го запитала, на какво се дължи нечовешката му сила. Той й обяснил, че е дал обет пред Бога никога да не стриже косите си и че, ако бъдат остригани косите му, силата му ще го напусне. Тогава Далила скроила план да го лиши от силата му. Когато Самсон заспал на коленете й, отрязала му косите, и силата Божия действително го напуснала. Повиканите филистимци лесно хванали Самсона, ослепили го и го оковали във вериги. Те го принудили да работи в тъмницата тежка работа. Самсон разбрал, че е сгрешил пред Бога, като доверил на Далила тайната си. Той се разкаял за сторения грях. Тогава заедно с порастването на косата му започнала да се връща в него предишната му сила. Веднъж, на един свой празник, филистимците се събрали да принесат в своя храм жертва на един идол и да се повеселят. Те довели и слепия Самсон в храма, надсмивали се 44

над него и му удряли плесници. Самсон мълчал. Поставили го между стълбовете, на които се крепял храмът. В това време в него се намирали всички филистимски първенци. На покрива пък стояли до три хиляди мъже и жени, които гледали забавляващия ги Самсон. Слепият неволник се помолил на Господа да му даде за сетен път голяма сила и, опрян на двата стълба, напънал мишците си върху тях и със страшно напрежение ги съборил. Храмът се разрушил, покривът паднал, и всички филистимци намерили в развалините смъртта си. Самсон загинал също. Последен съдия на еврейския народ бил пророк Самиул. Той бил един на майка. Тя дълго време нямала деца. А била искрено вярваща и предана Богу жена. Наричала се Анна. Един ден тя дошла в скинията и дала в душата си обет пред Бога, че ако Той й подари син, тя ще го посвети да служи Нему. Анна тъй силно се молела и плачела, че първо-свещеникът я помислил за пияна и я посмъмрил. Но щом разбрал мъката й, той я благословил и й предсказал, че Бог ще изпълни молбата й. Така и станало: Анна родила син и го нарекла Самуил. Когато момчето станало на три години, тя го дала, според обещанието си, да прислужва при скинията. Оттогава Самуил заживял при първосвещеника Илий. Една нощ малкият Самуил чул, че някой го вика: „Самуиле, Самуиле!“ Като мислел, че това е гласът на първосвещеника Илий, той изтичал при него. Но Илий му казал: — Аз не съм те викал, сине мой. Иди си легни! Три пъти чул Самуил същия глас и три пъти отивал при първосвещеника Илий. Найсетне първосвещеникът разбрал, че Господ зове момчето и го посъветвал как да се отзове. Когато Господ пак повикал Самуила, последният рекъл: — Говори, Господи, Твоят раб слуша! Господ открил на Самуила, че първосвещеник Илий скоро ще умре и че неговите синове поради лошия си живот ще бъдат наказани и няма да станат съдии. Самуил расъл и напредвал в благочестието си. Той бил във всичко послушен на Бога. Скоро целият народ узнал, че Бог му открива Своята воля и разбрал, че Самуил е пророк. Когато порасъл, той станал духовен водач на богоизбрания народ и бил през целия си живот праведен съдия. Той се стараел да поучава евреите, да ги отклонява от лошите им пътища, учел ги да вярват в истинския Бог и усърдно се молел за тях. Когато остарял, евреите започнали да го молят да им постави цар, за да бъдат и те устроени като другите народи. Самуил им говорел, че не е угодна на Бога тяхната просба, че тежко ще им бъде под владичеството на царя, но те не искали да го послушат. Тогава Бог му заповядал да им помаже за цар тогова, когото Той посочи. На следния ден при Самуила се явил един висок и снажен юноша на име Саул. Той бил загубил своите осли и дошъл да попита Самуила къде да ги търси. Вместо да го отпрати подир ослите, Самуил по повеление Господне помазал Саула за цар, като излял един рог с осветен елей върху главата му. При това свещенодействие Божият Дух слязъл върху Саула, за да му помага да управлява народа. Всичко туй станало тайно. Скоро Самуил събрал целия народ и заповядал да хвърлят жребие, за да се види, кой трябва да бъде цар. Жребието се паднало на Саула. Саул бил отначало добър цар, изпълнявал волята Божия и справедливо управлявал. Но отпосле той се самозабравил и престанал да слуша Бога. Тогава Господ отстъпил от Саула и открил на Самуила, че ще постави нов, по-добър цар на еврейския народ. ДАВИД (1 кн. Царства, гл. 16, 17, 18, 24 и 31) За да избере нов цар, Самуил трябвало да отиде по Божия заповед в земята, гдето 45

живеело Иудовото коляно. Той дошъл в град Витлеем, гдето Бог му обещал да му посочи Свой избраник между синовете на един благочестив човек на име Иесей. Самуил видял Иесеевите синове. Той помислил, че Господ е избрал най-големия, защото той бил висок на ръст и много красив. Но Господ му казал: — При избора Аз гледам не лицето, но сърцето на човека. Моят избраник не е тук. Тогава Самуил запитал Иесея: — Всичките ли твои деца са тук? — Не, – отговорил Иесей, – остава още най-малкият. Той пасе овците. Самуил помолил Иесея да прати да го доведат. Явил се един хубав, рус момък с приятно лице и живи изразителни очи. Това бил Давид. Господ рекъл на Самуила: — Стани, помажи го! Това е бъдещият израилски цар. Самуил го помазал за цар. Божият Дух слязъл върху помазания и пребъдвал с него от тоя ден нататък. А Саул загубил Божието благоволение и зъл дух взел да го мъчи. След няколко години се отворила война между евреите и филистимците. Давидовите братя били във войската. Давид бил още твърде млад, за да воюва. Веднъж отишел да споходи братята си и да им занесе храна. Той намерил еврейската войска в голяма тревога. Преди няколко дена измежду филистимците бил излязъл един воин, огромен по ръст, на име Голиат. Той подканвал евреите да отделят някого от себе си, който да се пребори с него, като добавял, че страната на онзи, който победи, ще се счита за победителка. Никой от евреите не се решавал да излезе срещу такъв великан. Поради това Голиат подигравал евреите и даже хулел Бога. Давид пристигнал на бойното поле тъкмо по това време. Той чул, че Саул бил твърде разтревожен от предизвикателствата на Голиата и че обещавал да даде дъщеря си за жена на оногова, който победи Голиата. Давид бил силно натъжен, като виждал, че нямало между израилските войници нито един, който да има такова упование в Бога, че да излезе на борба срещу Голиата. Той пламнал от ревност по Божието име и решил да излезе срещу великана. Всички, даже и царят, го раздумвали, но той решително рекъл: — Ако Господ ми помогне, аз ще победя филистимеца! Той се отказал от предлаганите му бойни оръжия. Не взел дори меч със себе си, но в просто овчарско облекло, само с една тояга и с прашката си тръгнал срещу облечения в броня и желязо исполин. По пътя той си избрал пет гладки камъка и с това привършил въоръжаването си. Голиат видял младия овчар да иде насреща му и започнал да му се смее: — Защо си тръгнал срещу мене с тояга и камъни? Нима съм куче? Давид отговорил: — Ти идеш против мене с меч, копие и щит, аз пък ида против тебе в името на Господа Саваота, Бога на Израилевото войнство, Когото ти оскърбяваш. Голиат се изправил и взел да се приближава към Давида. А Давид бръкнал с ръка в торбичката, извадил оттам един камък и с всичка сила го метнал с прашката си срещу Голиата. Камъкът се забил в челото на филистимеца, който веднага паднал на земята. Тогава Давид се затекъл, грабнал меча на гордия филистимец и му отсякъл главата. Като видели това, филистимците били обхванати от ужас и хукнали да бягат. Тъй младият Давид с помощта на Бога издействувал за своя народ бляскава победа. След това сражение Давид станал любимец на целия еврейски народ. Саул му дал дъщеря си Мелхола за жена. Мелхола обичала силно Давида. Обичал го и Ионатан, синът на царя. Но Саул не го обичал. Той завиждал на славата му. Злият дух, който го мъчел, не давал покой на душата му. Давид можел да свири прекрасно на псалтир (арфа). Той бил и голям поет. С боговдъхновените си песни и с омайната си свирня успокоявал всяко човешко сърце. Затова царят често го викал да му пее и свири, за да го успокоява. Веднъж, във време на свиренето, Саул, под влияние на злия дух, хвърлил срещу младия певец своето копие. Но Давид се 46

отклонил ловко от удара и избягал. Няколко пъти Саул се опитвал да убие Давида, но синът му Ионатан и дъщеря му Мелхола го спасявали. Най-сетне Давид решил да бяга от царския гняв в планината. Дълго той се криел из планинските пещери със своите другари, а Саул с войска го търсел. Веднъж Саул влязъл сам в една пещера, в която се криел Давид със своите приятели. Те рекли шепнешком на Давида: — Ето най-сетне настъпи денят, за който ти говори Господ, че ще предаде твоя враг в ръцете ти. Хайде да убием Саула! Но Давид отговорил: — Да не ми дава Господ да сторя такова нещо на моя цар, помазаника Господен! И като обуздал другарите си, той сам тихичко се промъкнал до Саула и незабелязано отрязал края на дрехата му. Когато Саул излязъл от пещерата и се поотдалечил от нея, Давид му извикал отдалече: — Господарю мой, царю! Ето, ти виждаш края на своята дреха в моите ръце. Аз я отрязах, когато ти беше в пещерата, и нищо лошо не ти сторих. Ти виждаш сам, че в сърцето ми няма злоба към тебе, нито коварство, нито измяна. Като чул думите на Давида, Саул заплакал и казал: — Ти си по-прав от мене, защото ти ми отвърна с добро, а аз ти отвръщах със зло. Господ да ти върне с добро за това, което ти ми стори днес! И сега зная, че ти бездруго ще станеш цар, и царството Израилево ще бъде силно в ръката ти. Не след много време Саул погинал на война, и народът провъзгласил Давида за свой цар. Поради своята доброта към враговете си Давид е станал символ на кротост и незлобие. За тия му добри качества Господ справедливо го издигнал. ЦАР ДАВИД СЪГРЕШАВА ТЕЖКО И СЕ ПОКАЙВА (2 кн. Царства, гл. 1 – 19) Като станал цар, Давид се грижел ревностно за своя народ. Той създал условия за добър живот. Особено се грижел за благочестието и за правата вяра в Бога. Затова Господ благословил Давида, направил го могъщ владетел и покорил под неговата десница враговете му. Всички Израилеви колена искали царят да живее в тяхното коляно. Но Давид си избрал за престолен град Йерусалим, който той превзел от иевусейците. Първата грижа на Давида била да възстанови богослужението във всичкото му великолепие. Той пренесъл Ковчега на Завета и скинията в Йерусалим и поискал да построи голям и красив храм. Но Господ му казал, че той не е достоен да извърши това дело, понеже воювал твърде много и пролял много кръв. Тая чест щял да има неговият наследник. Цар Давид преживял и много неприятности. Един от неговите синове – Авесалом – поискал да стане цар и започнал да воюва срещу баща си. Но Авесалом бил наказан от Господа. Неговата войска била разбита. Сам той се опитал да се спаси с бягство. Като бягал обаче, косите му се заплели в клоните на едно дърво. Той бил настигнат и убит от Давидовите войници. Кроткият Давид отдавна бил простил на своя син и горко оплаквал смъртта му. Той простил и на всички ония, които се увлекли по Авесалома. Давид бил милостив въобще към всички свои неприятели, както и към покорените от него околни народи. Само с амонитяните той постъпил по-жестоко. Но то не било случайно, а поради туй, че в Давидовото сърце по това време се промъкнал и настанил един тежък грях. Той се поддал на страстите си. А всяка страст прави човека сляп, глух и жестокосърдечен. Грехопадението на Давида се случило така. Той видял един ден една много красива жена и 47

поискал да се ожени за нея. Оказало се, че тя била жена на един Давидов воин на име Урий. За да може да вземе жена му, Давид наредил Урий да бъде поставен във време на сражение на първа линия, за да бъде непременно убит. Така се и случило. Урий загинал, а Давид се оженил за младата и хубава вдовица. Почти цяла година живял с нея спокойно. Но Господ не оставил за дълго Своя слуга да тъне в греха си. Той изпратил при него пророк Натана, за да го изобличи, т.е. да му посочи греха. — Царю, – рекъл пророк Натан. – В един град имаше двама човеци – единият богат, а другият сиромах. Богатият имаше твърде много дребен и едър добитък, а сиромахът нямаше нищо, освен една овчица, която той бе отхранил от малка, и тя бе пораснала при него заедно с децата му, ядеше от хляба му, спеше на гърдите му и му беше като дъщеря. При богатия човек дойде един странник. И нему се досвидя да вземе от овцете си, за да сготви обед на госта, а взе овчицата на сиромаха и сготви нея на странника. — Кой е този човек? – извикал гневно Давид. – Той заслужава смърт! — Този човек си ти, – рекъл пророк Натан. – Господ те направи цар, даде ти всичко, каквото поиска, а бедният Урий имаше само своята любима жена. Ти уби Урия с ръцете на неприятелите, а жена му взе при себе си. Давид разбрал колко тежко е съгрешил пред Бога. Веднага взел да се кае и да съжалява искрено за сторения голям грях. Той не можел вече да поправи злото, защото Урий бил убит, но за това пък горко плачел и молел Бога за прошка. В покайното му настроение се родила една от най-хубавите му молитвени песни – 50 псалом, наречен покаен псалом. Давид съчинил много такива молитвени песни. Той ги пеел, като свирел същевременно на струнен инструмент, наречен псалтир. Оттам и молитвите му взели да се наричат псалми. Петдесетият псалом, който Давид съчинил след изобличението му от Натана, е една от найхубавите покайни молитви. Той започва така: „Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми. Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях; защото беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене. Пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших“... *** Всички псалми, написани от Давида, както и някои други, написани от по-късни автори, са събрани в особена книга, наречена Псалтир. Това е една от книгите на Свещеното Писание на Стария Завет. От нея се чете и пее почти на всяко богослужение, особено във време на вечерня и утрепя, когато сред църквата се чете шестопсалмието. Псалмите са написани така хубаво, че много християнски молитви са съставени по техния текст. В много свои псалми Давид по вдъхновение от Светия Дух изказва пророчества за Спасителя, Който е трябвало да се роди от Давидовия царски род (Пс. 71, 2, 21 и др.). ЦАР СОЛОМОН (3 кн. Царства, гл. 3, 7, 8 и 11) Като остарял, Давид поставил своя син Соломон за наследник на царската корона. Соломон обичал Бога и Му служел вярно. Веднъж, след като принесъл жертва на Бога, Сам Господ му се явил на сън и му казал, че той може да поиска от Него каквото пожелае. Соломон рекъл: — Господи, Ти стори велика милост на Твоя раб, баща ми Давида, задето той изпълняваше Твоята воля. Ето и аз искам да Ти служа; но аз съм още твърде млад и се боя поради това, че не ще мога да управлявам тоя многоброен Твой народ, да отсъждам правилно 48

що е добро и що е зло. Затова Те моля: дай ми мъдрост, за да разбирам Твоята воля и да я изпълнявам! Бог му отговорил: — Задето поиска мъдрост, а не дълъг живот, богатство, слава или победа над враговете си, Аз ще изпълня твоята молитва. Ти ще бъдеш по-мъдър от всички други царе. Аз ще ти дам и това, което ти не поиска – богатство и слава. И ако ходиш по Моя път, като пазиш Моите наредби и Моите заповеди, както ходи баща ти Давид, ще продължа и твоите дни. Господ изпълнил Своето обещание. Соломон станал най-мъдър между всички царе. Мнозина дохождали на съд при него, и той всякога намирал най-мъдрото и справедливо разрешение и на най-заплетените въпроси. Един ден се явили при Соломона две жени и донесли две малки деца. Едното било живо, а другото мъртво. Едната жена казала на Соломона: — О, господарю мой, аз и тая жена живеем в една къща. И двете имахме по едно дете. През нощта умрял синът на тая жена, защото тя била легнала връз него. А тя станала през нощта, взела моя син от мене, докато аз съм спала и го турила при себе си, пък своя мъртъв син поставила до мене. Сутринта станах да накърмя сина си, и ето – гледам го мъртъв! А когато на виделина се взрях в него, познах, че това не е моят син. Другата жена рекла: — Не, моят син е живият, а твоят син е умрелият! Първата жена живо възразявала: — Не, твоят син е умрелият, а моят е живият! Тъй те се препирали пред царя. Соломон помислил малко, па рекъл: — Дайте меч! Разсечете живото дете на две и дайте половината на едната и половината на другата! Жената, която била наистина майка на живото дете, силно се развълнувала, паднала пред царя и взела да го моли: — О, господарю мой! Дайте й това дете живо и не го убивайте! А другата казала: — Нека не бъде ни мое, ни твое. Сечете! Тогава Соломон разбрал, че истинската майка е оная, която молела да бъде пощаден животът на детето, и заповядал да й дадат живия младенец. Скоро целият народ узнал за премъдрия съд на царя и всички започнали да се боят от него. Своята мъдрост Соломон изразявал и в управлението на народа, и във всичките си други царски дела. Царе от далечни страни идвали при него, за да го видят и чуят неговата мъдрост. Соломон съчинил три хиляди притчи, съставил хиляда и пет песни и описал всички растения от кедъра до исоповата трева. Притчите на Соломона са така дълбоки и назидателни, че и до днес служат като най-добри наставления и за прости, и за мъдри. Тия притчи се съдържат в Свещеното Писание на Стария Завет под заглавието „Книга притчи Соломонови“. Най-главното дело на Соломона било построяването храма Господен в Йерусалим. Храмът бил огромен и великолепен, направен от най-драгоценни материали и построен по плана на скинията. В него имало и двор, и светилище, и Святая Святих, която била отделена от светилището със завеса. В двора имало жертвеник, дето се принасяли жертвите и около който се събирал народът на молитва. Когато храмът бил привършен, внесли Ковчега на Завета в Святая Светих. Веднага след това славата Божия слязла върху храма във вид на облак и го изпълнила. Тъй храмът бил осветен. Соломон дълго се молил на Бога да приеме молитвите на тия, които ще идват в тоя храм. Господ му казал във видение, че неговата молитва е чута. Великата мъдрост на Соломона не могла да го спаси от грях. Опиянен от славата и богатствата си, той взел да живее разкошно. Налагал на народа големи данъци. Въпреки че еврейският закон забранявал женитбата с идолопоклонци, той довел в двореца си много жени езичнички. Тия жени развратили сърцето му. Те се кланяли на своите божества. Соломон им 49

разрешил да построят на тия божества капища около Йерусалим и сам взел за им принася жертви. Тогава Господ му рекъл, че ще отнеме от него царството му и ще го раздели. Към края на живота си Соломон се покаял. Разбрал суетата на всичко и написал в покаянието си книгата „Еклисиаст“, което значи „проповедник“. Той написал още и книгата „Песен на песните“, в която изобразил символистично любовта на Бога към хората.

Съдът на Соломона

РАЗДЕЛЯНЕ НА СОЛОМОНОВОТО ЦАРСТВО. ПРОРОЦИ ИСАИЯ И ИЕРЕМИЯ (3 кн. Царства, гл. 12; 4 кн. Царства, гл. 17, 19, 23 и 24) След смъртта на Соломона еврейското царство се разделило, както Бог бил отсъдил. Соломонов наследник бил синът му Ровоам. При него се появили раздори между евреите. Десет колена се разбунтували, откъснали се от Ровоама и си избрали за цар Иеровоам, един началник на работниците в Йерусалим. Верни на Ровоама останали само две колена – Иудовото и Вениаминовото. Тъй като те били близко до Иерусалим, този град останал да бъде столица на Юдейското царство. Жителите на това царство започнали да се наричат юдеи. Останалите десет колена образували Израилското царство. Те си избрали за столица Самария. Израилските царе не искали техните поданици за отиват на молитва в Иерусалимския храм, дето се пазел Ковчегът на Завета. За да ги отклонят от религиозно общение с юдейския народ, израилските царе ги въвлекли съзнателно в идолопоклонство. Скоро почти всички израилтяни забравили Господа. Без Божията помощ тяхното 50

царство започнало да отслабва. То просъществувало едва около 250 години. Когато нечестието на народа стигнало до крайните си предели, Господ изрекъл над това царство Своята присъда и го предал в робство на асирийците. По-голямата част от жителите му били закарани в робство в Ниневия, а на тяхно място били поселени езичници. Новите жители на Израилското царство започнали да се наричат самаряни. От останалите в земята си израилтяни те се научили да вярват в истинския Бог, но не усвоили изцяло богооткровената вяра. От пророците те почитали само Мойсея, и от свещените книги приемали само Мойсеевото петокнижие, т.е. първите пет книги от Библията, които били написани от Мойсея. Юдейското царство съществувало около 370 години. В него царският скиптър се предавал на люде от Давидовия род. Някои от тия царе били благочестиви. Служили на истинския Бог с преданост и се борели срещу идолопоклонците. Но имало и много нечестиви владетели, които отпаднали от истинската вяра. Лошият пример на лошите царе бил следван от техните поданици. Най-сетне нечестието на царете и развращението на народа довели и юдейското царство до разгром. При цар Седекия вавилонският цар Навуходоносор покорил юдеите. Градът Йерусалим бил разрушен. Великолепният Соломонов храм бил опожарен. Юдейският народ бил отведен в плен в далечния Вавилон и там в неволя прекарал 70 години. Тъй Господ наказал Своя любим народ, задето отстъпил от истинската вяра и взел да се кланя на лъжливи богове. Но Бог не наказал евреите преди да изчерпи всички средства за тяхното вразумление. Той изпращал много пророци, които имали за задача да ги връщат към истинската вяра. Пророците са били хора със свет живот. Върху тях слизал Светият Дух и им давал сила да учат хората на благочестие, да им откриват волята Божия, да вършат разни знамения и чудеса и да пророчествуват, т.е. предсказват бъдещето и да предупреждават народа за бедствията, които имало да дойдат върху него поради греховете му. Пророците говорели на евреите и за Спасителя, Който щял да дойде, и предсказвали с поразителна яснота разни подробности от Неговия живот. Особено забележителни между тях били в юдейското царство пророците Исаия и Иеремия. Пророк Исаия бил юдеин от царски произход. Господ го призвал към пророчество чрез особено видение. Исаия видял Господа да седи на престол, обкръжен от шестокрилати серафими (ангели), които пеели: „Свят, свят, свят е Господ Саваот; цялата земя е пълна с Неговата слава!“ Ужасен от туй дивно видение, Исаия изказал опасението си. че ще умре, понеже имал нечисти уста, с които не бил достоен да слави Господа. В тоя миг прилетял към него един от серафимите, който носел в клещи разпален въглен, взет от небесния жертвеник, докоснал с тоя въглен устата на Исаия и изрекъл думите: „Ето това се докосна до устата ти, и твоето беззаконие се отне от тебе, грехът ти се очисти!“ (Исаия, гл. 6). При това видение Исаия получил пророчески дар. Господ изпратил Исаия да учи и вразумява еврейския народ. Божият пророк проповядвал истинската вяра, изобличавал юдеите, че забравили своя Бог и им предсказал, че ще бъдат наказани с плен и опустошение, ако не се покаят. Особено много предсказвал пророк Исаия за идването на Спасителя. Той говорил, че Спасителят ще се роди от Девица, че Той ще страда за греховете на всички хора и че кротко ще понася страданията, че ще бъде причислен към разбойници, че ще умре за греховете на хората и че ще възкръсне. Поради яснотата на своите предсказания за Спасителя пророк Исаия справедливо е наречен старозаветен евангелист. Всички негови пророчества са събрани в отделна книга, която носи неговото име и се съдържа в Стария Завет на Библията. Ето например как пророк Исаия описва Спасителя в едно от своите пророчества: „Няма в Него ни изглед, нито величие... Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и 51

изпитал недъзи... Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи... Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме... Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си... Отредиха му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия... А кога душата Му принесе умилостивна жертва, Той ще види дълговечно потомство“ (Исаия 53 гл.). Понеже св. пророк Исаия изобличавал юдеите и ги подканвал непрекъснато към покаяние, като ги заплашвал в противен случай с тежки Божии наказания, евреите се озлобили и го предали на мъченическа смърт. Според преданието той бил прерязан на две с пила. Пророк Иеремия живял около 600 години преди Рождество Христово. Той предпазвал народа от падения, увещавал го към покаяние и предсказвал разрушаването на Йерусалим и на Соломоновия храм. Той преживял предсказаните от него събития и горко оплаквал разрушението на Йерусалим. В същото време утешавал евреите, като им предсказвал, че Господ ще ги помилва и пак ще ги върне в Йерусалим. Иеремия оставил цяла книга пророчества. Жалбите му над Йерусалим са записани в книгата „Плач Иеремиев“. Всичко онова, което се случило с еврейския народ от времето на Самуила до вавилонския плен, е описано в четири Книги на Царствата и в две книги Паралипоменон, което значи „изпуснато“. Това название е дадено на последните две книги, понеже те допълват изпуснатото в книгите на Царствата. Всички тия книги влизат в състава на Библията. През описваното време имало много пророци. Едни от тях са записвали пророчествата си в отделни книги, които влезли отпосле в състава на Библията, а други пророчествували и поучавали само устно, без да оставят книги след себе си. За техния живот и дела ние научаваме от книгите на Царствата. Много пророци, говорейки за бъдещето на еврейския народ, предсказвали ясно и идването на Спасителя, както и различни други събития от новозаветната история. Тъй напр. св. пророк Михей е предсказал, че Спасителят ще се роди във Витлеем; св. пророк Захарий е описал тържественото влизане на Христа в Йерусалим, а св. пророк Иоил е предрекъл слизането на Свети Дух. ПРОРОЦИ В ИЗРАИЛСКОТО ЦАРСТВО ИЛИЯ, ЕЛИСЕЙ И ЙОНА (3 кн. Царства, гл. 17 – 22; 4 кн. Царства, гл. 1 – 13 и кн. на прор. Йона) Пророк Илия. Той се родил в гр. Тесва (затуй се нарича тесвитец). Родителите му били бедни и незнатни. Пророческото му служение започнало при най-злия и нечестив израилски цар Ахав, който под влияние на своята жена – езичницата Иезавела, започнал усърдно да почита идола Ваал. Когато Ахав наченал и народа си да принуждава към идолопоклонство, Господ изпратил при него Своя пророк Илия, за да го изобличи. Като се явил пред царя, Илия рекъл: — Заради твоето нечестие три години няма да падне на земята ни роса, нито дъжд, освен по моята молитва. Ахав кипнал от гняв и искал да убие Илия. Но Божият пророк избягал в пустинята и цяла година прекарал там. Всяка сутрин и вечер врани му носели хляб и месо. Наблизо текъл поток, от който Илия утолявал жаждата си. 52

Пророчествата на Божия човек се сбъднали. По цялата израилска земя настанала страшна суша. Всичката зеленина изсъхнала. По Божия заповед Илия се запътил за езическия град Сарепта Сидонска, където Бог му посочил да се настани у една бедна и благочестива вдовица. Като дошел в Сарепта, св. пророк Илия намерил вдовицата и я помолил да му донесе късче хляб, за да уталожи глада си. Тя му отговорила: — Нямам нищо, освен шепа брашно в делвата и малко дървено масло в гърнето. Като приготвя това за себе си и за сина си, ще го изядем и ще умрем от глад. — Не бой се, – отговорил й св. пророк Илия. – Направи от това малка прясна пита за мене и ми донеси. А за себе си и за сина си ще направиш после. Защото тъй говори Господ, Бог Израилев. Брашното в делвата няма да се свърши, и дървеното масло в гърнето няма да намалее до оня ден, в който Господ ще даде дъжд на земята. Жената повярвала на думите на Божия пророк и със своите последни запаси го нахранила. Тогава станало чудо: брашното и дървеното масло не се свършвали, докато траели гладът и сушата. Докле Илия живеел у вдовицата, синът й заболял и умрял. Бедната майка била в отчаяние. Св. пророк Илия се помолил горещо на Бога за момчето и то оживяло. Тогава Сарептската вдовица рекла на Илия:

Ангел Господен донася храна на Илия — Сега узнах, че ти си човек Божий и че словото Господне в твоите уста е истинско! Минали три години и половина, откак започнала сушата. Глад и други бедствия мъчели народа. По Божия заповед Илия се явил при Ахава и казал нему и на целия израилски народ, че техните бедствия произлизат от това, дето те са забравили истинския Бог. Пророкът предложил на народа да се събере на планината Кармил. Когато всички отишли там, Илия казал на Вааловите жреци: — Нека направим два жертвеника: вие на Ваала, а аз – на Господа, и нека поставим върху тях дървата и жертвата. Но огън няма да подклаждаме. Онзи Бог, Който изпрати от 53

небето огън върху жертвата, е истински Бог. На него ще трябва да се кланяме! Народът се съгласил. Първи Вааловите жреци построили жертвеник и целия ден скачали около него и викали: — Ваале, Ваале, чуй ни! Но нямало никакъв отговор. Вечерта пророк Илия направил своя жертвеник от дванадесет камъка, изкопал около него ров, положил върху му дърва, поставил жертвата върху тях, полял всичко това с вода и започнал да се моли на Бога. Изведнъж паднал огън от небето и изгорил не само жертвата, но и дървата, и камъните и пръстта. Като видял това, целият народ извикал: — Илиевият Бог е истинският Бог! Тогава Илия избил Вааловите служители като лъжепророци, помолил се за дъжд и по неговата молитва се задали огромни облаци откъм морето и се излял пороен дъжд над сухата земя. Със своето правдолюбие Илия не можел да угоди на покварения цар. Скоро той трябвало пак да бяга от преследвания и да се крие в пустинята. Бог му пратил там един ангел, за да го подкрепя с храна. Веднъж, като се спрял да пренощува в една пещера, Илия съвсем отпаднал духом. Струвало му се, че само той останал верен на Господа и че всички други израилтяни са били потънали в идолопоклонство. За да го ободри и утеши, Сам Господ му се явил. Отначало задухал бурен и всеопустошаващ вятър, но Господ не бил в него. След това станало земетресение, но и в земетресението не бил Господ. После се показал огън, но и в огъня не бил Господ. Най-сетне задухал тих, прохладен ветрец, и ето в него Господ се явил на Илия, утешил го и му рекъл, че не само той е останал верен на Господа, че седем хиляди израилтяни не са подвили коляно пред езическите богове. *** Явяването на Господа не в бурята и в огъня, а в тихия прохладен ветрец ни напомня идването на Спасителя сред хората не като грозен съдия, а като кротък, тих и благ Учител, Помощник и Изкупител на човешкия род. Св. пророк Илия се отличавал с необикновена ревност към Божието име. Той не правел никому никакви отстъпки по отношение на вярата. Затова и св. Църква тъй тържествено тачи паметта му на 20 юли. Пророк Елисей бил ученик на пророк Илия. Отличавал се с гореща вяра в Бога и с необикновена привързаност към своя велик учител. Бог го удостоил да види как великия пророк Илия бил грабнат в огнена колесница жив на небето. Елисей получил от Бога пророческия дар на Илия и тръгнал да учи народа на добро, да го отклонява от лоши пътища и да му помага. Този Божий пророк имал милостиво сърце и извършил множество чудеса. Един ден отишел в Иерихон. Жителите на този град му се оплакали, че водата им не е добра за пиене. Елисей хвърлил сол в извора и водата станала вкусна и приятна. Една бедна вдовица дошла при пророк Елисея и със сълзи му се оплакала: — Моят мъж умря и ми остави голям дълг. Нямам с какво да го заплатя. Заемодавецът иска да вземе двете ми деца и да ги направи свои роби. Пророкът запитал: — Кажи ми, какво имаш в къщи? — Нямам нищо у дома си, отговорила тя, освен един съд с дървено масло. Елисей й казал. — Иди поискай колкото се може повече празни съдове от всички твои съседи, затвори 54

вратата след себе си и заедно със синовете си наливай от пълния съд масло във всички тия съдове! Пълните туряй настрана! Тя така и направила. И станало чудо. От малкото й масло се напълнили всичките съдове. Тя продала по-голямата част от маслото и заплатила дълга си. В града Сонам пророк Елисей възкресил със силната си молитва сина на една богата и добродетелна жена. Неговите многобройни благодеяния над хората са описани подробно в четвъртата книга Царства от 2 до 13 глава. Чрез Елисей Господ оказвал милост не само на йзраилтяни, но и на другородци. Един сирийски военачалник, на име Нееман, заболял от проказа. Никой не можал да го изцери. Той имал за прислужница едно еврейско момиче. Като виждала страданията на своя господар, тя рекла: — Ако отиде моят господар при пророка, който е в Самария, той ще снеме от него проказата. Нееман отишел при Елисея с богати подаръци и се спрял пред дома му. Елисей, без да излиза от дома си, предал на Неемана чрез слугата си да отиде да се умие седем пъти в река Йордан, след което щял да стане здрав. Нееман направил това и се очистил от проказата си. Той се върнал при Елисея и му предлагал от своите богати дарове като награда за изцелението. Елисей се отказал от всяка награда. Тогава ученикът му Гиезий, без да знае Елисей, догонил отпътувалия Нееман и получил няколко скъпи подаръка. Когато се върнал, Елисей го посрещнал с думите: — Откъде идеш, Гиезие? — Никъде не съм ходил – отговорил Гиезий. Прозорливият Елисей му казал: — Нима сърцето ми не те придружаваше, когато ти взимаше подаръци от Неемана? Но задето постъпи непослушно, ето, ти ще получиш неговата болест. И веднага Гиезий заболял от проказа. Св. пророк Елисей умрял в дълбока старост. Божията чудотворна сила не го оставила и след смъртта му. Веднъж в гроба му бил пуснат един покойник. Щом се докоснал до костите на пророка, умрелият възкръснал. От тук се вижда, че Божията благодат може да се прояви и чрез тленните останки на светите Божии угодници. Затова в св. Православна църква се тачат мощите на светиите. Пророк Йона. Господ пращал пророци не само на еврейския народ, но и при някои езически народи. Тъй например на св. пророк Йона, който живял подир Елисея, Бог заповядал да отиде в големия асирийски град Ниневия, за да каже на жителите му, че, ако не се покаят, Господ ще унищожи града им. Йона се уплашил да отиде в Ниневия при езичниците и решил да бяга от Бога. Намерил кораб, който се готвел да отплува за съвсем друга страна, и се качил на него. Но от Бога човек не може никъде да избяга. В морето се надигнала страшна буря и корабът започнал да потъва. Всички моряци започнали да се молят – всеки на своя бог. А Йона по това време спял. Събудили го и му рекли: — Защо спиш? Стани, помоли се на твоя Бог. Може би Той ще ни спаси. После решили да хвърлят жребие, за да узнаят по чия вина корабът потъва. Жребието се паднало на Йона. Тогава Йона признал пред всички, че е виновен, задето не изпълнил волята Божия да отиде в Ниневия и казал да го хвърлят в морето, ако искат да не погинат. Щом моряците изпълнили думите му, бурята утихнала и корабът благополучно продължил пътя си. Господ заповядал на един огромен кит да погълне Йона, и непокорният Божий пророк останал в утробата на кита три дена. Подир това Бог заповядал на кита да изхвърли Йона на брега. Спасен от явна гибел по такъв чуден начин, Божият пророк отишел при ниневийците и им възвестил Божието определение: да се покаят, ако не искат да погинат. Ниневийците се стреснали от проповедта на пророка и всички – от царя до последния човек – се посипали с 55

пепел, облекли се във вретища и се предали на строг пост и на дълбоко покаяние. Господ приел тяхното покаяние и пощадил града. Йона очаквал, че Ниневия непременно ще погине. Като видял, че това не става, той се огорчил силно и възнегодувал против Бога. Господ вразумил Йона по следния начин: пред палатката, в която пророкът живеел, израснало за една нощ едно растение, което му правело сянка през деня. Това зарадвало Йона. Но на другия ден, по Божие повеление, червей подгризал растението и то изсъхнало. Когато слънцето изгряло и започнало да прилича главата на Йона, той, изнемогвайки от жега, започнал да съжалява отчаяно за изсъхналото растение, което му правело сянка. Господ му рекъл: — Нима тъй силно се огорчи за растението? — Твърде се огорчих, дори до смърт – отговорил Йона. Тогава Господ му рекъл: — Тебе ти е жал за растението, за което не си се трудил. Аз ли да не пожаля Ниневия, в който има повече от 120 хиляди дечица, които не могат да различат дясна ръка от лява? Тридневното пребъдване на св. пророка Йона в утробата на кита и излизането му на твърда земя било предобраз на тридневното стоене на Спасителя Христа в гроба и на възкресението Му от мъртвите. ПРОРОК ДАНИИЛ И ТРИМАТА МОМЦИ В ОГНЕНАТА ПЕЩ (Кн. на прор. Даниил, гл. 1 до 6) След като разрушил Йерусалим, вавилонският цар Навуходоносор безмилостно разграбил и опожарил Соломоновия храм и закарал иудейския цар с целия народ в плен във Вавилон. В тая опустошителна война намерили смъртта си много иудеи. Тогава бил унищожен и Ковчегът на Завета. Във Вавилонския плен иудеите горко оплаквали своята родина. Тежък бил животът им под чуждото иго. В своята преголяма скръб те се обърнали покайно към Бога и Господ им изпратил защитник и утешител в лицето на св. пророк Даниила. Даниил произхождал от царско коляно. Той бил твърде млад, когато го отвели в плен. Вавилонският цар Навуходоносор заповядал да изберат измежду пленниците няколко момчета от най-знатните еврейски семейства, за да бъдат подготвени за разни служби при царския двор. Избраните младежи били възпитавани и обучавани в разни науки и се хранели от царската трапеза. Между тях били Даниил и трима негови добри приятели – Ананий, Азарий и Мисаил. Тези четирима момци били добре запознати от своите родители с Мойсеевия закон и били толкова благочестиви, че не искали да ядат вкусната езическа царска храна, за да не се осквернят. Те измолили да им се позволи да се хранят само с хляб и овощия. Техният възпитател се опасявал, че ще заслабеят поради слабата храна. Но те, наопъки, се оказали по-здрави и по-румени от своите другари. Тяхното благочестие и техният доброволен пост били угодни на Бога. За верността им към Него Той ги наградил с особени дарби, тъй че те излезли от училището първи по успех и като най-способни получили големи длъжности в двореца. Господ отличил с особена мъдрост Даниила и му дал пророчески дар. Веднъж цар Навуходоносор видял някакъв сън, но като се събудил, го забравил и никак не можел да си го припомни. Царят се твърде обезпокоил от това. Повикал всичките си мъдреци, но никой не можал да му открие съня. Царят се разгневил и заповядал да ги избият. Тогава Даниил, когото грозяла същата опасност, се обърнал с гореща молба към Бога и Господ му открил както съня на царя, така и неговото значение. Като се явил пред Навуходоносора, Даниил му казал: — Твоето видение, царю, беше такова: ето, някакъв си голям истукан (идол); главата му беше от чисто злато, гърдите и ръцете му – от сребро, коремът и бедрата му – медни, 56

пищелите му – железни, нозете му – част железни, част глинени. Ти го гледаше, докато един камък се откъсна от планината, без да го е ръка съборила, удари в истукана и го разби. Тогава всичко заедно се раздроби: желязо, глина, мед, сребро и злато станаха като прах на лятно гумно. Вятърът ги отнесе и диря от тях не остана. А камъкът, който разби истукана, стана голяма планина и изпълни цялата земя.

Тримата момци в огнената пещ Даниил обяснил съня така: — Ти, царю, си цар на царете. Златната глава означава твоето царство. Другите части на истукана означават ония царства, които ще настанат след тебе. Те ще бъдат не така славни, както твоето царство, а по-долни от него. Камъкът пък, който се откъсна от планината, означава царството Божие, което ще настъпи след падането на предишните четири царства. То ще се разпространи по цялата земя, ще съкруши всички царства, а само ще стои вечно. Навуходоносор бил много доволен от отговора на Даниила, обсипал го с подаръци, възхвалил истинския Бог и поставил Даниила за началник над всички вавилонски мъдреци. Пророческият сън на Навуходоносор се изпълнил. Четирите царства, които се сменяли едно след друго, били следните: Вавилонско, Персийско, Македонско и Римско. Според тълкуванието на св. Църква, планината, от която се откъснал камъкът, без да го е съборила ръка, означава Пресвета Богородица, която е родила Христа без намесата на мъж. Камъкът пък означава Спасителя на света. Неговото царство наистина се разраснало в голяма планина, която е изпълнила цялата земя. В околностите на Вавилон, на полето Деир, Навуходоносор поставил голям златен идол и заповядал на всички да му се покланят като на бог. Всички присъствуващи при откриването на идола му се поклонили, когато бил даден за това знак. Само тримата момци иудеи Ананий, Азарий и Мисаил не се поклонили на идола, понеже помнели, че втората Божия заповед 57

строго забранява това. Царят се разгневил и заповядал да ги хвърлят в горяща огнена пещ. За да наблюдава страданията на непокорните млади иудеи, Навуходоносор заповядал да му издигнат трон недалеч от огнената пещ. Когато тримата момци били вързани и хвърлени в пещта, царят изведнъж се смутил, станал от мястото си и запитал обкръжаващите го велможи: — Нали трима души вързани хвърлихме в огъня? А ето, виждам четирима души, невързани да ходят сред огъня, и нищо им няма. И видът на четвъртия е подобен на сина Божий. Навуходоносор се приближил към пещта и извикал: — Ананий, Азарий и Мисаиле, раби на Всевишния Бог, излезте! Момците излезли. Оказало се, че огънят не само не докоснал телата им, но не обгорели дори и дрехите им. Като видял това чудо. Навуходоносор прославил Бога на иудеите и под страх на смъртно наказание забранил на поданиците си да хулят Божието име. Тъй Бог спасил от явна смърт верните Си раби, като им изпратил ангел небесен да ги запази от стихията на огъня.

Прор. Даниил в лъвовата яма Светата Църква пее почти при всяка неделна утренна песента за тримата отроци в огнената пещ. С това тя иска да ни поучи да бъдем и ние верни на нашия Бог до смърт, като знаем, че Бог е силен да ни избави от всяка беда. След смъртта на Навуходоносор мидиецът Дарий станал цар. Св. пророк Даниил служел и на новия цар. Дарий обичал Даниила и високо го ценял. Един ден враговете на Даниила уговорили царя да издаде заповед никой да не отправя каквато и да било молба към другиго, освен към царя. По силата на тая царска заповед не трябвало да се отправят молитви и към Бога през това време, докато била в сила заповедта. Непокорните трябвало да бъдат хвърлени в един дълбок ров, дето били пазени гладни лъвове за наказание на злосторници. Благочестивият Даниил имал обичай всеки ден да се моли на 58

Бога. И след излизането на заповедта той продължавал да се обръща с молитви към своя Бог. Като видели това, враговете му поискали да бъде хвърлен в лъвовата яма. Царят съжалявал своя любимец, но не можел да отмени заповедта си, и Даниил бил хвърлен в дълбокия ров. На следния ден царят сам побързал да дойде и да види що се е случило с Даниила. Като се наклонил над ямата, той високо извикал: — Данииле, твоят Бог, Комуто неизменно служиш, можа ли да те избави от лъвовете? Даниил отговорил: — Царю, моят Бог изпрати Своя ангел и затвори устата на лъвовете, и те ме не повредиха, защото аз излязох пред Него чист. По заповед на царя Даниил бил изваден от лъвовата яма. По него нямало никаква рана, нито дори драскотина. Тогава царят заповядал да хвърлят в рова Данииловите обвинители. Те били веднага разкъсани от лъвовете. Като видял това, царят издал заповед всички негови поданици да почитат Данииловия Бог, Който върши чудеса. Даниил бил на голяма почит през царуването на Дария. След Дария Вавилонското царство било превзето от персийския цар Кир. Даниил предсказал много неща, които се случили след него. Но най-важното му пророчество е следното: той предрекъл, че Спасителят на света ще дойде след 70 седмолетия, т.е. след 490 години. Вавилонското робство, по неизповедимите съдби на Божия промисъл, се оказало много полезно както за поробените, тъй и за поробителите. Иудеите се очистили от своите езически суеверия и започнали с голяма ревност да търсят и почитат Бога, а езичниците пък узнали чрез тях за единия и истински Бог, Който закриля Своите верни чеда от беди и ги спасява от смърт. Много от вавилонските идолопоклонци приели вярата в иудейския Бог и заедно с евреите започнали да очакват идването на обещания Месия – Спасителя на света. Онези езичници, които приели вярата на иудеите, били наречени прозелити. ВЪЗВРЪЩАНЕ ОТ ПЛЕН. ЗАВЪРШЕК НА СТАРОЗАВЕТНИЯ ПЕРИОД (1 Ездра; Неемия; Макав.) Иудеите прекарали в плен 70 години. Персийският цар Кир, след като превзел Вавилон, позволил на иудеите да се върнат в Йерусалим и да построят там Господния храм. Около 42 000 иудеи се върнали в родината си и се настанили в прежните свои градове и села. Останалите във Вавилон иудеи им помогнали с много злато и сребро да възобновят Соломоновия храм. А царят им дал всички свещени съсъди, които някога Навуходоносор, при плячкосването на Йерусалим, бил задигнал от храма. Когато започнало възобновяването на храма, самаряните пожелали да вземат участие в това дело, за да могат и те да се молят в Иерусалимския храм. Но иудеите отхвърлили тяхното сътрудничество, за да запазят своето богослужение в чистота, тъй като те виждали у самаряните уклони към езичество. Самаряните се озлобили и почнали да клеветят иудеите пред персийския цар. Ненавистта между иудеите и самаряните стигнала до там, че иудеите не искали да имат никакво сношение със самаряните и считали за грях да влизат в техни селища, да ядат с тях и да получават от тях каквато и да е услуга. След двадесетгодишен труд храмът в Йерусалим бил завършен. Но той не бил така великолепен, както Соломоновият храм. Много стари иудеи плакали, като си спомняли разкошния първи Божий храм. Но пророците утешавали Божия народ с туй, че в тоя храм ще се яви Спасителят на света. Наистина, Иисус Христос посещавал тоя храм и поучавал в него. След Вавилонския плен голяма полза принесли на иудеите техният свещеник и 59

книжник Ездра и техният бележит мъж Неемия. Ездра положил основи на иудейския църковен и граждански живот и започнал да обучава народа в Закона Божий. По негово време били събрани в един сборник всички написани дотогава книги на Свещеното старозаветно Писание. Ездра устроил великата Синагога – съдилище, състоящо се от свещеници и левити. От това време започнали да се откриват синагоги по всички градове и села на Иудея. В тия синагоги иудеите се събирали всяка събота на молитва и слушали словото Божие. Учители на народа били книжниците, запознати със Свещеното Писание. Те се наричали още равини. Малко по-късно първосвещениците се издигнали като управители на народа. Първосвещеникът бил председател на така наречения Синедрион, върховно съдилище, което се състояло от 70 старейшини. Историческата съдба на еврейския народ минала през това време през много още превратности. Малобройни били годините на щастие и спокойствие. Нападения от външни врагове, вътрешни раздори, спорове за религиозни мнения и голям упадък на нравствеността – ето отличителните черти на последния период от живота на богоизбрания народ. Евреите попадали последователно под властта на няколко чужди народи. Най-напред били покорени от Александър Македонски и неговия пълководец Птоломей, който станал Цар на Египет и закарал там много хиляди евреи като пленници. После били поробени от сирийците, които искали да ги направят идолопоклонци. Най-сетне те попаднали под властта на римляните, които ги обложили с данъци и поставили свои управители на Палестина. С това се завършила окончателно независимостта на еврейския народ. Вярно е, че известно време иудеите се намирали под управлението на собствен цар, но той не бил иудеин по произход. Името му било Ирод. Той се оженил за еврейка и искал по тоя начин да затвърди властта си над евреите. Ласкателите го наричали възстановител на Давидовия престол, но благочестивите иудеи знаели, че той нямал нищо общо с Давидовия род и че е натрапник чуждоземец. Добрал се до властта с хитрост, Ирод постоянно се опасявал, че могат да му я отнемат. В подозрителността си той бил безчовечен. Убивал всекиго, в когото виждал претендент за своя престол. Тъй погубил той шурея, зетя и тъста си, не пощадил дори и своите двама сина. Със своята жестокост той всявал навсякъде ужас. За да привлече любовта на народа, Ирод украсил великолепно Иерусалимския храм и оказвал разни благодеяния на народа. Но иудеите го ненавиждали като чужденец-потисник. Те очаквали да дойде вече Спасителят на света, тъй като някои пророчества се били вече изпълнили. Така например патриархът Иаков бил предсказал, че князете и царете от Иудовото коляно ще бъдат дотогава, докато дойде очакваният Спасител. Доста време вече нямало в Иудея царе от коляното на Иуда. Затова те с още по-голяма надежда очаквали обещания Избавител, Който да възстанови Давидовия престол. Но оскърбените в своето народностно чувство евреи неправилно си представяли бъдещия Месия като велик земен цар, който ще донесе земни облаги, земна мощ и величие на Своя народ. Те искрено очаквали Спасителя, но мислели, че Той ще дойде не за да ги спаси от греховете, а за да ги избави от чуждото потисничество и да им покори всички народи. Те не разбрали, че очакваният Христос трябвало да дойде, за да спаси хората от греховете им, да победи дявола, да премахне злото от душите на вярващите и да върне изпъдените от рая пак в царството небесно.

60

СВЕЩЕНА ИСТОРИЯ НА НОВИЯ ЗАВЕТ

61

ЖИВОТ, ДЕЛО И УЧЕНИЕ НА ГОСПОДА НАШЕГО ИИСУСА ХРИСТА РОЖДЕСТВО НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА Около времето преди да се роди Христос, в Палестина живеели двама благочестиви и праведни съпрузи – Иоаким и Анна. Те произхождали от царския род на Давида. Иоаким и Анна почитали Бога и постъпвали според наредбите Му, но били много нещастни, понеже си нямали деца. Своята скръб те често изливали в гореща молитва пред Бога. Свещеното Предание разказва, че веднаж, когато Иоаким отишел в планината, за да се помоли, Анна влязла в градината. На едно дърво тя видяла гнездо, а в него – малки пиленца весело да чуруликат. Тогава Анна започнала със сълзи на очи да се моли така: — Господи, Ти не си лишил от рожби и птичките, а мене, Твоята рабиня, си оставил без чедо. Зарадвай ме с плод, и аз ще го посветя на Тебе! Бог чул усърдната молитва на Анна и на следната година тя родила момиченце, което нарекли Мария или Мариам. Това дете било избрано от Бога да стане по-късно майка на Господа Иисуса Христа, Единородния Син Божий. Затова св. Дева Мария се нарича Богородица. Рождество Богородично се празнува на 8 септември. Въвеждане на св. Дева Мария в храма. Родителите на св. Дева Мария изпълнили обещанието, което дали пред Бога. Когато тяхната дъщеря станала на 3 години, те я завели в Иерусалимския храм, за да я посветят и служба на Бога. Мило и тържествено било това въвеждане: малката Мария била съпроводена от своите дружки, които носели запалени лампади. След нея вървели старите й родители. Когато тригодишната Мария достигнала стълбището на храма, сама изкачила всичките стъпала. На най-горното стъпало, пред входа на храма, я посрещнал и приел сам първосвещеникът. По Божие указание той я въвел в „Святая Святих“, сиреч – в найсвещеното място на храма. Мария била възпитавана в страх Божий, пребъдвала в молитва и послушание, изучавала словото Божие, занимавала се с ръкоделие и се готвела за бъдещето си свято предназначение – да бъде майка Божия. Подобно на св. Дева Мария и ние днес ходим в Божия дом (в църква), молим се Богу, слушаме с внимание словото Божие и поучението на свещеника и участвуваме в богослужението. По тоя начин и ние още от малки се приучваме на благочестив и добродетелен живот, за да станем добри и полезни граждани и примерни чеда на Бога и св. Му Църква. Въведението на св. Богородица в храма празнуваме на 21 ноември. Тоя ден е празник на християнското семейство. На вярващите родители се припомнят задълженията към техните деца. Св. Дева Мария се посочва като пример и образец на всички деца – християнчета. Благовещение (Лука 1:26 – 56 и Мат. 1:13 – 25). Св. Дева Мария дала Богу обещание да не се омъжва, а да пребъде в девственост и целомъдрие. Затова, когато навършила пълнолетието си, тя напуснала Божия дом и се прибрала при своя сродник – праведния и благочестив старец Йосиф, който станал пазител на нейното девство. Йосиф бил дърводелец и живеел в галилейския град Назарет. Той имал деца от умрялата си съпруга. Според тогавашния закон св. Дева Мария била сгодена за Йосифа. Така 62

тя станала негова невеста, без обаче да бъде негова истинска съпруга. Един ден, когато св. Дева Мария била сама вкъщи и четяла пророческите книги, неочаквано застанал пред нея ангел Гавриил и казал: — Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените! Като видяла ангела, св. Дева Мария се смутила и започнала да размишлява – какъв ли е този поздрав. Ангелът й рекъл: — Не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на Отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов до-веки и царството Му не ще има край.' А Мариам казала на ангела: — Как ще бъде това, когато аз съм девица и не познавам мъж? Тогава ангелът й отговорил: — Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий. На това Мариам отговорила: — Ето ме, рабинята Господня! Нека ми бъде според думата ти! След това ангелът си отишел от нея. Св. Дева приела със смирение и покорност неговите думи и започнала да се готви още по-усърдно за своето свето предназначение – да стане майка на Сина Божий. Онова, което ангел Гавриил известил на св. Богородица, било предсказано няколкостотин години преди това от пророк Исаия. В книгата на неговите пророчества четем, че Девица ще зачене и ще роди Син и ще Му нарекат име Емануил, което ще рече „С нас е Бог“ (Ис. 7:14). Вестта на ангела изпълнила с необикновена радост св. Дева Мария. Тая вест е радостна и за всички люде, които жадуват за спасение. Затова и събитието, изложено по-горе, се нарича Б л а г о в е щ е н и е , т.е. – добро, радостно известие. Църквата празнува това събитие на 25 март. РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО (Лука 2:1 – 20) В онова време римляните владеели Палестина. Римският император Август издал заповед за преброяване на цялото население. Според този указ всеки трябвало да иде в града на своите деди и там да се запише. Понеже Йосиф и Мария произхождали от града на Давида – Витлеем, тръгнали от Назарет за тоя градец. Когато стигнали тук, всички домове били вече препълнени от гости, които също дошли да се запишат. И понеже Йосиф и Мария не могли да намерят другаде подслон, приютили се в една пещера край града. В тая пещера овчари прибирали в лошо време стадата си. А на Мария било дошло вече време да роди. И тя родила своя Божествен Син, повила Го в пелени и Го положила в яслите. В същата тази нощ навън в полето овчари пасели своите стада. Изведнъж пред тях се явил ангел Господен, и славата Господня ги осияла. Ангелът рекъл на овчарите: — Не бойте се! Ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли. След това внезапно се явили множество ангели, които пеели: — Слава Богу във висините, и на земята мир, между човеците благоволение! 63

А когато ангелите си отишли от тях, пастирите си казали един другиму: — Да идем до Витлеем и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ!

Поклонение на витлеемските пастири И те дошли бързешком и намерили Мариам и Йосифа и Младенеца да лежи в яслите. Поклонили Му се, а след това радостни се върнали пак при стадата си, като славели Бога за всичко, що чули и видели в тая света и спасителна нощ. Бедната и скромна обстановка, в която се родил Божият Син, свидетелствува за Неговото неизказано смирение. Най-Славният, най-Великият и най-Могъщият благоволил да се роди в бедна пещера! Какъв пример на смирение за най-слабите и грешни, но горди и надменни човеци! Рождество Христово празнуваме на 25 декември. Сретение Господне (Лука 2:21 – 40). Когато Богомладенецът станал на 8 дни, бил обрязан, съгласно предписанието на Божия закон (Бит. 17:12). Според същия закон всяко първородно дете от мъжки пол трябвало да бъде посветено на Господа и представено Нему (Изх. 13:12). Затова Йосиф и Мария донесли Иисуса в храма да Го представят Господу и да принесат установената жертва – две гургулици или две гълъбчета. При входа на храма ги срещнал старецът Симеон, който очаквал спасението на Израиля. Нему било предсказано от Духа Светаго, че няма да умре, докато не види Христа Господен. Когато родителите донесли Младенеца, Симеон Го прегърнал, благословил Бога и рекъл: — Сега отпускай! Твоя раб, Владико, според думата Си смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля! Йосиф и Мария се чудели на тия думи. Тогава Симеон се обърнал към Майката и казал: — Ето, този твой Син лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия. А на тебе самата меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца. 64

С тия думи старецът предсказал на Божията Майка страданията, които щяла да претърпи при кръста на своя Син. При храма живеела и пророчица Анна, вдовица на 84 години. Тя също очаквала Спасителя и проповядвала след това за Него. Това евангелско събитие се нарича Сретение (среща, защото праведният Симеон е срещнал Богомладенеца Христа). Сретение Господне се празнува на 2 февруари. В памет на Сретение Господне днес на 40-я ден всеки кръстен младенец се внася в храма и се представя на Господа. Това внасяне се нарича въцърковление. Поклонение на мъдреците (Мат. 2:1 – 12). Раждането на Христа не останало незабелязано за света; на небето се появила чудна звезда. Видели я учените астрономи от Халдейската земя, разтворили старите книги и разбрали, че се е родил велик Цар. Те пожелали да Му се поклонят и да Му поднесат своите дарове. Приготвили се за далечен път и тръгнали към звездата. А тя вървяла пред тях и ги водила. Когато мъдреците (вълхвите). дошли в Йерусалим, запитали: — Где е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним. Чул цар Ирод за пристигането на вълхвите и пратил да ги доведат при него. Като узнал от тях за значението на новата звезда, той се смутил. Ирод бил властолюбив и треперел за своя трон. Той се опасявал да не би новороденият Цар да го свали от престола и да завладее царството му. Затова искал да погуби Тоя нов претендент за неговия престол. Ирод повикал всички първосвещеници и книжници и ги запитал где трябва да се роди Христос. Те му отговорили: — Във Витлеем иудейски, понеже тъй е предсказал пророк Михей (Мих. 5:2). Тогава Ирод повикал тайно вълхвите, за да узнае от тях точно за времето, когато се появила звездата. След това ги изпратил за Витлеем и им поръчал да разпитат грижливо за Младенеца, и като Го намерят, да се върнат в Йерусалим и да му кажат, за да идел и той да Му се поклони. Чудната звезда пак повела мъдреците и се спряла над мястото, гдето бил Младенецът. Вълхвите влезли в къщата, намерили Младенеца и майка Му Мария, паднали ничком, поклонили Му се и Му принесли своите скъпи дарове: злато, ливан и смирна. На връщане мъдреците не се отбили при Ирода, а по Божие откровение заминали по друг път за страната си. В лицето на източните мъдреци на Богомладенеца Христа се поклонила тогавашната наука. Скъпите дарове, които вълхвите поднесли, свидетелствуват, че източната мъдрост признала Богомладенеца за необикновен Цар и Му отдала заслужена почит. БЯГСТВОТО НА СВ. СЕМЕЙСТВО В ЕГИПЕТ И ИЗБИВАНЕТО НА ВИТЛЕЕМСКИТЕ МЛАДЕНЦИ (Мат. 2:13 – 23) Когато мъдреците заминали за страната си, ангел Господен се явил насъне Йосифу и му казал: — Стани, вземи Младенеца и Майка Му и бягай в Египет и остани там докле ти кажа. Защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби. Без да губят време Йосиф и Мария се приготвили за път. Не било лесно за стареца Йосифа и за Майката Господня да предприемат такъв дълъг, опасен и труден път през 65

пустинята – от Витлеем до Египет. Те обаче тръгнали с пълна преданост на волята Божия. И Бог ги закрилял. Те стигнали благополучно в Египет и според преданието се установили близо до града Хелиопол (Слънчевград). Тук те останали до деня на Иродовата смърт. Дълго чакал цар Ирод да се върнат мъдреците и да му кажат где точно е новородилият се Цар Иудейски. Но, като се видял измамен, заповядал да бъдат убити всички момченца от две години надолу в цялата Витлеемска околност. По тоя начин той мислел, че ще може да погуби и Христа. Започнало се жестоко клане на невинни дечица. Избити били 14 000 младенци. Потекли потоци детска мъченическа кръв. Заплакали хиляди майки за скъпите си рожби. Тогава се сбъднало пророчеството на св. пророк Иеремия, който казва: — Глас се чува в Рама3, писък и горко ридание; Рахил плаче за децата си и не иска да се утеши за тях (Иер. 31:15). Това са били първите мъченици за Христа, а Ирод – първият Христов гонител. След смъртта на Ирода ангелът Господен отново се явил насъне на Йосифа в Египет и му казал: — Стани, вземи Младенеца и Майка Му и иди в земята Израилева, защото измряха ония, които търсеха душата на Младенеца! Като станал, Йосиф постъпил според думите на ангела и се завърнал в родината си. Но като узнал, че в Иудея царувал Архелай, наместо баща си Ирод, уплашил се и по откровение Божие заминал за галилейския град Назарет, гдето се установил да живее. ОТРОКЪТ ИИСУС В ХРАМА (Лука 2:41 – 52) Всеки благочестив иудеин за великия празник Пасха е трябвало да отива на поклонение в Йерусалимския храм. И родителите на Христа изпълнявали това предписание на закона (Изх. 23:17). Когато отрокът Иисус станал на 12 години, родителите Му Го завели в Йерусалим за празника. След като минал празникът, Йосиф и Мария си тръгнали обратно за Назарет, като мислели, че Иисус е напред, заедно с техни роднини. След като обаче не Го видели между поклонниците, разтревожени те се върнали в Йерусалим, за да Го търсят. След дълго дирене най-сетне на третия ден те Го намерили в храма да седи между учителите, да ги слуша и запитва. Всички, които присъствували, се чудели на разума и отговорите Му. Когато Майка Му Го видяла, казала: — Чедо, защо ни направи така? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим. А Христос им рекъл: — Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми? С това Той искал да каже, че е Син Божий, и че мястото Му е в дома Божий. След тия думи отрокът Иисус тръгнал с родителите Си и се завърнал в Назарет. Тук Той прекарал юношеските Си години, като пребъдвал в пълно послушание и преуспявал в мъдрост и любов пред Бога и човеците.

3

Село, близко до Йерусалим и Витлеем. 66

СВ. ЙОАН КРЪСТИТЕЛ (Лука 1:5 – 25) В онова време в Йерусалимския храм бил на служба един свещеник на име Захария. Неговата жена се казвала Елисавета. Те били бездетни и в напреднала вече възраст. Един ден, когато Захария бил влязъл в храма, за да покади, явил му се ангел Гавриил и му казал: — Захарие, молитвата ти е чута. Жена ти Елисавета ще роди син и ще го наречеш с името Йоан. Той ще бъде велик пред Господа и ще се изпълни с Дух Свети, за да приготви на човеците пътя към спасение. Захария не повярвал на ангела, понеже както той, така и жена му били вече в преклонна възраст. Тогава ангелът му казал: — Понеже ти не повярва на думите ми, ето, ще онемееш и няма да можеш да говориш до деня, когато ще се роди детето. Захария излязъл от олтара и като не можел да говори, започнал да маха на народа с ръка. Всички разбрали, че той трябва да е имал видение. Когато се родило детето и трябвало да му нарекат име, Захария поискал дъсчица, написал на нея: „Йоан му е името!“ и веднага проговорил. Най-напред той благодарил Богу за великата Му милост и възхвалил името Му.

Отрокът Иисус в храма между учителите

67

Йоан още от младини се заселил в пустинята, гдето се хранил с акриди 4 и див мед, а се обличал с дреха от камилска вълна и се препасвал с кожен пояс. Когато околното население узнало за Йоана, започнало да се стича при него край река Йордан и да слуша проповедите му. А той на всички говорел: — Покайте се, защото се приближи царството небесно! След мене иде Един, Комуто не съм достоен да се наведа и развържа ремъка от обущата Му. Йоан изобличавал всички, без да гледа на лице, като ги заплашвал с Божия съд. Той кръщавал във водите на р. Йордан ония, които се разкайвали за греховете си. Затова е и наречен Кръстител. А понеже с проповедта си подготвял пътя на Господа Иисуса Христа и вървял пред Него, той се нарича още и Предтеча. Паметта на св. Йоана Кръстител празнуваме на 7 януари.

Кръщението на Иисуса Христа Кръщение Господне (Мат. 3:13 – 17 и Марко 1:9 – 11) Когато Христос навършил 30 години, започнал Своето служение. Най-напред Той дошел при Йоана на р. Йордан, за да се кръсти от него. Като видял Христа отдалеч, Йоан Го посочил на народа с думите: — Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света! Христос пристъпил към Йоана, за да бъде кръстен от него, но тоя Го възпирал, като казал: — Аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене? Но Иисус му отговорил: — Остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда! Тогава Йоан кръстил Иисуса. А когато Христос излизал от водата, отворили се небесата. Дух Свети се явил във вид на гълъб и се чул гласът на Бога Отца от небето: — Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Кръщението Господне 4

Особен род скакалци. 68

празнуваме на 6 януари. Празникът на Кръщението Господне се нарича още и Богоявление или Йордановден, а някъде народът го нарича Водици. При кръщението на Господа Иисуса Христа за първи път ясно се разкрива за света тайната на Св. Троица, т.е., че Бог е един, но в три Лица – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети. ИЗКУШЕНИЯТА НА ХРИСТА ОТ ДЯВОЛА В ПУСТИНЯТА (Мат. 4:1 – 11; Лука 4:1 – 13 и Марко 1:16 – 21) Веднага след кръщението Христос дошел в близката до Йордан пустиня, гдето прекарал в строг пост 40 дни и 40 нощи. А когато огладнял, пристъпил към Него дяволът и започнал да Го изкушава: — Ако Ти си Син Божий, – казал дяволът, – можеш да направиш, щото тия камъни да станат на хляб. Но Христос, макар че бил много гладен, не се поддал на дяволското изкушение, а рекъл: — Човек не живее само с хляб, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста (Второз. 8:3). Като видял, че Христос няма да се съблазни чрез храна, дяволът поставил Спасителя на покрива на Иерусалимския храм и Му казал: — Хвърли се оттук долу! Зер писано е, че ангели ще Те пазят, за да не препънеш о камък ногата Си (Пс. 90:11—12). Но Христос устоял и на това изкушение и казал: — Писано е: да не изкушаваш Господа Бога своего! (Второз. 6:16). Като видял, че Иисус и тоя път излязъл победител в изкушението, дяволът възвел Господа на висока планина, от която се виждали всички земни царства с техния блясък, богатства, сила и власт, и Му казал: — Всичко това е мое и аз ще Ти го дам, само ако паднеш и ми се поклониш. На това обаче Христос с възмущение казал: — Махни се от Мене, сатана! Защото писано е: трябва да се покланяме само на Бога и единствено Нему да служим! (Второз. 6:13). Тогава дяволът, посрамен и сразен, отстъпил от Христа, и ангели Божии дошли да Му служат. Дяволът изкушава и нас, като ни подтиква да постъпваме според нашите греховни прищевки, а не според св. воля Божия. Но ние, подобно на Христа, трябва да се противопоставяме с всички сили на всяко дяволско изкушение, за да бъдем достойни за Божията към нас любов. Ония, които не се борят с изкушението, а вървят по широкия друм на плътските удоволствия, в края на краищата погубват и тялото и душата си, като спечелват за себе си вечно осъждане. ИИСУС ПРИЗОВАВА И ИЗБИРА СВОИТЕ АПОСТОЛИ (Лука 5:1 – 11; Мат. 4:18 – 22; Лука 10:1 – 19) За по-успешното разпространение на евангелското слово Христос имал нужда от помощници. Веднъж като вървял покрай Галилейското море. Той видял двама братя – Симона, наречен после Петър, и брата му Андрей; те тъкмо хвърляли мрежа в морето, защото 69

били рибари. Христос им рекъл: — Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци! И те веднага, като изтеглили лодките на брега, оставили мрежите си и всичко, що имали, и тръгнали след Него. Оттам, като отишел по-нататък, Христос видял и други двама братя – Иакова и Йоана, синове на Зеведея, които кърпили мрежите си. Христос и тях повикал. И те тозчас оставили и мрежите, и баща си и тръгнали след Него. Друг път Христос видял един митнически чиновник на име Матей, повикал и него. И той също оставил всичко и тръгнал след Господа. Христос призовал и други да Го последват. Така, след Христа тръгнала една значителна група ученици. От тях Христос най-напред избрал 12 души, които нарекъл „апостоли“ (пратеници). По-сетне Той избрал и още други, на брой 70 апостоли. Тия ученици Христос разпратил да проповядват Евангелието на царството Божие. Той им дал власт да изцеряват болни, да очистват прокажени, да изгонват нечисти духове, дори и мъртви да възкресяват. Поръчал им да не взимат пари със себе си, нито две дрехи, нито обуща, нито даже и тояга и – всичко даром да вършат. Учениците тръгнали двама по двама и с успех изпълнили поръчението, което Господ им възложил (Лука 10:17). Имената на 12-те апостоли са тия: Андрей, наречен първозвани, защото пръв бил повикан (Йоан 1:40), и брат му Симон Петър, Иаков и Йоан, синове на Зеведея, Филип и Вартоломей (Натанаил), Тома и Матей (Леви), Яков Алфеев и Тадей, Симон Кананит и Иуда Искариот, който после и предал Христа.

Дяволът показва на Христа света с неговата сила и слава

70

УЧЕНИЕТО НА ГОСПОДА ИИСУСА ХРИСТА А. В ПРОПОВЕДИ И РЕЧИ ПРОПОВЕДТА В НАЗАРЕТСКАТА СИНАГОГА (Лука 4:16 – 30) Подобно на Йоана Предтеча и Христос започнал Своята проповед с думите: — Покайте се, защото се приближи царството небесно! Христос поставил покаянието като първо условие за влизане в царството Божие. Защото покаянието е не само едно съжаление или разкаяние за сторените грехове, но – пълно духовно очистване и започване на нов, праведен живот. И ходел Иисус по цяла Галилея, като поучавал в синагогите 5, проповядвал Евангелието на царството Божие и изцерявал всяка болест и всяка немощ у народа. Един съботен ден Иисус Христос влязъл в Назаретската синагога и станал да чете. Подали му книгата на пророк Исаия. Той разгърнал свитъка 6 и намерил мястото, гдето било написано: Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите проглеждане, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятна Господня година (Ис. 61:1 – 2). След това Христос сгънал книгата, седнал и започнал да говори на народа. Той пояснил, че в този ден се изпълнило всичко онова, което току-що прочел от пророка Исаия. И всички потвърдили истинността на думите Му. Така започнал нашият Спасител Своето проповедническо служение. Той дошел на земята, за да донесе наистина радостна вест за бедните, да лекува съкрушените, сиреч нещастните и смирени сърца, да бъдат пуснати на свобода робите, да дари светлина на слепите и да възвести нови благатки дни. И наистина, през земния Си живот Христос следвал Своя програма – навсякъде проповядвал мир и любов, правда и свобода, лекувал болни и вещаел новата благоприятна година на царството Божие. Програмата на Христовото учение обаче още не е изпълнена. Христос е възложил същата задача на Своите апостоли, а те – на своите приемници. И днес още се благовести учението на Господа и се осъществява Неговата програма. А тя ще се осъществи напълно едва когато всички човеци познаят истината, когато заживеят като истински братя помежду си и когато в сърцата им зацари благият Христов дух.

5 6

Молитвени домове, в които се четяло и изяснявало словото Божие. Свещените книги, които се употребявали в еврейските синагоги, били написани на дълга широка лента, като платно, и се навивали откъм двата края. 71

ПРОПОВЕДТА, ПРОИЗНЕСЕНА НА ПЛАНИНАТА (Мат. гл 5, 6 и 7 и Лука 6:17 – 49) За блаженствата Славата на Христа и слухът за Неговите необикновени дела и за божественото Му слово се разнесли по цяла Галилея, Иудея и Йерусалим, по приморските предели на Тир и Сидон, на Сирия и отвъд Йордан. Отвсякъде се стичало при Него голямо множество народ, за да чуе думите Му и да се излекува от болестите си. Еднаж, когато видял около Себе Си много народ, Христос възлязъл на една планина в Галилея. Народът Го последвал. Спасителят се спрял на равно място, обраснало с трева и чудно красиви цветя, и седнал на един камък. Народът и учениците заобиколили Христа и насядали при нозете Му. Той, като отворил устата Си, започнал Своята прочута „нагорна“ 7 проповед: Блажени8 са бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени са плачещите, защото те ще се утешат. Блажени са кротките, защото те ще наследят земята. Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани. Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Блажени са гонените заради правда, защото тяхно е царството небесно. Блажени сте вие, когато ви намразят човеците, когато ви отлъчат, когато ви похулят и изгонят, когато изхвърлят името ви като лошо заради Сина Човечески и кажат против вас лъжовно каква да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата! Първото блаженство ще изпитат ония, които са бедни по дух, сиреч ония, които живо съзнават своята духовна нищета. Това са смирените люде. Смирението е първата и найголяма добродетел, докато гордостта е първият и най-страшен порок, първопричина на греха и на всички човешки злощастия. Поради гордост паднали най-горните ангелски чинове и станали мрачни демони (Ис. 14:15). А смирението ни издига от земята към небето. Сам Христос, макар и Син Божий, бил смирен по сърце (Мат. 11:29). Той ни е дал пример на истинско смирение. Бог се противи на гордите, а на смирените дава Своята благодат. Като награда Христос обещал на смирените царството небесно, сиреч – небесната радост, мир и блаженство. 7 8

„Нагорна“ ще рече – произнесена на планината. Под думите „блаженство“ тук се разбира особена небесна радост и вечно щастие в царството на Бога. 72

*** Второто блаженство се отнася до плачещите – т.е. до ония, които са нещастни в живота, потопени в скърби, които плачат не само поради собствените си страдания, но плачат и над нещастията на своите близки, а особено пък ония, които плачат и се съкрушават за своите грехове. На тях Христос обещава утеха и вечна радост. *** Третото блаженство се отнася до кротките, т.е. до ония, които са добродушни, незлобиви, снизходителни, отстъпчиви и благонравни. Кротостта също е била едно от отличителните качества на Самия Христа, Който казва: „Поучете се от Мене, защото съм кротък...“ (Мат. 11:29). Когато хулели Христа, Той не отвръщал с хули (1 Петр. 2:23). На кротките Бог обещал за награда наследяване на новата земя (2 Петр. 3:13). *** Четвъртото блаженство има предвид гладните и жадните за правда. Божията правда се желае от всички, но има някои, които силно копнеят по нея и работят за нейното въдворяване и тържество в живота. На такива Бог обещава, че те ще бъдат честити да видят тържеството на Божията правда, че ще се насладят и наситят на нейните плодове, понякога още тук на земята, а най-вече в бъдещия вечен живот. *** Петото блаженство нарича щастливци ония, които са били милостиви към своите близки, защото и към тях ще бъде проявена небесната Божия милост, която ще покрие много техни грехове. И ако ние се чувствуваме щастливи, когато някой прояви към нас милост, колко по-блажени ще бъдем, когато Бог прояви към нас Своята милост. *** Шестото блаженство се отнася към ония, които имат чисти сърца. Те ще имат неизказаната радост да видят Бога. Когато гледаме лицето на любим и скъп наш човек, изпитваме голяма радост. Безгранична и неизмерима е радостта, ако човек би могъл да погледа Божието лице и особено – постоянно да гледа Бога. Но както болното око не може да гледа светлината, тъй и нечистото сърце не ще види Бога. А човешкото сърце замърсяват различните пороци като: похотливите желания, завистта, злобата, омразата и пр. *** Седмото блаженство има предвид миротворците, т.е. ония, които имат мир в собствените си души, а след това го вселяват и в душите на другите. Тия люде внасят духовно благоухание в живота. Христос е най-големият миротворец. Той е Княз на мира (Ис. 9:6). Той ни дава Своя мир (Йоан 14:20). Истински миротворци са ония, които разпространяват Христовия мир и го внасят там, гдето мирът е прокуден. Такива Бог ще нарече Свои синове. *** 73

В осмото блаженство се облажават ония, които са гонени заради правдата, т.е. ония, които, като не могат да понасят човешките неправди, въстават против тях и биват гонени за това, както и ония, които изобщо несправедливо са гонени и невинно страдат. И тем се обещава за наследство царството Божие. *** В деветото блаженство се облажават ония, които са ненавиждани и хулени, гонени и преследвани, отхвърляни и злословени заради Христа и Неговото име. Това са мъчениците и изповедниците Христови. За тях, наистина, не е казано точно каква ще бъде наградата, но те няма да останат ненаградени. Тяхната награда ще бъде голяма. Затова те още отсега могат да се радват, предвкусвайки бъдещето блаженство. ЗА СТАРИЯ И НОВИЯ ЗАКОН (Мат. 5:17 – 48) След като изрекъл блаженствата, Христос се обърнал към учениците Си, които били близко до Него, и им казал: — Вие сте солта на земята и светлината на света. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та като видят добрите ви дела, да прославят небесния ваш Отец. Обърнал се след това към народа и казал: — Не мислете, че съм дошел да наруша Мойсеевия закон или пророците. Не да наруша съм дошел, а да изпълня. В стария закон бе казано: „Не убивай!“ Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си, е виновен. — Чували сте пак, че е казано „Не прелюбодействувай!“ Аз пък ви казвам, че всяко нечисто пожелание към чужда жена е вече прелюбодейство. — Слушали сте и това, че е казано: „Не престъпвай, а изпълнявай клетвата си пред Господа!“ Аз пък ви казвам: съвсем се и не кълнете, но думата ви да бъде: да, да или: не, не! — Слушали сте още, че бе казано: „Око за око, зъб за зъб!“ Аз пък ви казвам: Ако някой ви удари от едната страна, обърнете му и другата! — Слушали сте, най-сетне, и това, че бе казано: „Обичай ближния си и мрази врага си!“ Аз пък ви казвам: Обичайте и враговете си и добро правете на ония, които ви мразят, за да бъдете достойни чеда на Всевишния! Бъдете милосърдни, както е милосърден и вашият небесен Отец! *** От гореказаните думи на Господа Иисуса Христа се вижда, че новият закон, който Христос ни възвестява, е много по-съвършен от стария. Според Христовия закон престъпно е не само извършеното деяние, но и мисълта за него. Мойсеевият закон беше закон на тялото и принудата, а Христовият – на духа, свободата и благодатта.

74

ДРУГИ ЗАПОВЕДИ И НАСТАВЛЕНИЯ (Мат. глави 6 и 7) Христос завършил Своята нагорна проповед с много още други заповеди, съвети и наставления, по-важни от които са следните: Молитвата ни да не бъде като на фарисеите – лицемерна, външна, само за пред хората, а тайна, та небесният ни Отец да ни въздаде на яве (Мат. 6:5). Христос предложил на учениците Си като образец молитвата „Отче наш“ – най-хубавата и съдържателна молитва. Тя се нарича още и „Господня“, защото ни е дадена от Самаго Господа. Христос е заповядал: да прощаваме на ближните си съгрешенията им, та и нашият небесен Отец да прости нашите съгрешения (Мат. 6:14 – 15). Постът ни също да бъде таен и нелицемерен, та да бъде угоден на Бога (Мат. 6:16–18). Да не си събираме земни съкровища, които молец и ръжда разяждат или крадци подкопават и крадат, а да събираме вечни съкровища на небето (Мат. 6:19 – 21). Да не се грижим прекомерно за нашето облекло и храна; да вземем пример от птиците небесни и полските цветя, които нито сеят, нито жънат, нито в житници събират, и все пак нашият небесен Отец ги храни. Той и нас няма да остави гладни и голи, защото ние сме много по-ценни от птиците и цветята (Мат. 6:25 – 34). Да търсим царството Божие и Божията правда и всичко останало ще ни се придаде. Да не осъждаме ближните си, а да им прощаваме, защото който съди и той ще бъде осъден; с каквато мярка мерим, с такава и ще ни се отмери (Мат. 7:2 – 5). Да бъдем настойчиви в молитвите си: да искаме и ще ни се даде, да хлопаме и ще ни се отвори. Накрая Христос предложил златното правило на човешките взаимоотношения: — Което искате да правят вам човеците, същото правете и вие на тях! *** Каква правда се съдържа в тия Христови думи! И наистина, ако ние ги изпълним, ако във всичко постъпваме спрямо ближните си тъй, както искаме и те да постъпват спрямо нас, царството Божие ще настъпи непременно между нас. Няма да има тогава между човеците неправди, крамоли и раздори, кражби, убийства и войни, а ще зацари правда, мир, любов, братство, сговор и доброчестина. ЗАКЛЮЧЕНИЕ (Мат. 7:24 – 29) Цялата нагорна проповед на Спасителя е програма за нов, съвършен живот в Бога. Изпълнението на всички тия заповеди, съвети и наставления отваря вратите на царството Божие още тук на земята. Оня, който в живота си ги има за ръководство, прилича, по думите на Христа, на благоразумен мъж, който си е съградил къща на камък. Защото, когато завали дъжд, придойдат реки, духнат ветрове и напрат на тая къща, тя не ще рухне, защото е основана върху камък. А оня, който не спазва и нарушава тия заповеди, прилича на безумен човек, който строи къща върху пясък. И като придойдат реки, духнат ветрове и напънат на тая къща, тя рухва и срутването й е голямо. 75

ИЗЯСНЕНИЕ НА ГОСПОДНЯТА МОЛИТВА (Мат. 6:9 – 13 и Лука 11:1 – 4) Молитвата е въздух за душата. Без молитва няма религиозен живот; без молитва душата умира. Сам Спасителят често е пребъдвал в молитва към Своя небесен Отец. Един ден, след като Христос свършил молитвата Си, един от апостолите Му рекъл: — Господи, научи ни да се молим! А Иисус им рекъл: — Когато се молите, казвайте: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия“. Тая молитва Христос завършил със следното славословие: „Защото Твое е царството и силата и славата во веки. Амин!“ Всяко слово Господне е пълно с живот и истина, защото излиза от Извора на истината и живота. Но Господнята молитва цяла е наситена с жизнена правда и всяка дума от нея е пълна със съдържание. Завинаги тя ще остане образец на съвършена молитва. Ето накратко нейното изяснение. „Отче наш“...! какво чудно обръщение! Може ли да има за нас нещо по-скъпо, по-сладко и по-мило от това, да можем да наречем Бога наш Отец, наш Баща? Както детето се обръща с дръзновена синовна любов към своя родител с думата „Татко!“, тъй и ние се обръщаме към Бога с думата „Отче...“. С това ние изразяваме Божията близост до нас и признаваме, че Бог не е някакъв тиранин и жесток властелин, а любвеобилен наш небесен Баща. Затова и ние със синовна любов и детска откровеност Му разкриваме своята душа. Ние се обръщаме към Бога не с думите „Отче мой!“, а „Отче наш!“ С това пък ние изразяваме нашата братска обич помежду ни. Бог е Отец на всички ни, а и всички ние сме негови чеда и помежду си – братя. *** „Да се свети Твоето име!“ Нима Божието име не е свято, та молим то да се свети? Името на Бога само по себе си наистина е свето, но То се свети и слави още и чрез нашия живот и нашите уста. Когато ние живеем според Божиите повели и славословим с езика си Бога, ние с това светим Неговото име сред нашите близки; а когато ние престъпваме Неговите заповеди, ние ставаме причина неверните да хулят и безчестят Божието име. *** „Да дойде Твоето царство...!" С това ние молим Бога да зацари Сам Той в нашите души и сърца и в нашия живот. А там, гдето е Бог, там са радостта, мирът, правдата, доброто, любовта и благоволението между човеците. *** 76

„Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята!“ Волята Божия се изпълнява на небето сред небесните ангелски чинове. Ние се молим, щото същата тая света воля да бъде изпълнена и на земята, както и на небето. Молим се, щото всеки човек напълно да подчини своята воля на Божията, за да постигне в Бога истинско щастие. *** „Насъщния ни хляб дай ни днес!“ Под „хляб“ тук се разбира не само всяка веществена храна, но и всичко, що е необходимо за нашето съществуване. Ние не молим Бога за излишни неща, а само за „насъщното“, т.е. за онова, без което не можем да минем. Молим Го също не да ни осигури храната за много дни и години, а само за днес. Ако ние се надяваме на Бога и твърдо вярваме в Неговата промислителна към нас любов. Той няма да ни остави без храна и утре, и други ден, и за цял живот. *** „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си!“ За да бъдем истински щастливи, ние трябва да сме в мир с Бога – да нямаме никакви провинения спрямо Него. И ако нещо като човеци сме прегрешили спрямо Него и с това сме Го наскърбили, трябва веднага да Го молим за прошка. Бог няма да ни прости съгрешенията, ако и ние от сърце не простим прегрешенията на нашите ближни (Мат. 6:15). Затова нека първом простим на нашите близки, та тогава да искаме от Бога и Той нам да прости. *** „И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия!“ Не Бог, а дяволът ни въвежда в изкушения, т.е. кара ни да нарушаваме Божията воля. Бог никого не изкушава (Иак. 1:13). Затова смисълът на думите „не ни въвеждай в изкушение“ е – „не допускай да бъдем въведени в изкушение“. Ние молим Бога да ни избави от лукавия. И Той може да стори това, защото е много по-силен от него. За да се избавим обаче от примките на дявола, трябва винаги да призоваваме Бога на помощ, колчем лукавият се опита да ни оплете в своята мрежа и да ни склони към грях. *** „Защото Твое е царството и силата и славата во веки. Амин!“ Това славословие иде като естествен завършек и печат на цялата Господня молитва. С него ние признаваме, че властта, силата и славата принадлежат единствено на Бога и че те не се свършват никога, а са вечни. Всяка човешка власт, дори и на най-могъщия земен властелин, както и всяка човешка слава, дори и на най-великия херой, са мимолетни – днес блестят, утре угасват; те са пълно безсилие и безславие в сравнение с Божията сила и слава. Да! Нему – Единому и Премудрому Богу да бъде наистина чест и слава во веки веков. Амин! (1 Тим. 1:17). * *

*

Господнята молитва трябва често да е в нашата мисъл и на нашите уста. С нея трябва да започваме и завършваме всеки ден; с нея трябва да се молим преди всеки обед и нея трябва да мълвим при всички беди и злощастия в живота. 77

УЧЕНИЕ НА ГОСПОДА ИИСУСА ХРИСТА ЗА НЕГОВОТО БОГОСИНОВСТВО (Йоан, глави 5,6,7 и 8; 10:22 – 39) Необикновените дела и учение на Господа Иисуса Христа карали иудеите да се запитват: — Кой е Този, Който знае Божествените Писания без да се е учил? Никой не е говорил тъй, както Той говори! Мнозина повярвали в Него, че Той е Христос, пратен от Бога. Но, имало и някои, които не Го признавали за Месия. И станал голям спор между самите иудеи за Христа. Най-сетне веднъж те пристъпили към Него и Му казали: — Докога ще измъчваш душите ни? Ако Ти си Христос, кажи ни открито! Тогава Иисус им отговорил: — Казах ви, ала не вярвате; делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелствуват за Мене, че Отец Ме е пратил, а Аз и Отец сме едно. Като чули това, иудеите грабнали камъни да Го убият. Христос им казал: — Толкова добри дела ви извърших, а вие искате да Ме убиете. Но те Му отговорили: — Не за добрите дела, които си сторил, Те замеряме с камъни, а за това, че Ти, Който си човек, се правиш Бог. При друг случай Христос казал на иудеите: — Вие сте от долните, Аз съм от горните; вие сте от тоя свят, Аз не съм от тоя свят. А когато Го изпратили на съд пред Синедриона 9 и първосвещеникът Каиафа Го заклел да каже дали наистина е Син Божий, Христос не се отрекъл и тържествено признал, че Той действително е Син Божий. За Син Божий Го изповядвали и св. Му апостоли (Йоан 1:49; Мат. 16:16); за такъв Го признавали дори и демоните и треперели от Него! (Марко 5:7). УЧЕНИЕ НА ХРИСТА ЗА ВСЕОБЩОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ (Йоан 5:24 – 30) Веднъж Христос казал на иудеите, които Дошли да Го слушат: — Истина, истина ви казвам: иде час когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят. Защото както Отец има живот в Себе Си, тъй е дал и на Сина да има живот в Себе Си, та да може мъртви да възкресява. Затова мъртвите, като чуят гласа на Сина Човечески, ще оживеят. И ония, които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане. Отец е дал на Сина също така и власт да извършва и съд. Христос ще бъде Съдия на живи и мъртви при последния страшен съд (Мат. 25:31 – 46; Йоан 5:22; Мат. 16:27). Че наистина Отец е дал на Своя Син власт и сила да възкресява мъртви, се вижда от туй, че Иисус Христос е възкресявал мъртви още когато е бил на земята. Така Той възкресил сина на Наинската вдовица, дъщерята на Иаира и четиридневния мъртвец Лазаря. Пълната Своя пласт да възкресява мъртви обаче Христос ще прояви в последния ден (Йоан 6:54), в края на света, при второто и славно Свое пришествие (2 Сол. 4:15 – 16). 9

Синедрион – върховно съдилище у евреите. 78

УЧЕНИЕ НА ХРИСТА ЗА НЕБЕСНИЯ ХЛЯБ (Йоан 6:27 – 58) За да живее, човек трябва да се храни. Веществената храна поддържа телесния живот. Но човек не се състои само от тяло; той има и душа. Душата също живее и също има нужда от храна. Храна за душата е, преди всичко, словото Божие (Мат. 4:4). Господ наш Иисус Христос е въплътено Слово Божие. Той предлага Себе Си нам за духовна храна. Това Той е изтъкнал в една реч пред народа, когото преди това бил нахранил по чудесен начин с пет хляба и две риби. Като яли и се наситили от преумножените хлябове и риби, иудеите търсили Христа, за да им даде пак същата храна, с която ги наситил. Тогава Господ увещал евреите да се стремят не към тленна (веществена) храна, а към такава, която дава живот вечен. Тази храна е небесният хляб. — Аз съм хлябът на живота, – казал Христос. – Който дохожда при Мене, няма да огладнее, и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога. Като чули това, иудеите почнали да роптаят и да възразяват. Но Христос още поутвърдително започнал да говори: — Да, Аз съм живият хляб, слязъл от небето. Който яде от този хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моето тяло, което Аз ще отдам за живота на света. Истина, истина ви казвам: ако не ядете тялото на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, няма да имате в себе си живот! Който яде Моето тяло и пие Моята кръв, ще има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него. При тия думи иудеите още повече възроптали против Иисуса, защото още не били духовно просветени, за да разберат техния смисъл и да повярват. *** В Своята реч за небесния хляб Христос говорил за светото Причастие, при което ние днес действително приемаме истинското тяло и кръв Христови. Всеки, който с вяра приема св. Тайни (св. Причастие), приема в себе си Самаго Господа – небесния хляб. Такъв човек наистина няма никога да огладнее и никога няма да ожаднее духовно. Той ще има вечен живот и Христос ще го възкреси в последния ден.

79

Б. В БЕСЕДИ БЕСЕДА НА ГОСПОДА ИИСУСА ХРИСТА С НИКОДИМА (Йоан 3:1 – 21) Когато Господ е говорил на многоброен народ или на големи групи, Неговата проповед имала форма на реч. Понякога обаче Той трябвало да разкрива учението Си и на отделни лица. В такъв случай проповедта му имала форма на беседа, т.е. на разговор. Една нощ при Господа дошел един иудейски началник на име Никодим. Между Никодима и Христа се повел следният разговор: — Учителю, обърнал се Никодим към Господа, знаем, че си дошел от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог. Христос, като видял, че Никодим искрено желае да бъде просветен с Божествените истини, му разкрил тайната на духовното рождение. — Истина, истина ти казвам, казал Господ: ако някой не се роди отново, няма да види царството Божие. На това Никодим отговорил: — Как може човек да се роди, когато е вече стар? Нима е възможно отново да влезе в майчина утроба? Понеже Никодим помислил, че става дума за телесно раждане, Христос му казал: — Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие. Едно е телесното раждане, а друго – духовното. Ти се чудиш на това и не можеш да го разбереш. Но ето – вятърът духа, и гласа му чуваш, но не знаеш отгде иде и накъде отива. Тъй незабележимо става и духовното рождение. Разговорът след това преминал и на други теми – за голямата любов на Бога към света, която се проявила в това, че Бог отдал Своя Единороден Син, та всеки, който повярва в Него, да се спаси; че Синът Божий ще бъде издигнат на кръст, както някога била издигната медната змия в пустинята; че учението на Христа е истинска светлина, но човеците обичали повече мрака, отколкото светлината и пр. *** От изложената беседа узнаваме, че, за да може човек да влезе в царството Божие, трябва духовно да се възроди, да стане нова твар, ново същество; да се умие с вода и обнови с Дух. Това става в тайнствата св. Кръщение и Покаяние. Може човек да е на преклонна възраст и въпреки това, със силата на Божията благодат, да стане младенец по дух. Животът на християнина е постоянно обновление в доброто и светостта, възрастване в познанието на Бога и в изпълнение на Неговия закон. БЕСЕДА НА ХРИСТА СЪС САМАРЯНКАТА (Йоан 4:1 – 48) Един ден Христос отивал заедно с учениците Си от Галилея за Йерусалим. Пътят Му 80

минавал през Самария. При самарийския град Сихар (Сихем) имало кладенец, изкопан някога от патриарха Иакова. Било горещ летен ден. Апостолите отишли в града да купят храна, а Христос седнал при кладенеца да си почине. В това време една жена-самарянка дошла на Иакововия кладенец за вода. Христос й поискал да пие, а жената му отговорила: — Как Ти, Който си иудеин, искаш вода от една самарянка?

Христос беседва със самарянката Тя задала с учудване такъв въпрос, защото по онова време между самаряните и иудеите имало голяма вражда и те не общували помежду си. За Христа обаче като Бог тия отношения нямали значение. И между Него и самарянката се завързала много интересна беседа за живата вода. На направената Му бележка Христос казал: — Ако ти знаеш кой е Оня, Който иска вода от тебе, ти би Му дала да пие, а Той би ти дал вода жива. Всеки, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; но който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее. И когато жената поискала от Христа да й даде от живата вода, Христос й поръчал да доведе мъжа си. Но тя отговорила, че няма мъж. На това Христос казал. — Вярно каза, че нямаш мъж. Защото петима мъже си имала и този, който сега имаш, не ти е мъж. Самарянката била изненадана от думите на този непознат Пътник, Който тъй добре познавал нейния семеен живот и личните й тайни. — Господине, рекла тя, виждам, че си пророк. Кажи ми, трябва ли да се кланяме на тая планина (Харизим)? Защото нашите отци казват, че трябва на тая планина да се кланяме, а не на Иерусалимския храм. Христос отговорил: — Жено, Бог е дух, затова и истинските Негови поклонници ще се кланят на Отца с дух и истина. 81

— Зная, казала жената, че това ще стане, когато дойде Месия, наричан Христос. — Аз съм, Който говоря с тебе! – й казал Господ. Самарянката била поразена от тия думи, оставила стомната, затекла се в града и казала. — Елате и вижте един Човек, Който ми каза всичко, що съм направила! Да не би Той да е Христос? И целият град излязъл да види Христа. Самаряните помолили Господа да остане при тях и Той наистина останал там два дена. И много народ повярвал в Него поради словото Му. *** В беседата Си със самарянката Спасителят разкрил две истини: едната е – че Той е изворът на живата вода, която завинаги утолява духовната жажда на човека; другата истина е, че нашето поклонение на Бога трябва да бъде с дух и истина. Това ще рече, че когато се молим или участвуваме в богослужение, трябва да участвува не толкова тялото, както е било у самарийците и езичниците, а повече духът. Имало е езичници, които в чест на своите божества са устройвали най-безсрамни пиршества. Християнското богослужение не е такова. То възвисява, облагородява, очиства и осветява човешката душа.

82

В. В ПРИТЧИ ПРИТЧАТА ЗА СЕЯЧА (Мат. 13:1 – 9; Марко 4:1 – 9 и Лука 8:4 – 8) За да направи учението Си по-достъпно и разбираемо за простия народ, Христос говорил и в притчи. Притчата е разказ, в който със случки от обикновения живот се разкриват някои важни духовни истини. *** Първата притча, която казал Господ, е за Сеяча и за неговото семе. — Ето, казал Христос, излязъл сеяч да сее; едни зърна паднали на пътя и долетели птици, та ги изкълвали. Други паднали на каменисто място, дето нямало много пръст – скоро поникнали, но и скоро изсъхнали. Трети паднали между тръните, били заглушени от тях и не дали плод. Четвърти паднали на добра земя и дали плод: някои – сто, други – шестдесет и трети – тридесет зърна. Христос завършил притчата Си с думите: — Който има уши да слуша, нека слуша! Апостолите не могли да разберат смисъла на тая притча, затова помолили Христа да им я разясни. И Той дал следното разяснение. — Семето е словото Божие. Сеячът е Сам Бог, а различните почви са различните човешки сърца. Има люде, които не обичат да слушат и възприемат словото Божие. И ако то попадне в техните сърца, дохожда сатаната като граблива птица и го изкълвава. Това означава семето, паднало на пътя. Има други, които отначало с радост приемат словото, но то не може да даде у тях плод, защото те са непостоянни; бързо го приемат и бързо го забравят. Това означава семето, паднало на камениста почва. Посеяното пък в тръни означава ония, които с желание приемат словото, но житейските грижи и удоволствията на тоя свят го заглушават и то не може да даде плод. А падналото на добра почва са ония люде, които с любов възприемат словото и принасят плод с търпение. *** Тая притча е твърде поучителна. Тя ни показва, че от нас зависи, щото спасителното Божие семе да даде добър плод. Ако ние сме възприели с любов това семе, ако сме разорали за него почвата на нашето сърце и ако се грижим с усърдие по-нататък за него, то непременно ще бъде плодоносно. Блазе на ония, които се трудят над словото Божие! Те ще принесат богат плод на добродетелен живот.

83

ПРИТЧАТА ЗА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ (Лука 18:10 – 14) За да покаже колко вредна е гордостта и осъждането на другите Христос казал притчата за митаря10 и фарисея11. В храма влезли да се помолят един фарисей и един митар. Фарисеят застанал сред храма и гордо се молел в себе си, като казвал така: — Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци грабител, неправедник, прелюбодеец, или пък като този там митар. Постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, което придобивам. А митарят, като стоял нейде надалеч, не смеел дори и с очи към небето да погледне, но се удрял в гърдите и казвал: — Боже, бъди милостив към мене грешника! И Христос завършил притчата с думите: — Казвам ви, че митарят си отиде по-оправдан, отколкото фарисеят. Защото, който се превъзнася, ще бъде унизен, а който се смирява. ще бъде въздигнат! *** Гордостта е най-големият грях пред Бога. Затова Той се противи на гордите, а на смирените дава Своята благодат (1 Петр. 5:5). „На кого. казва Бог, да погледна, ако не на кроткия и смирения?“ (Ис. 66:2) Гордите и надменни човеци са като празните житни класове, които стърчат нагоре, а смирените са като натежнелите надолу пълни класове или като отрупано с плод дърво, свело надолу клони. Смиреният е също и като теменужката, която се е спотаила между тръните, а изпълва всичко наоколо с благоуханието си. Гордостта е най-големият враг на нашето спасение. ПРИТЧАТА ЗА БОГАТАША И БЕДНИЯ ЛАЗАР (Лука 16:19 – 31) За да покаже, че има живот и зад гроба и че след смъртта си ние ще получим заслужена отплата за нашите добри и лоши дела, Господ казал притчата за жестокосърдния богаташ и бедния Лазар. Имало един богат човек, който се обличал в скъпи дрехи и всеки ден безгрижно пирувал. Имало и един беден човек, на име Лазар, който бил, потънал в рани и лежал пред вратите на богаташа. Лазар бил петимен да се нахрани от трохите, които падали от богаташката софра, но и тях не му давали. Само кучетата дохождали при него, ближели раните му и с това малко облекчавали болките му. Умрял сиромахът и ангели отнесли душата му в рая при Авраама. Умрял и богаташът и Човек, който събира данъци и мита. Често пъти митарите несправедливо са ограбвали с непосилни данъци народа и поради това народът ги ненавиждал и смятал за големи грешници. 11 Човек, който се мисли за по-праведен от другите. Фарисеите са образували особена секта и се отличавали със своята гордост и лицемерие. Те изпълнявали Мойсеевия закон само външно. 10

84

го погребали бляскаво. Душата му обаче била занесена в ада. И като се мъчел там, богаташът видял отдалеч Авраама и Лазаря до него и извикал: — Отче Аврааме, моля те, смили се над мене и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да дойде и ми разхлади езика, защото зле се мъча в тоя пламък! Авраам обаче казал на богаташа: — Не може, чедо, защото ти вече получи доброто си, когато беше на земята, а Лазар – злото. Сега пък той тук се утешава, а ти страдаш. Освен това между нас и вас има голяма бездна, та ония, които желаят да дойдат от вас към нас, не могат я премина. — Тогава моля те, отче Аврааме, продължил богаташът, прати Лазаря да каже на моите петима братя как аз страдам тука, та поне те, като знаят, да не дойдат в това място на мъката.

Бедният Лазар и богаташът — Те имат книгите на Мойсея и пророците. Нека ги четат и изпълняват, ако не искат да споделят твоята участ, рекъл Авраам. — Тъй е, отче, но ако мъртъв възкръсне и им се яви, те навярно биха се покаяли, казал богаташът. — Ако на Мойсея и пророците не вярват, то и мъртъв да възкръсне, пак няма да се убедят, отговорил Авраам. *** Мнозина и днес живеят тъй, като че ли всичко е само на тоя свят. Те като че ли не искат и да знаят, че след смъртта всеки ще дава отговор за делата си и ще получи справедлива отплата. Смъртният час за всекиго от нас рано или късно ще дойде, и съдният ден няма да се забави. Христовата притча за безсърдечния богаташ и бедния Лазар е едно предупреждение за 85

всички, които живеят охолно, проявяват жестокосърдие спрямо ближния си и забравят за бъдещата отплата. ПРИТЧАТА ЗА БЛУДНИЯ СИН (Лука 15:11 – 32) Бог обича всички люде. Той се радва на праведните, но и грешните милва. Той не желае гибелта на никого, а иска всички да се разкаят и спасят. Бог приема в Своите отечески обятия всеки грешник, който искрено се покае и се отвърне от греховния път. Колко голяма е Божията любов към разкаялия се грешник се вижда от притчата за Блудния син. Един богат човек имал двама сина. По-младият поискал от баща си своето наследство. Бащата изпълнил молбата му. Лекомисленият младеж веднага заминал за далечна страна, там заживял разгулно и за кратко време прахосал всичко, което бил получил от баща си. Не след много време в тая страна настанал голям глад. Младежът се принудил да се услови при един човек в оная страна да му пасе свинете. Принудил се да се храни с жълъди, които свинете яли, но понякога и тях не му давали. Най-сетне той дошел на себе си и си казал: — Колко слуги в дома на баща ми имат всичко в доволство, а пък аз тук умирам от глад! Ще ида при баща си и ще му кажа: „Татко, съгреших против небето и против тебе! Аз вече не съм достоен да се нарека твой син, но ме направи поне като едного от твоите наемници!“ Речено, сторено! Разкаялият се син тоз час станал и се запътил за бащиния си дом. Баща му го видял отдалеч, домиляло му, па се затекъл, прегърнал го и го обцелувал. Синът казал: — Татко, съгреших много против небето (Бога) и пред тебе и вече не съм достоен да се нарека твой син! А бащата казал: — Донесете най-хубавата дреха и облечете тоя мой син! Дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете му! Па заколете угоеното теле, за да се веселим. Защото той беше мъртъв и оживя; загубен бе и се намери! *** Притчата за блудния син има значение за всички нас. Всеки от нас е получил от Бога едни или други дарби и блага: здраве, сила, способности и др. Ако злоупотребяваме с тия блага, ние постъпваме като блудния син, който разпилял бащиното си наследство. Блудният син обаче се разкаял искрено за своите грехове и отново бил приет с любов в бащиния дом. Подобно на него и ние трябва да се каем, за да прости Бог прегрешенията ни и да ни приеме под Своя Божествен покров. Пълна прошка от Бога ние получаваме в тайнството Покаяние или Изповед. При това тайнство ние изповядваме чистосърдечно греховете си пред свещеника, разкайваме се дълбоко за тях и обещаваме пред Бога, че занапред ще изпълняваме Неговата воля. Свещеникът изслушва нашата изповед и, по силата на дадената му от Бога власт, ни прощава греховете. Тайнството покаяние е духовна баня, която измива нашата греховна сквернота. И както ние често мием тялото си, трябва често да очистваме и обновяваме и душата си. Особено е необходимо да се изповядваме преди свето Причастие. Който се причастява с тялото и кръвта на Господа недостойно и без предварителна изповед, яде и пие своето осъждане.

86

ПРИТЧАТА ЗА МИЛОСТИВИЯ САМАРЯНИН (Лука 10:25 – 37) Един учен законник12 поискал да постави Христа в затруднение и Го запитал: — Учителю, какво да сторя, за да наследя живот вечен? Христос му казал: — Какво е писано в закона? Ученият отговорил: — Възлюби Господа от все сърце и душа и ближния си – като себе си. Иисус му казал: — Право отговори; тъй постъпвай и ще бъдеш жив. — Но кой е мой ближен? – попитал отново законникът. Тогава Христос разказал притчата за Милостивия самарянин: По пустия и стръмен път от Йерусалим за Иерихон вървял човек. Нападнали го разбойници, ограбили го, изпонаранили го и го оставили полумъртъв сред пътя. Наскоро след това минал по същия път един свещеник, погледнал наранения и си отминал. Същото сторил и един левит13.След левита минал един самарянин. Като видял нещастния пътник да лежи край пътя, самарянинът се отбил, смилил се над пострадалия, почистил, намазал и превързал раните му, качил го на добичето си и го откарал в странноприемницата, като се погрижил за него до пълното му оздравяване. — Как ти се струва, запитал Христос законника, кой от тия трима е бил ближен на наранения от разбойниците? — Оня, който проявил към него милост, рекъл ученият човек. — Иди и ти прави също така! му отговорил Христос. *** Притчата за Милостивия самарянин дава ясен отговор на въпроса кой е наш ближен. Наш ближен е всеки, който проявява милост към нещастните, без да гледа на лице и произход, дали е беден или богат, сродник или далечен, познат или непознат, сънародник или другородец. Ближен е и оня, който се нуждае от нашата помощ, без също да се гледа на неговото положение или произход. — Иди и ти прави също така, – казал Христос на законника. Тъй казва Той днес и на всекиго едного от нас. ПРИТЧАТА ЗА ДЕСЕТТЕ ДЕВИЦИ (Мат. 25:1 – 13) Всички знаем, че рано или късно ще умрем, но не знаем кога ще дойде смъртният час. Понякога той идва, когато най-малко го очакваме и често ни заварва съвсем неподготвени. А не е без значение за нашето спасение как смъртният час ще ни намери – дали покаяни или потънали в грехове. Затова трябва да бъдем будни и винаги готови за последния час. Тая мисъл Христос разкрил в притчата за Десетте девици. Десет девици излезли, по източен обичай, да посрещнат със светилници в ръце младоженеца. Петте от тях били умни, а петте – неразумни. Умните предвидели, че 12 13

Човек, който добре познава закона. Прислужник при Иерусалимския храм 87

младоженецът може да закъснее и затова се запасили с повече елей. А неразумните пропуснали да вземат със себе си достатъчно елей (маслиново масло). И понеже младоженецът се забавил, всички девици задрямали. По едно време, посред нощ, се чул вик: — Ето младоженеца! Излезте да го посрещнете! Тогава неразумните девици казали на мъдрите: — Дайте ни от вашия елей, понеже светилниците ни вече гаснат. Но мъдрите казали: — Да не би някак да не стигне и на вас и на нас, по-добре идете и си купете. А когато те отишли да си купят, младоженецът дошел: мъдрите девици го посрещнали и влезли с него в къщата и вратата се затворила. Дошли после неразумните девици, почнали да хлопат и да молят: — Господине, господине, отвори ни! А отвърне се чул глас: — Истина ви казвам, не ви познавам! И Христос завършил притчата Си с думите: — И тъй, бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, в който Син Човечески ще дойде! *** Притчата за десетте девици ни учи на духовно бодърствуване и всегдашна готовност за смъртния час. Ако смъртта ни завари в нашите грехове, без елей в светилниците 14, вратите на царството Божие ще се затворят за нас и ние ще останем, подобно на неразумните девици, вън от небесните чертози. ПРИТЧАТА ЗА БЕЗУМНИЯ БОГАТАШ (Лука 12:16 – 21) Привързаността към земни блага и ненаситната жажда за богатства е голяма пречка за спасение на душата. Каква полза за човека, казва Христос, ако придобие цял свят, а погуби душата си? Господ не е против самото богатство, а против лошата му употреба. Това Той е разкрил картинно в притчата за Безумния богаташ. На един човек нивата се била много обродила и той се чудел де да прибере богатия плод. Най-сетне си казал: — Ще разруша житниците си и ще направя нови, по-големи. Па ще кажа на душата си: „Душо, имаш блага за много години; почивай, яж, пий и се весели!“ Но Бог му рекъл: — Безумнико, още тая нощ ще ти поискат душата, и всичко това кому ще оставиш? И Христос завършил Своята притча с предупреждението: — Тъй бива с всекиго, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога. *** Земните блага не са самоцел за човека, а средство за постигане на добри и богоугодни цели. Ние не сме неограничени господари на благата, а само техни временни разпоредители. Несправедливо е да употребяваме богатствата само за наши нужди, и от тях да правим извор 14

Думата „елей“ на гръцки значи още и милост. Затова изразът „без елей в светилниците“ в преносен смисъл значи – без дела на християнско милосърдие. 88

за наши лични удоволствия. Ненаситният стремеж към богатства и тяхното преумножаване подтиква човека към много грехове: неправди, измама, убийства, кражба и пр. Затова ако и целият свят да тече пред очите ни, не бива към него да привързваме сърцето си. Защото всеки ненаситен стремеж към богатства винаги води към гибел. Ние трябва наистина да богатеем, но само в Бога, т.е. да вършим дела на християнска любов. Тогава ще бъдем истински богати, защото тия богатства никой не ще е в състояние да ни отнеме. ПРИТЧАТА ЗА ТАЛАНТИТЕ (Мат. 25:14 – 30) Един богат човек трябвало да замине за чужбина. Преди да отпътува той предал имота си на своите слуги. На един дал 5 таланта 15, на другиго 2, а на трети – 1. Първият и вторият, като получили парите, употребили ги в работа и придобили още толкова. Третият обаче закопал таланта в земята. След време господарят се върнал и поискал сметка от слугите си. Първият рекъл: — Господарю, ти ми предаде пет таланта, аз ги разработих и придобих други пет. — Добре си сторил, добрий ми рабе (служителю), казал господарят. Понеже ти се оказа верен в малкото, над повече ще те поставя. Влез в радостта на своя господар! Тъй станало и с втория. И той разработил своите два таланта и придобил други два. И него похвалил господарят. Третият, като пристъпил, казал: — Господарю, понеже те знаех, че си лош човек, уплаших се да го не загубя и заринах таланта в земята. Ето ти твоето! Господарят се ядосал на този свой слуга и му казал: — Лукавий и ленивий рабе! Щом като си знаел, че съм лош човек, трябваше да дадеш таланта ми в банката, та поне лихва да спечели. И заповядал господарят на слугите си да хвърлят този недостоен и негоден раб в тъмница, а таланта да дадат на оногова, който имал десет. И Христос заключил: — И тъй всекиму, който има, ще му се даде и преумножи, а оногова, който няма, ще се вземе и онова, което има. *** В тази притча се осъжда леността. Господ е дал на всеки човек едни или други способности и дарования. И ние имаме задължението да ги разработваме и преумножаваме. Който е работлив и усърден, ще придобие още толкова към онова, що му е дадено; а който е ленив, ще загуби и онова, което има. И когато дойде денят за отплата, Бог ще поиска от всекиго отчет. Тогава Той ще възнагради трудолюбивите, като ги приеме в небесното Си царство, и ще накаже ленивите с вечна мъка. ПРИТЧИ ЗА ЦАРСТВОТО БОЖИЕ (Мат. 13:24 – 53; 24:1 – 14) Господ Иисус Христос изрекъл няколко притчи и за царството Божие. В тях Той разкрива някои от съществените страни и проявления на това царство. Христос сравнява царството Божие ту със събития и случки от човешкия живот, ту с 15

Талантът е мярка за парична стойност. 89

предмети или явления в природата. Така Господ оприличава царството Божие на следните неща: 1. Човек някой посял добро семе на нивата си, но врагът му след това посял плевели. При жетвата обаче първом ще бъдат събрани плевелите и ще бъдат изгорени, а чистата пшеница ще бъде прибрана в житниците. Така и при свършека на света: грешниците ще бъдат хвърлени във вечен огън, а праведните ще влязат в царството Божие. 2. Синапово зърно; то е най-малко от всички семена, но когато израсте, става толкова голямо, че и птиците небесни намират подслон под клоните му. 3. Квас; малко квас подквасва много тесто. 4. Имане, скрито в нива; като го намерил един човек, продал всичко що имал, и купил нивата заедно с имането. 5. Бисер, що намерил един човек, който продал всичкото си имущество и купил безценното зърно. 6. Мрежа, хвърлена в море, в която били хванати добри и лоши риби; добрите били взети, а лошите – изхвърлени. 7. Сватбен пир и богата вечеря и пр. Гореизложените притчи изказват следните три мисли: а) в царството Божие ще влязат само праведните; б) царството Божие съдържа скрити сили, които постепенно ще се разкрият; то ще се разпространи и ще обхване много хора и в) царството Божие представлява за нас такова съкровище, че заслужава човек да пожертвува за него всичко, каквото има, за да го придобие. Царството Божие е духовен пир, който предлага на човека вечна духовна радост.

90

ХРИСТОВИТЕ ДЕЛА Делата на Господа Иисуса Христа били необикновени. Той изцерявал болни и възкресявал мъртви само с една дума. Неговите дела били чудеса. Такива дела не може да върши един обикновен човек. Затова те свидетелствуват, че Спасителят не е бил обикновен човек (Йоан 3:2). Затова и Сам Христос с право често се е позовавал на тях: — Ако на думите Ми не вярвате, казвал Той, то вярвайте на делата Ми, понеже те свидетелствуват за Мене, че от Бога съм излязъл. Христовите чудеса могат да бъдат разделени на две групи: едни – извършени над външната природа, и други – върху човеци. Последните пък се делят още на две: изцеления и въкресявания. Тук ще изложим няколко от Христовите чудеса.

а) ЧУДЕСА НАД ВЪНШНАТА ПРИРОДА СВАТБАТА В КАНА ГАЛИЛЕЙСКА (Йоан 2:1 – 11) Христос бил поканен с Майка Си и учениците Си на сватба в галилейския град Кана. По време на сватбената гощавка виното се привършило. Това забелязала Майката Господня и казала загрижено на своя Син: — Вино нямат! А после казала на прислужниците: — Каквото ви каже, направете! Там имало шест делви. Христос заповядал да ги напълнят с вода. Напълнили ги догоре. След това казал: — Почерпете сега стария сват! Когато тоя вкусил от водата, която вече била станала на вино, казал на младоженеца: — Всеки човек слага първом доброто вино и след като се понапият – по-лошото. А ето, ти си задържал хубавото вино досега. Така Иисус извършил първото чудо и учениците Му повярвали в Него. *** С присъствието Си на сватбата в Кана Галилейска Христос осветил брака и показал, че Той не е против естествените наши радости. А с претворяването на водата във вино дал да се разбере, че Той има присърце нашите нужди, и когато сме затруднени в нещо, Той, според вярата и нуждите ни, веднага е готов да ни се притече на помощ.

91

ЧУДОТВОРНОТО НАСИЩАНЕ НА ПЕТ ХИЛЯДИ ДУШИ (Йоан 6:1 – 13 и Мат. 14:13 – 22) Веднаж Иисус отишел отвъд Галилейското езеро. Подире Му вървяло множество народ. Христос проповядвал дълго и увлекателно. Слушателите, погълнати всецяло от божественото Му слово, забравили за телесната храна. Те отдавна не били яли, а нямало от где да вземат хляб, понеже мястото било пусто, а и денят вече се бил превалил. Христос, след като наситил духовно тоя народ, се смилил над него и не го оставил и телесно гладен. Той поръчал на учениците Си да дадат на народа да яде. Но те Му казали, че нямат у себе си храна, и че там у едно момче имало само пет хляба и две риби. Тогава Христос заповядал на народа да насяда на земята, взел петте хляба и двете риби, погледнал към небето, благословил и като разчупил, дал хлябовете на учениците Си, а учениците – на народа. Всички яли и се наситили и останали къшеи 12 пълни коша. А ония, които яли, били около 5000 души, освен жени и деца. При друг подобен случай Христос наситил 4000 души със седем хляба и няколко рибки. И тогава, след като всички се нахранили, били вдигнати седем пълни кошници с къшеи. *** Христос извършил чудото с умножението на хлябовете и рибките не само за да прояви и покаже Своята божествена сила, но и от милост към бедния и изнемощял народ (Марко 6:34) Хилядният народ проявил такава любов към Господа, че напуснал домовете си, предприел дълъг и мъчителен път до пустинята, за да види Спасителя и да чуе божественото Му слово. И Господ възнаградил усърдието им: след като ги наситил духовно със словото Си, Той утолил и телесния им глад. Защото, който търси първом царството на Бога, т.е. удовлетворение на духовните си нужди, всичко останало ще му се придаде и преумножи (Мат. 6:33). В спомен на чудотворното насищане с петте хляба и двете риби и днес извършваме в църква специална служба, наречена „Петохлебие“ – благословение на хлебчета, на пшеница, вино и елей. Чрез тая служба ние благодарим на Бога, че ни е дарил със земни блага, и Го молим да умножи и преумножи плодовете на земята, за да имаме доволство във всичко, което ни е потребно за нашия живот. ХРИСТОС УКРОТЯВА БУРЯТА В МОРЕТО (Мат. 14:22 – 33) Веднага след чудесното нахранване на петте хиляди души в пустинята Христос накарал учениците Си да се качат на кораба и да минат на отвъдната страна на езерото, а Сам Той останал докато разпусне народа. През нощта, когато корабът бил сред морето, се повдигнала силна буря. В това време Иисус тръгнал пешком по водата, за да настигне учениците Си. Като Го забелязали отдалеч, учениците се изплашили и извикали, защото помислили, че виждат привидение. Но Христос ги заговорил и рекъл: — Аз съм! Не бойте се! А Петър казал: — Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда по водата при Тебе! 92

— Ела! – му отговорил Христос. Петър излязъл от кораба и наистина тръгнал по водата като по сухо. Но, като видял водите пред себе си и силния вятър, той се усъмнил, разколебал се във вярата си, започнал да потъва и извикал: — Господи, спаси ме! Загивам! Христос дошел при него, протегнал му ръка за помощ, измъкнал го и му казал: — Маловерецо, защо се усъмни? Когато дошли в кораба, вятърът вече утихнал. Учениците се поклонили на Господа и казали: — Наистина, Ти си Син Божий! Друг път, когато учениците били пак в морето, а Христос бил полегнал в кораба и заспал, повдигнала се силна буря. Учениците се много изплашили, събудили своя Учител и Му казали: — Господи, спаси ни, загиваме! Христос станал и запретил на вятъра с думите: — Млъкни! Престани! И морето утихнало. *** Нашият живот прилича на море, по което често се повдигат бури. Бог простира и към нас Своята спасяваща десница, изважда ни от водите и укротява нашите душевни бури.

б) ИЗЦЕЛЕНИЯ ИЗЦЕРЯВАНЕ НА 38-ГОДИШНИЯ РАЗСЛАБЕН (Йоан 5:1 – 14) В Йерусалим се намирала къпалия, наречена Витезда16. В тая къпалня имало пет отделения, в които лежали множество болни – слепи, хроми, изсъхнали, които чакали тук изцеление. Защото ангел Господен от време на време слизал в къпалнята и раздвижвал водата. И който от болните пръв влизал след раздвижване на водата, оздравявал от каквато болест и да бил налегнат. Между многото болни имало тук и един схванат човек, който лежал 38 години. Всеки път, когато водата се раздвижвала, други влизали преди него в къпалнята и се изцерявали, а той все си оставал прикован на своя болничен одър. Този нещастник обаче не губел надежда и вярвал, че някога все ще дойде и за него ден на изцеление. И той не се излъгал в своята надежда. Един ден Христос дошел във Витезда. Като видял разслабения, Христос се смилил над него и го запитал: — Искаш ли да оздравееш? Болният отговорил: — Да, Господине, но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята веднага, щом се раздвижи водата. Тогава Христос му казал: — Вземи одъра си и ходи! 16

Витезда ще рече „дом на милосърдието“. 93

И болният веднага взел одъра си и започнал да ходи. След няколко дни Христос видял изцерения в храма и му казал: — Ето, ти оздравя, не греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо! *** Удивително е било търпението на този разслабен! Тридесет и осем години в очакване след толкова несполуки! Но Бог възнаградил болния заради непоколебимата му вяра и търпение. И в тоя дом на милосърдието Той проявил към болния голяма милост, като му дал пълно изцеление. Тъй винаги Бог се откликва на ония, които се Нему уповават. Надеждата в Бога никога не остава безплодна и напразна; тя никога не посрамява. Но Господ казал на изцеления разслабен да не греши вече, за да не го сполети нещо полошо. С тия думи Христос разкрива една истина: нашите болести са последица на нашите грехове. Затова думите „не греши, за да не те сполети нещо по-лошо“ са предупреждение за всекиго от нас. ИЗЦЕРЯВАНЕ СИНА НА ЕДИН ЦАРЕДВОРЕЦ (Йоан 4:46 – 54) Синът на един царедворец от Капернаум бил тежко болен. По това време Христос бил в Кана Галилейска, не много далече от Капернаум. Като чул за Христа, царедворецът дошел в Кана и помолил Иисуса да дойде и излекува сина му. Христос казал: — Иди си, син ти оздравя! Бащата веднага повярвал и си тръгнал за дома. По пътя го срещнали слугите му и казали, че син му оздравял. Той ги запитал точно за часа на оздравяването. — Вчера в седмия час го остави огницата, казали слугите. Тогава бащата разбрал, че по същото това време Христос му рекъл, че неговият син е оздравял. *** Христос изцерил сина на царедвореца, защото видял неговата вяра. Голяма сила има вярата. За нея Христос казва: — Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще кажете на тая планина: „Пренеси се оттук – там!“ и тя ще се премести; и всичко, което поискате в молитва с вяра, ще получите. Затова, ако ние искаме в молитва нещо от Бога, трябва да вярваме, без да се съмняваме ни най-малко, и ще го получим. А ако ние не получаваме, то значи, че или съвсем не вярваме, или пък – малко вярваме. ИЗЦЕРЯВАНЕ НА СЛЕПОРОДЕНИЯ (Йоан 9:1 – 38) Като вървял веднаж за Йерусалим, Христос видял един човек, сляп от рождение. Господ се смилил над него: плюл на земята, направил от плюнката калчица, намазал с нея очите му и го изпратил да се умие в Силоам 17. Слепецът отишел, умил се и веднага прогледнал. Това чудо удивило всички, които познавали слепородения и го видели прогледнал. 17

Силоам се наричал един извор (къпалия) до Йерусалим. 94

Този ден бил събота. В съботен ден било забранено да се върши каквато и да е работа. Фарисеите, като узнали за извършеното в събота чудо, забранили на изцерения да разказва за случилото се с него. Те започнали да говорят, че Иисус не е пратен от Бога, защото, ако Той е бил наистина пророк, нямало да нарушава съботата. Но слепороденият възразил: — Ако Той не беше от Бога, нямаше да ме излекува, понеже Бог не слуша грешници. Между фарисеите и прогледналия слепец започнал голям спор. В духовното си заслепение и ожесточение фарисеите не признали дори, че изцереният е бил някога сляп и го изгонили вън. Христос го срещнал и го запитал: — Ти вярваш ли в Сина Божий? — Кой е, Господине, за да повярвам в Него? – запитал изцереният. — Ти си Го вече видял. Оня, Който говори с тебе, Той е! Тогава прогледналият казал: — Вярвам, Господи, – и Му се поклонил. *** Фарисеите тъй строго съблюдавали празниците, щото в съботен ден дори и добро не вършели. Христос ги изобличил за това неправилно разбиране на смисъла на съботната почивка. – „Съботата е за човека, а не човек за съботата“, е казвал Той. Тъкмо в събота трябва да правим, според Него, най-много добрини и богоугодни дела. Само така може да се свети съботният ден. Фарисеите били духовно слепи и затова не разбирали учението на Господа. Тяхната слепота им попречила да признаят чудото с изцелението на слепородения и да видят в лицето на Господа Иисуса Христа изпратения от Бога Месия. Трябва да се пазим от духовната слепота, защото тя ни пречи да видим истината и да вървим по пътя към спасението. Най-лесно заслепяват човека гордостта, властолюбието и себелюбието. ИЗЦЕРЕНИЕ НА ДЕСЕТТЕ ПРОКАЖЕНИ (Лука 17:11 – 19) Веднаж, когато Христос минавал през Галилея и Самария, срещнали го десет души, болни от проказа18. Още отдалеч те почнали да викат силно: — Иисусе, Наставниче, помилвай ни! Като ги видял, Иисус се смилил над тях и им казал: — Идете и се покажете на свещениците19. И когато отивали, всички се очистили. Един от тях, като видял, че вече е изцерен, върнал се, паднал пред нозете на Спасителя, и като прославил Бога с висок глас, Му благодарил. Този човек бил самарянин. Христос запитал: — Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат и да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? След това се обърнал към изцерения и му рекъл: — Стани, иди си! Твоята вяра те спаси. Проказата е тежка и силно прилепчива болест, която се среща обикновено в южните и източните страни. Тя се появява най-напред по кожата и след това навлиза в мускулите. Болните умират с мъчителна смърт. Прокажените бивали изолирани в пусти места. 19 В онова време свещениците са освидетелствували случаите на изцеряване от проказа. 18

95

*** Ние получаваме от Бога много блага, но рядко Му благодарим за тях. Проявяваме неблагодарност и към наши близки, които ни правят добрини. Неблагодарността и непризнателността са прояви на зло и жестоко сърце. Често дори животните са поблагодарни от човека. „Волът познава стопанина си и оселът – яслите на господаря си, а Израил Ме не познава. Моят народ не разбира“, казва Бог чрез пророк Исаия за неблагодарността на еврейския народ (Ис. 1:3). Спомни си за колко неща имаш да благодариш на Бога! За здравето, което ти е дарил, за въздуха, който дишаш и пр. Спомни си за благодеянията на твои близки към тебе. Благодарил ли си им от сърце? ИЗЦЕРЯВАНЕ ДЪЩЕРЯТА НА ЕДНА ХАНАНЕЙКА (Марко 7:24 – 30) Христос дошел с учениците Си в страните Тирска и Сидонска. Една жена хананейка от тия места вървяла след тях и викала: — Смили се над мене, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле страда от бяс. Христос обаче не обърнал внимание на тая нещастна майка и не й казал ни дума. А понеже тя продължавала да вика, учениците се приближили до Господа и Му казали да я отпрати. Но Господ казал: — Аз съм пратен само при загубените овце от дома Израилев, сиреч при ония, които са иудеи. Жената се приближила, кланяла се на Христа и думала: — Господи, помогни ми! Христос отговорил: — Не е добре да се вземе хлябът на чедата (иудеите) и да се хвърли на псетата (езичниците)! На това хананейката казала: — Да, така е, Господи, но и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им. — О, жено, голяма е вярата ти! Нека бъде по желанието ти, отговорил Христос. И дъщеря й оздравяла още същия час. *** Хананейката дала добър пример на настойчива молба. Понякога Бог като че не иска да чуе молбата ни и ни оставя без отговор. С това Той иска да изпита силата на вярата ни и усърдието на молитвата ни. Подобно на жената хананейка и ние трябва да постоянствуваме в молитвата. — Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори, казва Господ (Мат. 7:7). — Има ли човек, който, когато син му поиска хляб, да му даде камък, или, когато поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, които сте лукави, умеете да давате на чедата си добри даяния, колко повече вашият Отец небесен ще даде блага на ония, които Му искат!

96

в) ВЪЗКРЕСЯВАНЕ ВЪЗКРЕСЯВАНЕ ДЪЩЕРЯТА НА ИАИРА (Маркв 5:22 – 43) Дошел при Иисуса един виден човек – началник на синагога, на име Иаир, паднал при нозете Му и казал: — Дъщеря ми е на умиране. Ела, възложи ръка върху нея, и тя ще оздравее! Христос веднага се отзовал на молбата на тоя нещастен баща и тръгнал за неговия дом. Срещнали ги обаче домашните на Иаира и му казали: — Дъщеря ти умря! Не прави напразен труд на Учителя! Щом чул тия думи, Христос казал на бащата:

Христос възкресява дъщерята на Иаира — Не бой се, само вярвай! Като дошли вкъщи и чули плач и нареждания, Христос се обърнал към ония, които плачели: — Защо така сте се разплакали? Детето не е умряло, а спи! Присъствуващите започнали да се подиграват, защото знаели, че момичето действително било вече умряло. След като отпратил всички други навън, а оставил само родителите на момичето и тримата Си ученици – Петра, Иакова и Йоана, Христос хванал детето за ръка и извикал: 97

— Момиче, стани! Момичето веднага станало и започнало да ходи. То било на 12 години. Като видели детето възкръснало, всички се смаяли. *** Голяма е била вярата на Иаира в силата и милосърдието на Господа Иисуса Христа. Макар и да знаел, че дъщеря му е вече на умиране, той казал на Иисуса: „Ела, възложи на нея ръка, и тя ще оздравее!“ И Господ оценил тази вяра. Срещу нея Той дал нещо повече от онова, което искал бащата – възкресил умрялата вече девойка. Тъй винаги Бог ни дава много повече, отколкото искаме, стига само да имаме вяра в Него. ВЪЗКРЕСЯВАНЕ СИНА НА НАИНСКАТА ВДОВИЦА (Лука 7:11 – 16) Друг път Иисус отивал в един град, наречен Наин. След Него вървели учениците Му и множество народ. Когато наближили градските порти, ето, срещу тях се задало погребално шествие: носели за погребение единствен син на майка-вдовица. След носилото вървели много почитатели на покойния младеж, потънали в голяма скръб. Като видял нещастната майка, Христос се смилил над нея и й казал: — Не плачи! Доближил се до носилото, допрял се до него, спрял носачите и казал на умрелия: — Момко, тебе думам, стани! При тия думи мъртвецът се повдигнал, седнал и почнал да говори. А Иисус го предал на изумената от радост майка. Страх обхванал всички присъствуващи. Те славели и величаели Бога и казвали: — Велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ! *** Бог е любов (1 Йоан. 4:8). Господ Иисус Христос, бидейки Богочовек, не могъл да гледа равнодушно на човешките страдания. Неговото любвеобилно и състрадателно сърце се откликвало винаги на чуждата скръб. Не останало то равнодушно и към нещастието на бедната вдовица от Наин. Христос проявил към нея истинско състрадание – нейната скръб станала Негова скръб. И понеже като Бог обладавал и власт над живота и смъртта, възкресил нейния син и по тоя начин превърнал безпределната й скръб в неизказана радост. Няма по-състрадателно сърце от Иисусовото. Затова нека в минути на тежка горест молитвено да прибягваме към Него и Той ще ни утеши, и нашата скръб ще превърне в радост. ВЪЗКРЕСЯВАНЕ НА ЛАЗАРЯ (Йоан 11:1 – 45) В близкото до Йерусалим село Витания живял един човек на име Лазар. Той имал две сестри – Марта и Мария. Христос обичал Лазаря и често бил на гости у него. Еднаж Лазар се разболял тежко. Сестрите му пратили да известят на Иисуса за това. А по туй време Христос бил в Галилея. Когато му съобщили, че Лазар е болен, Христос казал: 98

— Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Човечески. След два дни Христос тръгнал за Витания. В това време обаче Лазар бил вече умрял. Когато пристигнал в дома на Лазаря, той бил вече четвърти ден в гроба. Марта, като чула, че Христос пристигнал, излязла да го посрещне, а Мария останала вкъщи. Марта казала Иисусу: — Господи, да беше Ти тук, брат ми нямаше да умре. Но зная, че и сега, каквото и да поискаш от Бога, Той ще Ти даде. Иисус й казал: — Лазар ще възкръсне! Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. Всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това? А Марта отговорила: — Вярвам, Господи, че Ти си Христос, Син Божий, Който иде на света. След като и Мария узнала, че Христос е дошел, станала и бързо излязла да го посрещне. Тя паднала при нозете на Иисуса и също Му казала: — Господи, ако Ти беше тука, брат ни нямаше да умре. При тия думи Мария се разплакала. Разплакали се и другите, които дошли с нея. Не можал да сдържи сълзите Си и Христос. Тогава иудеите казали: — Вижте, колко го е обичал! Всички се запътили към гроба. Лазар бил погребан в една пещера. Иисус заповядал да вдигнат камъка от отвора на пещерата. Марта казала: — Господи, мирише вече, защото четири дни има, откак е умрял. Христос й казал: — Ако вярваш, ще видиш славата Божия. След това Христос отправил поглед към небето и се помолил на Своя небесен Отец. Като свършил молитвата Си, той извикал с висок глас: — Лазаре, излез вън! И за обща почуда Лазар наистина излязъл с повити ръце и нозе и забрадено лице! Христос заповядал да го разповият, за да може да ходи. Тогава мнозина от присъствуващите иудеи, като видели това необикновено чудо, повярвали в Христа. Слухът за възкресяването на четиридневния мъртъв Лазар се разнесъл със светкавична бързина из цялата оная околност, в близкия град Йерусалим и по цяла Иудея. *** Възкресението на Лазаря ни уверява, че душата съществува и след смъртта. То е също така уверение и залог и за нашето бъдеще възкресение. Както Христос – Господарят на живота и смъртта, може да възкреси един разложен вече труп, така Той ще може да възкреси и изгнилите тела на всички люде при второто Си пришествие, когато засвири Божията тръба (1 Сол. 4:16).

99

г) СЪБИТИЯ, СТАНАЛИ КЪМ КРАЯ НА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ХРИСТА ХРИСТОС БЛАГОСЛАВЯ ДЕЦАТА (Марко 10:13 – 16) Христос обичал всички човеци – дори и грешниците. Но особено обичал малките деца. А обичал ги Той заради тяхната невинност, незлобивост и чистота. Често Спасителят е посочвал децата за пример на по-възрастните: Веднаж Той повикал едно дете, изправил го посред учениците Си и казал: — Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно. И който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема; а който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мене, за него ще е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина. Друг път майки донесли при Христа децата си, за да ги благослови. А учениците възпирали майките и не ги допускали до Господа. Като видял това, Иисус възнегодувал и им рекъл: Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие! Истина ви казвам, че който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него. След това Христос прегърнал децата, възложил върху тях ръце и ги благословил.

Иисус Христос благославя децата 100

ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ (Мат. 17:1 – 9) Макар Христос и да учил, че Той е наистина Син Божий, и макар с чудеса да подкрепял Своите думи, мнозина все още не вярвали в Него. Не били укрепнали във вярата и учениците Му. За да ги увери в това, че макар и да изглежда по външност като другите човеци, Той е истински Бог, Христос взел веднъж със Себе Си апостолите Петра, Йоана и Иакова, възвел ги на една висока планина, наречена Тавор, и се преобразил пред тях. Лицето Му светнало като слънце, а дрехите Му станали бели като светлина. И ето, явили се от двете страни на Господа двама старо-заветни мъже – Мойсей и Илия, които разговаряли с Него. Тогава Петър, изпълнен от неземна радост, казал на Иисуса: — Господи, колко добре ни е тука! Да направим три палатки: едната за Тебе, другата за Мойсея и третата за Илия. Докато Петър още говорел, един светъл облак закрил Христа и двамата пророци от очите на апостолите. И се чул глас из облака: — Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте! Като чули това, учениците паднали ниско на земята и твърде много се изплашили. Когато след малко пак отворили очи, не видели никого другиго, освен Самаго Иисуса в Неговия обикновен вид. Христос се допрял до тях и им рекъл: — Станете и не бойте се! А когато слизали от планината, Христос им заповядал никому да не разказват за това, що са видели, докато Той не възкръсне от мъртвите.

Преображение Господне 101

*** В преображението Си Христос показал на Своите трима най-любими ученици божествената Си слава, доколкото те могли да я видят и понесат. Това забележително събитие трябвало ясно да се запечати в техните души, та по-късно, когато видят своя Учител предаден на съд, оплют, опозорен и прикован на кръст, да не се разколебаят във вярата си, но да знаят, че Той и сега е същият оня Син Божий, Който някога им се е явил в божествената Си слава на Тавор. И утвърдени в тая вяра, да могат по-сетне да проповядват на целия свят, че Христос наистина е сияние на Небесния Отец.

ПРОРОЧЕСТВАТА НА ГОСПОДА ИИСУСА ХРИСТА ХРИСТОС ПРЕДСКАЗВА СВОИТЕ СТРАДАНИЯ Христос е имал съвършено знание, защото е бил Богочовек. Той е знаел не само миналото и сегашното, но и бъдещето. Той е изрекъл много пророчества, някои от които вече са се сбъднали, а други има занапред да стават. Така Христос предсказал собствените Си страдания и кръстна смърт, разрушението на Йерусалим, свършека на света, бъдещия всеобщ съд и пр. Ето какво е предсказал Христос за Своя край. Веднаж, когато някои от книжниците и фарисеите поискали от Христа да им даде личба от небето, Той им дал личбата на пророка Йона: — Както Йона беше в утробата на кита три дни и три нощи, тъй и Син Човечески (Христос) ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи. С това Христос предсказал, че ще бъде три дни и три нощи мъртъв в гроба и че на третия ден ще възкръсне (Мат. 12:40). Друг път, като отивал с учениците Си за Кесария Филипова и след като апостол Петър изповядал Христа за Син Божий, Спасителят започнал да говори, че Той трябва да отиде в Йерусалим, дето ще бъде отхвърлен и много ще пострада от старейте, първосвещениците и книжниците, ще бъде убит и на третия ден ще възкръсне (Мат. 16:21). Трети път, след преображението Си, Христос пак предрекъл, че Той трябва да пострада много и да бъде унизен (Мат. 17:11). Четвърти път, когато бил в Галилея, Христос казал на учениците Си: — Вложете в ушите си тия думи: Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце и ще Го убият, и на третия ден след убиването ще възкръсне (Лука 9:44). ПРЕДСКАЗАНИЯТА НА ХРИСТА ЗА РАЗРУШЕНИЕТО НА ЙЕРУСАЛИМ И ЗА СВЪРШЕКА НА СВЕТА (Мат. гл. 24) Към края на земния Си живот Спасителят произнесъл пророчество за разрушението на Йерусалим и за свършека на света. Това пророчество било произнесено при следния случай. 102

На излизане от Иерусалимския храм учениците казали на Иисуса: — Учителю, погледни какви камъни и какви здания! А Иисус им отговорил: — Виждате ли тия големи здания? Истина ви казвам, че всичко туй ще бъде сринато и камък върху камък не ще остане. Това пророчество на Христа действително се сбъднало. Йерусалим бил разрушаван няколко пъти и изравняван със земята; и там, гдето някога се издигал величественият храм, мястото било разорано и била посеяна пшеница. Това станало първи път в 69/70 г. при императорите Тит и Веспасиан, втори път в 137 г. при императора Адриана и след това още на няколко пъти от араби, турци, перси и др. Като говорел за съдбата на светия град Йерусалим, Христос предсказал и свършека на света. По Неговите пророчески думи преди да дойде самият край, ще има страхотни опустошителни войни, ще въстане брат срещу брат и народ срещу народ, ще се появи глад и мор. Евангелието ще бъде проповядвано по цялата вселена. Ще се явят лъжепророци и лъжехристосци, които ще правят големи чудеса и ще съблазнят мнозина. След всичко това слънцето ще потъмнее и месечината няма да даде светлината си; звездите ще изпадат от небето и световните сили ще се разслабят. Тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески – Христовият кръст; всички земни племена ще се разплачат и разридаят и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци с голяма сила и слава. И ще прати Господ ангелите Си с гръмогласна тръба и те ще съберат избраниците Му от всички краища. Тогава и ще настъпи краят, последният ден на света. — Небе и земя ще премине, – казал Христос, – но думите Ми няма да преминат! Кога обаче ще дойде този ден – никой не знае, освен небесния Отец. — Затова бъдете будни и се молете! – предупреждавал Христос. Блазе на ония, които този ден ще завари подготвени! *** Само Бог е вечен. Всяка твар, която е създадена във времето и има свое начало, ще има рано или късно и своя край. И светът в своята целокупност е създаден някога във време, и той следва да има своя край. И тоя край рано или късно неминуемо ще трябва да дойде. Ще дойдат, по уверението на св. ап. Петра, ново небе и нова земя, които праведниците ще наследят. А сегашното небе и земя ще изгорят и ще преминат с шум (2 Петр. 3:10—13). Неизвестността на деня и часа, когато ще дойде краят на света, ни налага да бодърствуваме духовно и да бъдем винаги готови за този последен ден и час. ПРОРОЧЕСТВОТО НА ИИСУСА ХРИСТА ЗА СТРАШНИЯ СЪД (Мат. 25:31 – 46) Бог иска от нас да бъдем добри и да изпълняваме Неговата света воля. Но твърде често дяволът ни скланя към зло. Бог е поставил дълбоко в нас един неподкупен съдия, който ни насочва към добро. Тоя съдия е нашата съвест. Съвестта е глас Божий в нас. Тя одобрява нашите добри постъпки и осъжда лошите. Съвестта ни казва също, че Бог всичко знае и всичко вижда и държи сметка за всички наши дела: за добрите ще ни награди, а за лошите ще ни накаже. Някои още тук на земята получават справедлива Божия присъда. Други обаче, въпреки техния порочен живот, виждаме, че живеят благополучно на земята, без да са получили наказание за лошите си дела. Тук, на земята, значи, няма пълна отплата. Последната пълна и окончателна присъда всеки ще получи на страшния всеобщ Божий съд, 103

който ще настъпи след свършека на света, при второто Христово пришествие. А ето какво казва Сам Господ за този съд. Когато дойде Син Човечески в славата Си, заедно със Своите св. ангели, за да съди всички люде, Той ще отдели праведните от грешните, както овчарят отделя овци от кози. Праведните ще постави от дясната Си страна, а грешните – от лявата. Тогава Праведният Съдия ще каже на тия, които са от дясната Му страна: — Елате вие, благословените от Моя Небесен Отец, и наследете приготвеното вам царство от създание мира! Защото, когато бях гладен, вие Ме нахранихте, когато бях жаден, Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте, гол бях и Ме облякохте, болен и в тъмница бях и Ме посетихте. А те ще Му отговорят: — Та кога сме Те видели Господи, и сме Ти помогнали? Съдията ще им каже: — Доколкото сте направили това на Моите по-малки братя, т.е. на гладните, на голите, бедните и страдащите, все едно, че на Мене сте го направили. Тогава Праведният Съдия ще се обърне към ония, които ще бъдат от лявата Му страна, и ще им каже, че те не са правили всички тия неща на бедните и страдащите. Затова те трябва да получат заслуженото. И ще отидат праведните във вечния и блажен живот, а грешниците във вечната мъка. *** Както има закони в природата, тъй има закони и в духовно-нравствения живот на човека. И както нарушението на законите в природата влече след себе си наказания, тъй и престъпването на духовно-нравствените закони налага по необходимост справедливо възмездие. Оня, напр., който изпълнява Божията воля и постъпва според Божиите наредби, трябва да бъде напълно щастлив, да се радва и добрува. А оня, който съзнателно нарушава Божиите заповеди, не бива да остане ненаказан. И тъй като не всички човешки дела – добри и лоши – получават още тука на земята пълна отплата, един вътрешен глас у нас ни заставя да приемем, че това пълно и окончателно възмездие, рано или късно, ще трябва да дойде – ако не тука на земята, на тоя свят, то непременно в отвъдния спят, при страшния и всеобщ Божий съд. Този съд няма да закъснее; рано или късно той ще дойде. В това ни уверява и Сам Господ Иисус Христос в Своето предсказание за страшния съд. Но готвим ли се ние за този ден последен? Запитвали ли сме се от коя ли страна ще бъдем на Христа – от дясната или от лявата? Христос не иска от нас много. Той иска дела на християнска любов и милосърдие. Ако ние сме милосърдни, ще се удостоим да застанем от дясната Му страна. Ако ли сме били жестокосърдечни, ще бъдем пратени във вечната мъка. Св. Църква вярва и учи, че всеки човек веднага след смъртта си получава неокончателна присъда. Пълна отплата всеки ще получи на страшния и общ съд. От първата до втората присъда Бог, по Своето милосърдие, по молитвите на близките на покойния и по молитвите на Църквата, може да даде прощение на греховете, за които починалите приживе не са успели да се покаят. Затова и ние се молим за нашите покойници и не ги забравяме. ТЪРЖЕСТВЕНОТО ВЛИЗАНЕ НА ХРИСТА В ЙЕРУСАЛИМ (Марко 11:1 – 11) Наближавал големият иудейски празник Пасха. За този празник в Йерусалим се стичали от цялата страна и отвъд пределите на Палестина хиляди иудеи. за да се поклонят Богу в Иерусалимския храм и да си припомнят някогашното излизане на техните деди от Египет. 104

След като възкресил Лазаря, Господ се отправил за Йерусалим заедно с учениците Си. Христос е знаел, че това е последното Му отиване в светия град. Защото първосвещениците били вече решили да Го погубят. Той пожелал да влезе в Йерусалим тържествено, за да яви на народа Своята слава и да се покаже като Цар и Месия, дошел да спаси Своя народ. Христос поръчал на двама от учениците Си да идат до едно близко село, гдето щели да намерят привързана ослица и осле, които да докарат при Него. И ако някой би ги запитал, защо правят това, те да кажат, че са потребни на Господа. Учениците направили, както им поръчал Иисус. Те поставили върху ослицата и ослето своите дрехи. Христос седнал на ослицата и тръгнал за Йерусалим, последван от Своите ученици. Като научили, че Христос, Който предния ден бил възкресил Лазаря от близкото село Витания, се отправя за Йерусалим, жителите на града излезли да Го посрещнат. Жените постилали дрехите си по пътя Му, а децата чупили палмови вейки и като ги развявали високо, пеели: — Осана20 на Давидовия Син! Благословен е Този, Който иде в името Господне! Осана във висините! Като влязъл Христос в Йерусалим, целият град се раздвижил. Едни питали: — Кой е Този? Други отговаряли: — Този е Иисус, пророкът от Назарет Галилейски, Който възкреси Лазаря от Витания! Христос влязъл в Божия храм. В него заварил мнозина, които разменяли пари и продавали гълъби и жертвени животни. Като видял това, Христос се възмутил и, изпълнен със свещен гняв и ревност по Божия дом, изпъдил търговците, прекатурил масите на сарафите и им казал: — Домът на Отца Ми е дом за молитва, а вие сте го направили разбойническо свърталище! Когато Христос излязъл на двора, събрал се още повече народ. Множество деца продължавали още по-възторжено да възклицават: — Осана...! А книжниците и фарисеите, като видели тази възбуда у народа и децата, казали на Спасителя: — Забрани им да викат! Но Христос отговорил: — Не! Защото, ако те млъкнат, камъните ще проговорят! Не сте ли чели никога: „Из устата на младенци и кърмачета Ти (Господи) си стъкмил похвала?“ (Пс. 8:3). Народът мислел, че Христос е наистина Месия и че тъкмо сега ще се обяви за Цар. Представата на иудеите за Месия била погрешна. Защото Христос не е земен цар, а Небесен Цар на мира. Затова, като разбрал, че имали намерение да Го провъзгласят за земен цар, Христос се оттеглил във Витания, гдето и пренощувал. *** Тържественото влизане на Христа в Йерусалим е било предсказано от пророка Захария. Той пише: — Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница (Зах. 9:9). Това евангелско събитие ние чествуваме на Връбница (Цветница). В спомен на иерусалимските деца и ние днес държим в ръцете си върбови клонки. По тоя начин ние 20

Осана значи: Спаси! или: Бъди спасен! Това е поздрав – възклицание у иудеите. То отговаря на нашето „слава“ или „ура“! 105

мислено участвуваме в тържественото влизане на Господа в Йерусалим и Го приветствуваме като Цар на света и Спасител на човешкия род. ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ (Мат. 26:17 – 56; Марко 14:27 – 50; Лука 22:7 – 54; Йоан 131 – 38 и 18:1 – 12) Оставали няколко дни до Пасха. Христос знаел, че тая Пасха за Него ще бъде последна, и затова пожелал от сърце да яде пасхалното агне заедно с учениците Си. Той знаел също, че на самия празник не ще може да яде пасхата, защото тогава ще бъде разпнат, и затуй уредил пасхалната вечеря един ден порано.

Тайната вечеря Христос възложил на апостолите Петра и Йоана да идат в града и да приготвят вечерята. Преди самата вечеря Спасителят снел горната си дреха, препасал престилка и умил нозете на учениците Си. С това Той им дал пример на голямо смирение. През време на яденето Христос рекъл натъжен: — Истина ви казвам: един от вас ще Ме предаде. Горко обаче на оня човек, чрез когото Син Човечески се предава. Добре щеше да бъде за тоя човек, ако не беше се родил. А Иуда, който щял да го предаде, казал: — Да не съм аз, Учителю? Иисус му отговорил: — Ти си! Това, което имаш да вършиш, върши го по-скоро! Иуда веднага излязъл, за да извърши пъкленото си дело. Това негово предателство било замислено по-отрано. Няколко дни преди деня на 106

предателството, Иуда отишел при първосвещениците и им казал: — Какво ще ми дадете, за да ви Го предам? А. те му предложили 30 сребърника. И оттогава той търсил сгоден случай да им предаде своя Учител. След вечерята Христос взел хляб, благословил, разчупил и, подавайки на учениците Си, казал: — Вземете, яжте, това е Моето тяло! После взел чашата и казал: — Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия завет, която за вас и за мнозина се пролива за прошение на грехове. След това Христос добавил: — Това правете за Мой спомен! Така Христос установил тайнството свето причащение (Евхаристия). Затуй тая пасхална вечеря се нарича „Тайна вечеря“. Това е първата св. литургия. След възнесението на Господа св. апостоли често се събирали, за да си спомнят за своя Учител и Господ; припомняли казаните от Него на Тайната вечеря думи, извършвали св. литургия и се причащавали с пречистото тяло и кръв Господни. От тогава и до днес продължава да се извършва това тайнство – св. Причастие. Чрез него Христос пребъдва и ще пребъдва в нас и ние в Него до свършека на света. След Тайната вечеря апостолите изпели няколко хвалебни песни, станали и отишли на Елеонската планина. ХРИСТОС СЕ МОЛИ В ГЕТСИМАНСКАТА ГРАДИНА (Мат. 26:36 – 46; Лука 22:40 – 46) До Елеонската (Маслиновата) планина се намирала градина, наречена Гетсимания 21. Христос оставил учениците Си, като взел само Петра, Иакова и Йоана и влязъл с тях в градината, за да се помоли. Той знаел, че вече е дошел часът на Неговите страдания. — Душата Ми е прескръбна до смърт, казал Христос на учениците Си. Останете тук и бъдете будни заедно с Мене! След това Спасителят се отдалечил малко по-навътре, паднал на лицето Си и горещо започнал да се моли на Своя Небесен Отец: -— Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша! Обаче нека стане не тъй както Аз искам, а както Ти. Дошел при учениците Си и ги заварил заспали. Казал на Петра: — Толкова ли не можахте един час да бъдете будни с Мене? След това пак се отдалечил и започнал да се моли още по-усърдно – да Го отмине, ако е възможно, чашата на страданията. Капки кървава пот потекли от лицето Му. Явил Му се ангел Господен и Го подкрепял. Дошел втори и трети път при учениците Си и пак ги заварил заспали. — Спете и почивайте, казал с тъга Иисус; ето, наближи часът, в който Син Човечески се предава в ръце на човеци грешници. Ставайте да вървим! Ето предателят иде! И докато още Иисус говорел, ето, дошел Иуда и с него множество народ с ножове и колове, и слугите на първосвещениците, за да хванат и отведат Иисуса. А Иуда им бил дал знак: — Оня, Когото целуна, Той е; хванете Го! И като се приближил до Иисуса, целунал Го и казал: — Радвай се, Учителю! А Христос му казал: — Друже, с целувка ли предаваш Учителя си? 21

Гетсимания ще рече: място за изстискване на маслини. 107

В това време Петър извадил нож и отрязал ухото на едного от слугите на първосвещеника. Но Христос му рекъл: . — Петре, тури ножа в ножницата, защото, който вади нож, от нож и ще погине! Ако Аз исках, щях да помоля Моя Отец Небесен и Той щеше да ми прати в защита хиляди ангели. Тогава учениците от страх се разбягали и изоставили своя Учител. Само Петър и Йоан отдалеч Го следвали. Слугите на първосвещеника вързали Иисуса и Го откарали на съд.

Иисус Христос в Гетсиманската градина СЪДЕНЕТО НА ХРИСТА (Мат. 26:57 – 27:32; Марко 14:53 – 15; Лука 22:54 – 23:27; Йоан 18:13 – 19:17) А. Пред първосвещеника Анна. Първом Христос бил откаран при първосвещеника Анна. Той запитал Христа за учението Му. Христос отговорил: — Аз винаги открито учех. Питай тия, които са Ме слушали! Тогава един от слугите ударил Христа по лицето и Му казал: — Така ли се отговаря на първосвещеник? Но Христос му казал: — Ако отговорих зле, докажи това; а ако отговорих добре, защо Ме биеш? Като не намерил у Христа никаква вина, Анна заповядал да Го откарат при първосвещеника Каиафа. Б. Пред първосвещеника Каиафа. При двора на Каиафа бил събран целият синедрион. И тук търсели в какво да обвинят Иисуса, но не намирали. Наистина, явили се двама лъжесвидетели, които казвали, че Христос се бил заканвал да разруши Божия храм и след три 108

дни да го съзида отново, но свидетелствата им не били еднакви. Затова първосвещеник Каиафа станал и казал на Христа: — Заклевам Те в живия Бог да ни кажеш: Ти ли си Христос, Син Божий? Христос казал: — Аз съм! Тогава първосвещеникът раздрал дрехата си22 и казал: — Той богохулствува! Каква нужда имате повече от свидетели? Ето, сами чухте сега богохулството Му! Как ви се струва? А съдиите отговорили: — Заслужава смърт! Тогава слугите на първосвещеника заобиколили Иисуса, извели Го вън на двора и започнали да Му се присмиват, да Го заплюват и да Го бият по лицето. В. Пред Пилата. По това време синедрионът нямал право да издава смъртни присъди. Това право имал само римският прокуратор (управител). Затова първосвещениците завели Христа, вързан, пред управителя Понтия Пилат. Било вече петък, рано сутринта, в самия ден на празника.

Войниците на Пилата се подиграват на Христа Тук евреите почнали да обвиняват Христа не вече в богохулство, а в това, че уж бил бунтувал народа, че учел да не се плаща данък на царя, че наричал Себе Си цар и пр. Пилат, като узнал, че Христос е от Галилея, изпратил Го на Ирода, управител на Галилея, който за празника бил дошел в Йерусалим. Ирод също така не намерил Христа за виновен и затова, след като Му се присмял и Го облякъл в бяла дреха, Го върнал пак на 22

Иудеите имали обичай да раздират дрехата си или при голяма скръб, или при свещен гняв. 109

Пилата. Пилат се оттеглил в Преторията 23, повикал Христа и Го запитал: — Наистина ли си Ти цар? — Да, казал Христос. Моето царство обаче не е от тоя свят. Пилат извел Иисуса пред първосвещениците и заявил, че не намира никаква вина в Христа. Сам Пилат искал да пусне Иисуса и казал на иудеите: — У вас има обичай да ви се пуска за празника един затворник. Желаете ли да ви пусна Иисуса, Царя иудейски? Но иудеите закрещели и казали: — Не Него, а Варава ни пусни! Варава пък бил известен бунтовник. За да умилостиви евреите, Пилат заповядал да бичуват Иисуса. Войниците Му сплели венец от тръни, наложили Му го на главата, облекли Го в багреница 24, удряли Му плесници и Му казвали: — Радвай се, Царю иудейски! Пилат мислел, че иудеите, като видят Христа в този унизен вид, ще се съжалят над Него, затова Го извел отново пред тях и казал: — Ето човека! Но първосвещениците, старейте и народът още повече крещели: — Разпни, разпни Го! Ако ти не Го разпнеш, знай, че не си вече приятел на кесаря! При тия думи Пилат се уплашил да не би да бъде наклеветен от иудеите пред римския император. Като видял, че тълпата започнала още повече да се вълнува, Пилат взел вода, измил ръцете си и казал: — Невинен съм за кръвта на този Праведник. Вие му мислете! И целият народ отговорил: — Кръвта Му нека бъде върху нас и нашите деца! Тогава Пилат осъдил Христа на разпятие. Войниците Го облекли в Неговите дрехи и с трънения венец на глава Го повели към Голгота 25, дето трябвало да бъде разпнат. РАЗПЯТИЕ, СМЪРТ И ПОГРЕБЕНИЕ (Мат. 27:31 – 66; Марко 15:20 – 47; Лука 23:26 – 56 и Йоан 19:16 – 42) Върху плещите на Христа възложили тежък кръст, и Спасителят поел Своя страдален път нагоре към Голготския хълм. Подире Му вървели войници, първосвещениците, множество народ, пречистата Му Майка, любимият Му ученик Йоан и някои благочестиви жени. Под тежестта на Своя кръст Господ на няколко пъти падал на земята. Тогава накарали някого си на име Симон Киринеец, който се връщал по това време от нива, да носи кръста Му. Като дошли на Голгота, войниците съблекли дрехите на Христа и Го разпнали на кръста. Нозете и ръцете на Господа били приковани с гвоздеи о кръстното дърво. Кръв бликнала от раните – пречистата Христова кръв, проляна за греховете на целия човешки род! Отстрани на Христа разпнали по един разбойник. Мъките на Голготския Страдалец били неописуеми. Но Той се молел за Своите мъчители: — Отче, прости им, понеже не знаят що правят! Претория – зала в двореца на римския управител. Царска червена връхна дреха; в такава дреха войниците облекли Христа, за да Му се присмеят. 25 Голгота ще рече лобно място, сиреч, място покрито с човешки черепи. 23 24

110

Иисус Христос на кръста Над главата на Христа била поставена дъсчица с надпис: „Иисус Назарянин, Цар иудейски“. Войниците поделили дрехите на Господа помежду си, а за връхната Му дреха, която била цяла изтъкана от пречистата Му Майка, хвърлили жребие. Така се изпълнило пророчеството на Давида: „Разделиха дрехите Ми помежду си, а за връхната Ми дреха хвърлиха жребие“ (Пс. 21:19). Минувачи хулели Христа и казвали: — Другите спасява, а Себе Си не може да спаси. Ако е Син Божий, нека слезе от кръста и ще повярваме в Него. Хулел Го и един от разбойниците, разпнат с Него от лявата Му страна. Но другият разбойник смъмрил другаря си и казал: — Та и от Бога ли се не боиш ти, който и сам си осъден на същото? Ние сме осъдени справедливо, а Тоя нищо лошо не е сторил. След това този благоразумен разбойник се обърнал към Христа и казал: — Помени ме, Господи, когато дойдеш в царството Си! Христос му отговорил: — Днес ще бъдеш с Мене в рая! При кръста Христов стоели Майка Му и любимият Му ученик Йоан. Христос се обърнал към Майка Си и й казал: — Ето твоя син! А на ученика Си казал: — Ето майка ти! И от оня час Йоан прибрал при себе си Майката Господня и се грижел за нея до самата й смърт. Било вече около 12 часа по обед. Мрак покрил цялата земя. Мъките на Христа достигнали своя върховен предел. По едно време Христос извикал: 111

— Ели, Ели, лама сабахтани? Сиреч: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? Някои от присъствуващите, като чули тия думи, помислили, че Христос вика Илия, и си казали: — Да видим, дали ще дойде Илия да Го спаси. След малко Христос пак извикал: — Жаден съм! Един войник натопил гъба в оцет, поднесъл я на тръстика, но Христос, като вкусил, не искал да пие. Най-сетне дошъл краят. Христос извикал: — Свърши се! Отче, в Твоите ръце предавам духа Си! И като казал това, Христос издъхнал. Тогава земята се потресла, скалите се разпукали, храмовата завеса се раздрала на две от горе до долу, гробовете се разтворили и телата на много починали светии възкръснали. Тогава стотникът, който бил при кръста, като видял и чул всичко това, изповядал: — Наистина, Божий Син бил тоя Човек! А народът, който се бил събрал на това зрелище, бил обзет от ужас; връщал се, като се биел в гърди и горчиво се разкайвал за станалото.

Снемането на Иисуса Христа от кръста Снимане от кръста и погребение. На другия ден било Пасха, най-великият иудейски празник. За да не останат телата на кръста и да не помрачават празника, еврейските началници поискали от Пилат да разреши да бъдат снети разпнатите и да бъдат погребани. Понеже двамата разбойници не били още напълно умрели, за да ускорят смъртта, войниците им пребили пищелите. А като дошли при Иисуса и видели, че Той е вече мъртъв, не Му пребили пищелите, но един войник Го пробол с копие в ребрата, отдето изтекло кръв и вода. А вечерта Йосиф от Ариматея, мъж благочестив, и Никодим, член на синедриона, дошли при Пилата, за да изпросят тялото на Господа и да Го погребат с почести. Пилат се 112

съгласил. Тогава те снели от кръста пречистото тяло Господне, намазали Го с благовонни масла, обвили Го в чиста плащаница, положили Го в нов гроб, изсечен в скала в градината на Йосифа, привалили камък върху вратата гробни и си отишли. При погребението присъствували и някои благочестиви жени, дошли от Галилея. Като се върнали от погребението, те приготвили аромати, за да дойдат после и помажат тялото на Господа. Запечатване на гроба. Враговете Христови тържествували. Техният пъклен план бил изпълнен: те убили Праведника. Но те си спомнили, че приживе още Христос на няколко пъти е говорил, че на третия ден от смъртта Си ще възкръсне. И за да не би учениците Му да дойдат и задигнат тялото на своя Учител и да кажат после, че Той възкръснал, те запечатали гроба и поставили стража. *** На велики четвъртък св. Църква е наредила да се четат 12 евангелия за страданията Христови. На велики петък сутринта се изнася св. плащаница, а вечерта става опелото и погребението Христово. Тия служби през т. нар. Страстна седмица трогват сърцата и изпълват душата с умиление. Ние слушаме евангелските четива и песнопенията и мислено присъствуваме на спасителните евангелски събития. ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО. ЯВЯВАНЕ НА ВЪЗКРЪСНАЛИЯ ХРИСТА (Мат. 28:1 – 9; Марко 16:1 – 11; Лука 24:1 – 12; Йоан 20:1 – 18; Мат. 24:13 – 45; Йоан 21:1 – 25; Марко 16:12 – 18) Настъпил първият ден на седмицата – неделя, трети ден от смъртта на Спасителя. През нощта, в ранните часове на неделята, Христос възкръснал. Ангел Господен слязъл от небето и отвалил камъка от гроба. Войниците, които били на стража, се уплашили от блясъка му и паднали на земята като мъртви. После, като дошли на себе си, побягнали и отишли, та казали на първосвещениците това, което видели. Първосвещениците дали на войниците достатъчно пари и им заповядали никому да не казват, че Христос е възкръснал, а да твърдят, че учениците били дошли, когато стражата спяла, и откраднали тялото на Иисуса. Същия ден, рано сутринта, благочестивите жени, които били приготвили миро и други аромати (благоуханни масла), дошли на гроба, за да помажат тялото на Господа. Те вървели бързешком и по пътя тревожно се питали: — Кой ли ще ни отвали тежкия камък от вратата гробни? Но като дошли по-близо до гроба, те с изненада видели, че камъкът е отвален и върху него стои един светъл мъж в бляскави дрехи. При вида му жените се изплашили. Ангелът им казал: — Не бойте се! Вие търсите Иисуса разпнатия. Няма Го тука. Той възкръсна, както беше говорил на учениците Си. Елате, прочее, и вижте мястото, дето е лежал Господ! Идете сега и кажете на апостолите за това! Изпълнени от радост и свещен трепет, жените-мироносици тозчас се върнали и разказали на апостолите за всичко, що видели и чули от ангела. Като научили за възкресението, Петър и Йоан веднага се затекли към гроба. А понеже Йоан бил по-млад, дошел по-рано от Петра и видял повивките, в които било обвито тялото Иисусово. След малко пристигнал и Петър; и той видял и повярвал. Тогава и двамата се 113

върнали в града и разказали на останалите апостоли за онова, което видели.

„Той възкръсна. Няма Го тук...“ Христос се явява на Мария Магдалина Мария Магдалина, която също дошла рано на гроба, стояла вън и плачела. После, като надникнала в гроба, видяла два ангела да седят гдето бил положен Господ. Ангелите й казали: — Жено, защо плачеш? Тя отговорила: — Дигнали моя Господ и не зная де са Го положили. После се обърнала и видяла Иисуса да стои, но не знаела, че е Иисус. Господ й казал: — Жено, защо плачеш? Кого търсиш? А тя, като взела Христа за градинаря, казала: — Господине, ако ти си Го взел, кажи ми где си Го положил. Иисус й казал. — Марийо! Тя веднага познала по гласа, че това е Христос, и Му казала: — Учителю! – и се хвърлила да прегърне нозете Му. Но Той й рекъл: — Не се докосвай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си. Но иди и кажи на Моите ученици, че възлизам при Моя Бог и вашия Бог! Мария веднага отишла при апостолите и им известила всичко, което Господ й казал. Възкръсналият Христос се явява на учениците Си Същия ден вечерта Христос се явил на учениците Си, когато те били събрани при заключени врата, поради страх от иудеите. Христос застанал посред тях и им казал: — Мир вам! След това им показал ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците много се зарадвали, като видели Господа. Иисус пак им казал: 114

— Мир вам! Както Отец Ме прати, тъй и Аз ви пращам. После духнал и казал: — Приемете Духа Светаго! На които простите греховете, ще им се простят, а на които задържите, ще се задържат. Един от 12-те апостоли, на име Тома, обаче не бил с апостолите, когато дохождал Иисус. После другите апостоли му казали, че видели Господа. Но той рекъл: — Ако не видя раните от гвоздеите, и не сложа пръстите си в самите рани, и не вложа ръката си в раната на ребрата Му, няма да повярвам! След 8 дни апостолите били пак заедно. Сега и Тома бил с тях. Дошел пак Иисус, както били затворени вратите, и им казал: — Мир вам! После се обърнал към Тома и му казал: — Дай си пръстите и попипай раните Ми! Дай си ръката и я вложи в ребрата Ми и не бъди невярващ, а повярвай! Тома отговорил: — Господ мой и Бог мой! Христос казал на Своя съмняващ се ученик: — Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени са ония, които вярват, без да са видели! Христос се явява на двамата пътници за Емаус. В същия ден на възкресението Христос се явил на двамата Си ученици Лука и Клеопа, когато отивали за селото Емаус. Двамата апостоли не били спокойни. Те разговаряли помежду си за всичко онова, що се било случило в Йерусалим. Когато вървели, ето, Христос незабелязано се присъединил към тях и ги запитал защо са тъй опечалени и за какво разговарят помежду си. Те помислили Христа за обикновен пътник и Му разказали за станалите в Йерусалим събития. — А ние се надявахме, добавили разочарованите апостоли, че този Иисус ще бъде наш Спасител и ще възкръсне от мъртвите. Но ето сега е вече трети ден, откак Той е в гроба. А някои от нашите жени ни смутиха: те ходили тая заран на гроба и уверяват, че им се явили ангели, които казвали, че Той бил жив. Иисус упрекнал учениците Си за тяхното неверие и започнал да им разяснява цялото Писание и всичко, което пророците били предсказали за Него. Така, разговаряйки, тримата пътници се приближили до Емаус. Христос давал вид, че ще пътува по-нататък. Двамата апостоли обаче Го задържали и склонили да остане и пренощува с тях. Вечерта на трапезата Христос взел хляб, благословил, преломил и им подал. Когато им подавал, те Го познали, но Той станал невидим за тях. Тогава те си казали един другиму: — Не горяха ли в нас сърцата ни, когато Той разговаряше с нас и когато ни изясняваше Писанията? И като станали, тозчас се върнали в Йерусалим и разказали на единадесетте апостоли за онова, което се случило с тях по пътя за Емаус, и как познали възкръсналия Христа, когато Той преломявал хляба. Явяването на Христа при Тивериадското море. Друг път възкръсналият Христос се явил на учениците Си една заран, когато ловели риба на Тивериадското (Генисаретското) море. Цяла нощ апостолите не могли нищо да уловят. На разсъмване те видели от лодката Спасителя да стои на брега, но не Го познали. Иисус им заговорил: — Деца, имате ли нещо за ядене? Те Му отговорили: — Не! Той им казал: — Хвърлете отдясно на лодката! 115

Те хвърлили и не могли да изтеглят мрежата, поради многото риба. Тогава Йоан рекъл на Петра: — Господ е! Като слезли на брега, апостолите заварили там и другите ученици. На огъня имало сложена риба. Господ седнал при учениците Си и ял заедно с тях. И никой не смеел да Го запита: „Ти кой си?“, защото вече знаели, че е Господ.

Възкръсналият Христос с двамата пътници за Емаус ВЪЗНЕСЕНИЕ (Лука 24:49 – 53; Деян. 1:1 – 13) В продължение на 40 дни след възкресението Си Господ се явявал на Своите ученици, беседвал с тях и им изяснявал много неща за царството Божие. А на 40-тия ден от възкресението Си Спасителят възвел Своите ученици на Елеонската планина и тук им дал последното Си наставление и благословение. И както ги благославял, Господ отстъпил от тях и започнал да се възнася на небето. Полека-лека Той се отдалечавал от тях, докато един светъл облак Го закрил от очите им. Тогава им се явили два ангела в бели дрехи и казали: — Мъже галилейци! Що стоите и гледате? Този Иисус, Който сега се възнася пред вас на небето, пак ще дойде по същия начин, както Го виждате да възлиза сега на небето. Учениците се поклонили и се върнали в Йерусалим с голяма радост. Тук те прекарвали заедно в молитва и, съгласно обещанието на Господа, чакали слизането на Светаго Духа.

116

Възнесението на Иисуса Христа

ОСНОВАВАНЕ НА ЦЪРКВАТА И ПРОПОВЕДНИЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ НА СВ. АПОСТОЛИ СЛИЗАНЕТО НА СВ. ДУХ (Деян. 2:1 – 47) Петдесетият ден след Пасха бил велик празник за иудеите. За този ден в свещения град Йерусалим идвали на поклонение не само иудеи от Палестина и от задграничните предели, но и прозелити26. На същия тоя ден св. апостоли, заедно с Майката Божия и още други благочестиви мъже и жени, на брой 120 души, се били събрали рано сутринта на молитва в една горница 27. Когато се молели, внезапно се чул шум от небето, като че ли духал силен вятър. Шумът изпълнил цялата къща, в която апостолите се били събрали. И ето, явили се езици, като че огнени, които застанали над всекиго едного от молещите се. И всички се изпълнили с Дух Свети и започнали да говорят на други, непознати за тях езици. Това необикновено събитие не останало незабелязано за народа, който изпълвал улиците и площадите на града. Всички се струпали около къщата, за да узнаят какво е станало. И когато те чули св. апостоли да говорят на различни езици, чудели се и се питали един други: 26 27

Езичници, възприели иудейската вяра. Специална стая за молитва в горния етаж на жилището. 117

— Тия, които говорят, не са ли всички галилейци? Как те говорят нашия роден език? Ние – партяни и мидяни, еламити и жители на Месопотамия, на Иудея и Кападокия, на Понт и Асия, на Фригия и Памфилия, на Египет и Ливийските страни, съседни на Кириния, и дошлите от Рим, както иудеи, тъй и прозелити, критяни и араби – как слушаме тия да говорят на наши езици за великите Божии дела? Какво ли ще да е всичко това? Други пък се присмивали и думали: — Навярно са се напили. Тогава апостол Петър станал и произнесъл пред насъбралото се множество вдъхновено слово: — Мъже иудеи, и всички вие, които обитавате в Йерусалим, дайте внимание на думите ми! – Тия люде не са пияни, както мислите. Днес стана изпълнението на изреченото чрез пророка Иоиля предсказание: „В последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете Ми и дъщерите Ми ще пророчествуват... и тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси“. Мъже израилтяни, вие сте слушали за Иисуса Назорея, Мъж засвидетелствуван пред вас от Бога, Който извърши много личби и чудеса. Него вие хванахте и, след като Го приковахте на кръста, убихте. Но Бог Го възкреси, защото смъртта не можеше повече да Го удържи. За Него още пророк Давид беше казал: „Ти, Господи, не ще оставиш душата ми в ада и не ще допуснеш Твоят светия да види тление“.

Слизането на Св. Дух над апостолите Тогова Иисуса Бог, прочее, възкреси от мъртвите, на което нещо всички ние тук сме свидетели. И след като Той биде възнесен с Божията десница на небето и прие от Отца обещанието на Светаго Духа, изля над нас днес това, което вие сега виждате и чувате. И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог въздигна и Го направи Господ и Христос! Като чули това присъствуващите, станало им умилно на сърце и казали на Петра и на 118

другите апостоли: — Какво да правим, мъже братя? Петър им казал: — Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за да ви се простят греховете, та и вие да приемете дара от Светаго Духа. Защото обещанието е и за вас и за вашите деца и за всички далечни, които би призовал Господ Бог наш. Светият апостол завършил своето пламенно слово със следния призив: — Спасявайте се от тоя опак род! Мнозина на драго сърце приели думите му и се кръстили. Техният брой възлизал на около 3000 души. По тоя начин били поставени основите на новозаветната Христова църква 28. Празникът Петдесетница, следователно, е рожден ден на Църквата Господня. Първата християнска община. Апостолите Христови и всички, които повярвали в Христа и приели св. Кръщение, образували първата християнска община. Те се събирали често на молитва, слушали учението на св. апостоли, участвували в преломяването на хляба, сиреч извършвали св. литургия и се причастявали с тялото и кръвта Христови. Първите християни се обичали като истински братя. Имали едно сърце и една душа. Живеели в пълен мир, сговор и единомислие. Всеки бързал да продаде всичко, каквото имал и да внесе полученото в общата църковна каса. Никой нищо не е наричал свое и всичко било разпределяно всекиму според нуждата. Живеели и се хранели с весело и чисто сърце, като хвалели Бога и били обичани от целия народ. А това било угодно на Бога и Господ всекидневно прибавял към Църквата все повече и повече човешки души, които се спасявали. БЛАГОДАТНИТЕ ПРОЯВЛЕНИЯ НА СВ. ДУХ ЧРЕЗ УСТАТА И РЪЦЕТЕ НА СВ. АПОСТОЛИ (Деян. гл. 1, 3, 4 и 5) Слезлият на Петдесетница върху св. апостоли Св. Дух не само прояснил техните души, но и направил апостолите смели и неустрашими проповедници на словото Божие. Той ги изпълнил и с благодатни сили да вършат необикновени знамения и чудеса. Един ден, когато Петър и Йоан възлизали в храма за молитва, били спрени от един хром човек, който молел за милостиня. Петър, като се вгледал в него, казал: — Сребро и злато нямам, но каквото имам, това ти давам: – в името на Господа Иисуса Христа, стани и ходи! И като го хванал за дясната ръка, го изправил. Хромият скочил, проходил и влязъл заедно с апостолите в храма, хвалейки Бога. Вестта за чудесното изцеряване се разнесла светкавично из целия град. Пред Соломоновия храм се събрало голямо множество народ, за да види както изцерения, така и апостолите. Тогава Петър се обърнал към народа и казал: — Мъже израилтяни, какво се чудите или какво сте се вгледали в нас, като че ли ние със своя сила сме направили тоя да ходи? Това изцеление ние извършихме чрез вярата в името на Господа Иисуса Христа, Когото вие предадохте и от Когото се отрекохте. Вие убихте Началника на живота, Когото Бог възкреси от мъртвите и на Чието възкресение ние сме свидетели. Но аз зная, братя, че вие, както и вашите началници, сторихте това по незнание. Затова, покайте се и се обърнете, за да се заличат греховете ви. Знайте, че Христос е обещаният от Бога чрез пророците Месия. За Него Мойсей бе казал на отците: „Господ Бог 28

За подробно изяснение на думата „църква“ виж във втората част на Символа на вярата, чл. 9. 119

ваш ще въздигне вам от братята ви Пророк като мене; Него слушайте за всичко, каквото ви каже; и всяка душа, която не послуша тоя Пророк, ще бъде изтребена измежду народа.“ Бог, като възкреси Сина Си Иисуса, най-напред вам Го изпрати, за да ви благославя, та всеки да се отвръща от злините си. Когато той тъй говорел на народа, пристъпили свещениците и началникът на храма, сложили ръка на апостолите и ги задържали до сутринта. А от народа тоя ден повярвали около 5000 души.

Апостол Петър изцерява хромия пред вратите на храма На следващия ден апостолите били изправени пред първосвещениците. Тогава Петър, като се изпълнил с Дух Свети, казал: — Началници народни и старей израилски, ако ние сме днес изправени пред вас заради едно благодеяние към немощен човек и да отговаряме как е той изцерен, знайте, че това стана чрез името на Иисуса Христа Назорея, Когото вие разпнахте, но Когото Бог възкреси от мъртвите. Знайте също, че под небето няма друго име, чрез което човеците могат да се спасят! Като виждали смелостта на Петра и Йоана и като разбрали, че те са безкнижни и прости, първосвещениците се чудели. А като виждали и изцерения човек да стои с тях, нямало какво да възразят. След като направили съвещание, повикали апостолите и им заповядали да не говорят повече за Христа. Но Петър и Йоан им казали: — Съдете сами, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, отколкото Бога. Защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули. Първосвещениците заплашили апостолите и ги пуснали. Апостолите продължили с още по-голяма смелост да благовестят името Христово. И Господ навсякъде подкрепял словото им със знамения и чудеса. Така, когато те вървели по улиците, мнозина изнасяли болни на постелки и одъри, та като минават, поне сянката им да осени някого от тях. В Йерусалим се 120

стичали мнозина и от околните градове и донасяли своите болни, и всички се изцерявали. Това още повече озлобило първосвещениците. Те отново сложили ръка върху св. апостоли и ги хвърлили в общата тъмница. Но през нощта ангел Господен отворил тъмничните врата, извел апостолите и им казал: — Идете, застанете в храма и говорете на народа всички думи на тоя благодатен живот. На сутринта синедрионът бил свикан, за да разгледа делото срещу апостолите. Пратили да доведат обвиняемите, но не ги намерили в тъмницата. Слугите съобщили, че намерили тъмницата най-грижливо заключена и стражата – да стои вън пред вратата, но вътре в тъмницата никого не намерили. Докато говорили това, дошел някой и съобщил, че апостолите стоят в храма и поучават народа. Тогава пратили да доведат апостолите, но без насилие, защото се бояли от народа. Като ги довели, изправили ги пред синедриона. Апостол Петър отново заговорил за Христа, Когото първосвещениците и старейте народни убили, но Когото Бог възкресил. Когато членовете на синедриона слушали апостолите, сърцата им се късали от гняв. Те замислили да ги убият. Но изсред членовете на синедриона станал един, на име Гамалиил, уважаван от целия народ. Той посъветвал синедриона да не прави нищо лошо на апостолите, защото, казал той, ако тяхното дело е човешко, то от само себе си ще пропадне; но ако е от Бога, никоя човешка сила не ще може да го разруши. Членовете на синедриона се вслушали в този благоразумен съвет и, след като заповядали да набият апостолите, пуснали ги. А апостолите излезли от синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестия за името Христово и продължили с още по-голяма неустрашимост да проповядват за Господа. СВ. АРХИДЯКОН СТЕФАН (Деян. гл. 6 и 7) Броят на повярвалите в Христа бързо се увеличавал. Трудно било вече за апостолите сами да се грижат за общите трапези и за разпределяне на храната в Иерусалимската църковна община. Наложило се да бъдат избрани и поставени седем души дякони, на които била възложена грижата за трапезите. Началник на тия дякони бил Стефан – мъж, изпълнен с вяра и сила. Той вършил големи чудеса и личби между народа. Той обаче бил наклеветен пред синедриона, че говорел хулни думи против Мойсея и против Бога и затова го изправили пред съда. Всички членове на синедриона се вгледали в лицето на Стефана и видели, че то било като лице на ангел. В своята защитна реч пред синедриона Стефан припомнил цялата многолетна история на иудейския народ и ясно изтъкнал Божието ръководство и промисъл за спасението на човешкия род. Стефан смело засвидетелствувал Иисуса Христа като Месия и Господ. В заключение на тая своя реч той се обърнал към своите съдии с думите: — Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Св. Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви! Те убиха ония, които предсказаха идването на Праведника, Когото вие сега предадохте и убихте. Като чули това, съдиите се късали от яд и скърцали със зъби срещу него. А Стефан, изпълнен с Дух Свети, като погледнал към небето, видял славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и казал: — Ето, виждам небесата отворени, и Сина Човечески да стои отдясно на Бога. Но те, съдиите, закрещели с висок глас, затулили ушите си и се нахвърлили върху светия апостол. Извели го вън от града и започнали да хвърлят камъни върху му. А той се молел: 121

— Господи Иисусе, приеми духа ми! След това коленичил и извикал с висок глас: — Господи, не им зачитай тоя грях! Като казал това, Стефан починал. Той станал първата жертва за Христа. Затова и се нарича първомъченик.

Убиването на св. първомъченика и архидякона Стефана

ОБРЪЩАНЕТО НА САВЛА (Деян. гл. 9) Между младежите, които одобрявали убийството на св. архидякона Стефана, бил и Савел, родом от Киликийския град Тарс и ученик на фарисеина Гамалиил. Възпитан фанатично в Мойсеевия закон и в традициите на своята праотеческа вяра, Савел бил изпълнен с омраза към Христа и Неговите последователи. Дишащ заплахи и убийства срещу учениците на Господа, той дошел при първосвещеника, за да получи от него пълномощие да преследва християните. И когато отивал за Дамаск, за да хване, върже и отведе в Йерусалим тамошните християни, близо до града Савел бил изведнъж огрян от силна светлина. Паднал на земята и чул глас: — Савле, Савле, защо Ме гониш? Савел отговорил: — Кой си Ти, Господине? Господ казал: — Аз съм Иисус, Когото ти гониш! Знай, че е мъчно за тебе да риташ срещу ръжен. Това поразило Савла. Разтреперан и ужасен, той проговорил: — Господи, какво искаш да направя? Господ му рекъл: — Стани и влез в града; там ще ти се каже какво трябва да правиш. А ония, които 122

придружавали Савла, стояли като вцепенени; те чули глас, но никого и нищо не видели.

„Савле. Савле. защо Ме гониш?“ Савел станал, но не можел да ходи, защото бил ослепял. Хванали го за ръка и го довели в Дамаск. Три дни той не ял, нито пил. В Дамаск имало един християнин на име Анания. Нему Господ се явил и казал: — Анание, стани и иди на улицата, която се нарича „Права“. Там в една къща ще намериш човек на име Савел. Анания отговорил: — Господи, но аз съм слушал от мнозина, че тоя човек е сторил много зло на Твоите светии в Йерусалим и че идва в Дамаск, за да върже всички, които призовават Твоето име. Но Господ му казал: — Иди, защото той Ми е избран съсъд, който ще понесе името Ми сред народи, царе и синове Израилеви. И Аз ще му покажа колко трябва той да пострада за Моето име. Анания изпълнил точно каквото му поръчал Господ: намерил Савел и възложил върху му ръце. Изведнъж сякаш люспи паднали от очите на Савла; той веднага прогледнал, станал и се покръстил. След това приел храна и се подкрепил. Савел престоял в Дамаск няколко дни. Оттук започнала неговата проповедническа дейност за Господа Иисуса Христа, Син Божий, разпнат и възкръснал от мъртви – Спасителя на целия човешки род. Подгонен от иудеите, Павел трябвало да бяга от Дамаск. След време той се установил в Антиохия и тук проповядвал заедно с един ревностен апостол, на име Варнава.

123

ОБРЪЩАНЕТО НА КОРНИЛИЯ И НА НЕГОВИЯ ДОМ (Деян. гл. 10) В големия палестински град Кесария имало римски гарнизон. Тук началник на един от легионите бил езичникът Корнилий – мъж благочестив и богобоязлив. Той правил на народа много добрини и винаги се молил Богу. Един ден, когато бил на молитва, явил му се ангел Божий и му казал: — Корнилие, твоите молитви и милостини възлязоха за спомен пред Бога. В град Иопия, в дома на някой си Симон, чиято къща се намира при морето, е отседнал на гости един човек на име Петър. Изпрати да го повикат и той ще ти каже думи, чрез които ще се спасиш ти и целият ти дом. На другия ден, малко преди да пристигнат пратениците на Корнилия, Петър се изкачил на плоския покрив на къщата, за да се помоли.

Апостол Петър проповядва в дома на Корнилия Не след много той се унесъл и видял необикновено видение – от небето се спуща към него сякаш голямо платнище, привързано за четирите краища, а в него – различни четириноги зверове, влечуги и птици. Й чул се глас: — Петре, стани, заколи и яж! А Петър отговорил: — Не, Господи, защото тия животни са нечисти, а пък досега аз не съм ял нищо мръсно и нечисто! Гласът отговорил: — Което Бог е очистил, ти не считай за нечисто! Това видение се повторило три пъти. 124

Тъкмо когато Петър бил в недоумение – какво ли значи това видение, ето, съобщават му, че пристигнали някакви човеци, които разпитват за него. В същото време Дух Свети му рекъл: — Ето, търсят те трима души. Стани, слез и иди с тях, без да се двоумиш ни най-малко, защото Аз ги изпратих. Като разбрал кои и какви са пратениците и за какво са дошли, Петър ги приел сърдечно и нагостил. А на другия ден станал и заминал с тях, последван от няколко братя от Иопия. Корнилий ги чакал, като бил свикал своите роднини и близки приятели. Щом Петър влязъл в дома на Корнилия, тоя го посрещнал, паднал пред нозете му и му се поклонил. Петър обаче бързо го повдигнал и казал: — Стани, защото и аз съм човек! Когато Корнилий подробно разправил на св. апостола Петра за своето видение, апостолът отговорил: — Наистина признавам, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ Той обича ония, които се боят от Него и постъпват според Неговата правда. Тогава апостол Петър наченал да проповядва на Корнилий и на целия му дом, че Иисус Христос, Когото Бог възкресил, е Спасителят на света, че Той е определеният от Бога Съдия над живи и мъртви и че всякой, който повярва в Него, ще получи прошка за греховете си чрез Негово име. Докато Петър още говорел тия думи, Дух Свети слязъл върху всички, които слушали словото. А ония от обрязаните, които дошли с Петра от Иопия, се смаяли, че и върху езичници се излял дарът на Св. Дух, понеже ги слушали да говорят на разни езици и да величаят Бога. И апостол Петър казал: — Може ли някой сега да възпре да се кръстят с вода тия, които вече приеха Дух Свети? И ги кръстил в името на Господа Иисуса Христа. Така словото Божие започнало да се разпространява и сред езичниците.

БЛАГОВЕСТНИЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ НА СВ. АПОСТОЛ ПАВЛА ПЪРВО ПЪТЕШЕСТВИЕ (Деян. гл. 13) Словото Божие дошло и до Антиохия, главен град на Сирия. Веднъж, когато тук християните постили, Дух Свети казал: — Отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал! Тогава предстоятелите на Антиохийската църква възложили ръце върху двамата апостоли и ги пуснали. Савел, който вече се наричал Павел, и Варнава слезли в пристанищния град Селевкия, отпътували от там за Кипър и стигнали в Саламин, гдето проповядвали в иудейските синагоги словото Божие. От там преминали остров Пафос и стигнали в Пергия Памфилийска, а от Пергия стигнали в Антиохия Пискцийска. Тук няколко съботи под ред Павел и Варнава проповядвали на иудеи и езичници доказвайки, че Христос е обещаният от Бога Месия. И словото Господне се разпространило по цялата тая страна. Езичниците, като слушали проповедта, радвали се и прославяли словото Господне. Мнозина от тях, които били 125

отредени за вечен живот, повярвали. А някои от неповярвалите иудеи подбудили набожни жени и градски първенци, които повдигнали гонение против Павла и Варнава и ги прогонили вън от техните предели. От тук Павел и Варнава дошли в Икония, влезли в иудейската синагога и тъй убедително проповядвали, че голямо множество иудеи и елини повярвали. В иконийския град Листра имало един човек, който бил хром от майчина утроба. Той внимателно слушал проповедта на апостола Павла. Апостолът, като се вгледал в него и забелязал, че има вяра, за да получи изцерение, казал му с висок глас: — В името на Господа Иисуса Христа, изправи се на нозете си! Хромият веднага станал и започнал да скача и ходи. Народът, като видял какво сторил Павел, започнал да вика на свой ликаонски език: — Боговете в човешки образ са слезли при нас! И нарекли Варнава Зевс, а пък Павла – Хермес. Жрецът на Зевса, чийто идол се намирал пред техния град, докарал телци и донесъл венци. Той искал да принесе жертва заедно с народа. Но Павел и Варнава, като чули за това, разкъсали дрехите си и извикали: — Какво правите, мъже? И ние сме подобострастни вам човеци и ви благовестим да се откажете от лъжливите богове и да повярвате в Единаго Истиннаго Бога, Който е сътворил небето и земята, морето и всичко що е в тях. От Антиохия Писидийска обаче надошли някои иудеи, които подигнали народа срещу апостолите. Павел бил пребит с камъни и измъкнат от града полумъртъв. Оттук после, като преминали през Писидия, Памфилия, Пергия и Аталия, апостолите отпътували за Антиохия, дето събрали църквата и разказали всичко, което Бог сторил с тях и как Той отворил вратите на вярата не само за иудеите, но и за езичниците. АПОСТОЛСКИ СЪБОР (Деян. гл. 15) Между Павла и Варнава, от една страна, и християни, дошли от Иудея, от друга, произлязъл спор – трябва ли повярвалите в Христа езичници да бъдат първом обрязани според Мойсеевия закон, та тогава да бъдат кръстени, или пък направо да приемат кръщение. За да се разреши този спор, християните от Антиохия изпроводили пратеници в Йерусалим. Тук те били приети от апостолите и презвитерите, на които разказали всичко, що Бог сторил с тях и как отворил вратите на вярата и за езичниците. Тогава станали някои от фарисейската ерес, които вече били повярвали в Христа, и казали, че езичниците трябва да бъдат обрязвани и да изпълняват Мойсеевия закон. Апостолите и презвитерите се събрали на събор в Йерусалим (51 г.) и поставили на разглеждане тоя въпрос. След дълго съвместно разискване, станал апостол Петър и казал: —- Мъже братя, вие всички добре знаете, че Бог от първите избра измежду вас мене, та от моите уста да чуят езичниците евангелското слово и да повярват. Бог и тям, както и на нас, изпрати Дух Свети и не направи никаква разлика между нас и тях. Защо тогава да изкушаваме Бога, като възлагаме на врата на християните-езичници иго, което нито нашите бащи, нито пък ние можахме да понесем? Ние вярваме, че с благодатта на Господа Иисуса Христа ще се спасим всички – както ние, така и те. Тогава цялото множество млъкнало и слушало Варнава и Павла, които разказвали какви личби и чудеса сторил Бог чрез тях между езичниците. След тях заговорил старшият апостол Иаков, брат Господен по плът и първи епископ на Йерусалим. Той казал: — Мъже братя, чуйте ме! Аз съм на мнение да не се правят мъчнотии на ония от езичниците, които се обръщат към Бога, но да им се пише да се въздържат от осквернени и 126

идоложертвени храни, от блудство, удавнина и кръв, както и да не правят на други онова, което не е тям угодно. Това мнение се понравило на апостолите и те изпратили до братята от Антиохия нарочно послание, в което им съобщили съборните решения. Като го прочели, вярващите се зарадвали и между тях настанал мир. ВТОРО БЛАГОВЕСТНИЧЕСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ НА СВ. АП. ПАВЛА (Деян. гл. 15:36 – 41; 16, 17 и 18) След завръщането си от събора Павел и Варнава се установили пак в Антиохия, дето заедно с мнозина други благовестели словото Божие. Не след много дни Павел решил отново да посети страните, в които вече бил проповядвал, и да утвърди основаните там църкви. Той взел със себе си Сила. Двамата апостоли заминали за Киликия. Те посетили отново ликаонските градове Дервия и Листра, преминали през Фригия и Галатия, Мисия и Витиния, но не проповядвали в тия области, защото Дух Свети не ги допуснал. Като дошли в Троада, през нощта Павел имал видение: пред него стоял един мъж – македонец, който го помолил и казал: „Мини в Македония и ни помогни!“ Още на другия ден Павел и Сила тръгнали за Македония. Престояли няколко дни във Филипи, близко до днешния град Кавала. Тук те понесли големи страдания за името Христово. Наклеветени като бунтовници, те били бити с тояги и хвърлени в тъмница със стегнати в клада нозе. През нощта Павел и Сила се молили и славели Бога, а затворниците ги слушали. Изведнъж станал голям трус, тъй че тъмницата из основи се поклатила; вратите се разтворили и оковите на всички изпаднали. Тъмничният стражар, като видял, че вратите на тъмницата са отворени, помислил, че затворниците са избягали, изтеглил меч и поискал да се самоубие. Но Павел извикал с висок глас: — Да не си сторил нещо лошо, защото ние всички сме тук! Той поискал светило и, разтреперан, паднал пред Павла и Сила. После ги извел навън и казал: — Господари мои, какво трябва да сторя, за да се спася? А те му отговорили: — Повярвай в Господа Иисуса Христа и ще се спасиш ти и целият ти дом! Стражарят ги прибрал в къщи и измил раните им. Апостолите възвестили словото Божие нему и на домашните му. Той веднага повярвал и се кръстил със семейството си. След това сложил трапеза възрадван, загдето повярвал в Бога. От Филипи Павел и Сила минали през Амфипол и дошли в Солун. Тук имало еврейска синагога. Три съботи наред Павел изяснявал Писанията, като доказвал, че Христос трябвало да пострада и да възкръсне от мъртвите, и че Иисус, Когото той проповядва, е наистина Христос. И тук проповедта на апостол Павел имала голям успех: повярвали мнозина елини и иудеи. Но неповярвалите иудеи и тук се вдигнали против Павла и Сила. Затова двамата апостоли напуснали през нощта Солун и отишли в Берия. Жителите на тоя град се оказали по-благородни от солунчани. Те приели евангелското слово с голяма любов. Но ето че в Берия дошли някои люде от Солун, за да попречат и тук на евангелската проповед. Сила останал в Берия, а Павел заминал за Атина. Атина и тогава е бил средище на културен живот. По улиците и площадите на града всеки ден се водели спорове по философски въпроси. Като видели в лицето на Павла 127

проповедник на ново учение, атинските философи го отвели в Ареопага 29 и го помолили да изложи тук своето учение. Павел застанал сред Ареопага и заговорил: — Мъже атиняни! По всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: „Незнайному Богу“. За Тогова, прочее, Когото вие, без да знаете почитате, за Него аз бих желал днес да ви проповядвам. И апостолът започнал да проповядва на учените атиняни за Господа Иисуса Христа и за Неговото възкресение. Но, като чули за възкресението на мъртви, някои почнали да се присмиват и не пожелали да го слушат. Проповедта на апостол Павла в Ареопага нямала голям успех – повярвали само няколко мъже, между които бил Дионисий Ареопагит, и една жена на име Дамара. От Атина Павел дошел в Коринт. Всяка събота тук той говорел и на иудеи, и на елини, като свидетелствувал за Христа. Мнозина коринтяни повярвали и се кръстили. Тук Павел останал година и половина. След като утвърдил Коринтската църква, той напуснал Коринт, минал през Ефес, дошел в Йерусалим и се завърнал пак в Антиохия. ТРЕТО БЛАГОВЕСТНИЧЕСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ НА СВ. АП. ПАВЛА (Деян. гл. 19:23 – 28) Апостол Павел не останал задълго в Антиохия, а наскоро след за връщането си предприел ново благовестническо пътуване. Първом обходил църквите в Галатия и Фригия, и след това се спрял в Ефес – голям и важен град в Мала Азия. Тук в продължение на повече от две години той проповядвал без страх в синагогата за царството Божие. И Бог помагал на Павла чрез големи знамения и чудеса. Името Христово се славело вече навсякъде в цялата оная страна. Тъй мощно растяло и се усилвало словото Господне, че мнозина от ония, които по-рано правели магии, събрали книгите си и ги изгорили. От успеха на словото Божие в Ефес обаче пострадали материалните интереси на някой си Димитрий среброковач, който правел от сребро малки храмчета на богиня Артемида. И понеже мнозина в Ефес били вече повярвали в Христа, продажбата на храмчета била значително намаляла, тъй че имало опасност среброковачеството съвършено да западне. Димитрий подбудил своите другари среброковачи да повдигнат народа срещу св. апостоли, изтъквайки, че тия люде със своето учение ще доведат храма на великата богиня Артемида до презрение. А този храм бил едно от чудесата на древността. Целият град наистина се разбунтувал, тъй че станало нужда да се намеси гражданската власт, която с мъка успяла да усмири бунтовниците. Когато вълнението утихнало, Павел заминал за Македония, а от там отишел в Елада, гдето престоял три месеца. След това пак заминал за Македония и оттам, през Филипи, пристигнал в Троада. Тук той престоял седем дни. В деня преди заминаването си (било неделен ден) вечерта той бил заедно с учениците на молитвено събрание и преломяване на хляба (св. литургия). Рано сутринта той отпътувал. На път за Йерусалим Павел минал през Милит. Оттук той пратил да повикат ефеските презвитери, за да се види с тях и да им даде последни наставления. Трогателна била срещата и раздялата на Павла с ефеските епископи и презвитери. Великият апостол им припомнил как три години денем и нощем със сълзи е поучавал всекиго едного от тях. Поръчал им да бдят над себе си и над повереното им духовно 29

Място в Атина. гдето заседавал съдът и се слушали публични речи. 128

стадо, над което Дух Свети ги поставил епископи. Защото апостолът предвиждал, че след неговото заминаване сред Ефеската църква ще се втурнат люти вълци, които няма да щадят стадото.

Св. апостол Павел проповядва в Ефес; магьосници горят своите книги При самата раздяла Павел коленичил и се помолил заедно с презвитерите. Всички плачели, прегръщали Павла и го целували. Дълбоко скърбели най-вече за това, дето Павел им казал, че няма да видят вече лицето му. По пътя за Йерусалим, когато слезли в Иудея, един пророк, на име Агав, предсказал на Павла, че в Йерусалим го очакват окови. И наистина, когато Павел пристигнал тук и се явил в храма, някои иудеи от Асия повдигнали срещу него бунт и го наклеветили, че уж учил против храма. Целият град се раздвижил. Апостолът бил хванат, окован във вериги и хвърлен в тъмница. Няколко пъти бил извеждан на разследване и съд пред римските управители Феликс и Фест, както и пред царя Агрипа. Понеже Павел бил римски гражданин, настойчиво помолил да бъде съден от кесарев съд. Затова и трябвало да бъде откаран в Рим. По пътя за Рим той преживял големи беди в Средиземно море: претърпял корабокрушение, но с Божия помощ успял да стигне до столицата. Макар и да бил под арест, апостол Павел се ползувал в Рим от свободата да благовести името Христово. Първом той проповядвал на иудеите. Но когато те отказали да го слушат, той отправил словото си към езичниците. Проповедта му имала голям успех. Словото Божие достигнало дори и до императорския дворец. Павел останал в Рим две години в особена наемна къща. При него отивали мнозина, и той на всички смело проповядвал евангелието на Господа Иисуса Христа за царството Божие и за вечния блажен живот. През време на лютото гонение при царуването на императора Нерона апостол Павел умрял мъченически за Христа: бил посечен с меч в 67 година.

129

АПОСТОЛСКИ ПОСЛАНИЯ Благодарение на неуморните трудове на светите апостоли и на силната Божия подкрепа, основаните църкви в Палестина, Сирия, Мала Азия, Македония, Гърция и Рим започнали усилен благодатен живот. Някои от тия църкви наново били посетени и утвърдени от апостолите. Но св. апостоли не могли често да ги спохождат и да ги поучават във всяко време. А животът представял най-различни случаи, които повдигали въпроси от вероучителен, нравоучителен, дисциплинарен и административен характер. Често пъти в обсъждането на тия въпроси се появявали спорове и недоумения. Това накарало св. апостоли да изпращат специални послания, сиреч писма, в които изяснявали евангелските истини, отстранявали недоуменията и давали напътствия и поуки за добродетелен живот. Някои от посланията, които съдържали по-общи наставления, след като бивали прочитани в църквата, до която са били отправяни, били изпращани и в други църкви, за да се прочитат и там в молитвените им събрания за поука и назидание. По такъв начин църквите са си разменяли посланията и така са общували във вярата и учението. Повечето от тия послания са запазени от Църквата и до днес и се четат всеки ден през време на богослужението. Апостолските послания се разделят на четири вида: Съборни или окръжни – отправяни до цялата Църква или до няколко поместни църкви; поместни – изпращани до някоя отделна поместна църква; пастирски – отправяни до предстоятелите на някои поместни църкви, и частни – изпращани до отделни лица. Съборни са следните послания: на св. ап. Иакова, първо и второ на св. ап. Петра, първо на св. ап. Йоана Богослова, на св. ап. Иуда и посланието до Евреите. Поместни са: до Римляни, първо и второ до Коринтяни, до Галатяни, до Ефесяни, до Филипяни, до Колосяни, първо и второ до Солуняни. Пастирски послания са: първо и второ до Тимотея и посланието до Тита. Частни са: второ и трето на св. Йоана Богослова30 и посланието до Филимона. Св. ап. Павел от всички най-много се потрудил и написал 14 послания. ОБЩ ПОГЛЕД ВЪРХУ СЪДЪРЖАНИЕТО НА АПОСТОЛСКИТЕ ПОСЛАНИЯ Апостолските послания са писани, както видяхме, по различни поводи, в различно време и от различни писатели. Те започнали да се появяват към средата на I век. Последните послания са се явили до 68 година. Ето накратко съдържанието на всяко едно от тия послания: а) Послание на св. ап. Иакова. То е отправено до дванадесетте колена Израилеви, които са живели разпръснато. В това послание св. ап. Иаков разглежда следните по-главни въпроси: търпение в бедите, които ни сполетяват в живота (1 гл.); заповедта за любовта и изпълнението на закона, вярата и добрите дела (2 гл.); елеосвещението и голямата сила на молитвата (5 гл.). б) Първо съборно послание на св. ап. Петра. Това послание е отправено до християните, пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния. В него са изложени следните въпроси: страхът Божий и нелицемерното братолюбие (1 гл.); отношението на 30

Някои смятат тия послания за съборни. 130

християните към властта и подражанието на Христа в страданията (2 гл.); съвети към християнските съпрузи (3 гл.); съвети към презвитерите (5 гл.). в) Второ съборно послание на св. ап. Петра. В него се съдържат следните мисли: предпазване от прелъстяванията на лъжеучителите (2 гл.); второто Христово пришествие и краят на света (3 гл.). г) Първо съборно послание на св. ап. Йоан Богослова. В това послание се говори за ходенето в светлината (1 гл.); за антихриста и лъжеучителите (2 гл.); за чедата Божии и чедата на дявола (3 гл.); за любовта към Бога и ближния (4 гл.); за вярата в Иисуса Христа и нейните свидетелства (5 гл.) и пр. д) Второ послание на св. Йоана. Това послание е написано с цел да предпази повярвалите християни от лъжеучители. е) Трето послание на св. Йоана. То се отнася до християнското гостоприемство. ж) Съборно послание на св. ап. Иуда. В него са изложени съвети за предпазване от разпътни лъжеучения (1 гл.). з) Послание на св. ап. Павла до Римляни. То говори: за гнева Божий към ония, които държат истината в неправда (1 гл.); за тежкото греховно състояние на езичниците (2 гл.); за оправдание чрез вярата, а не чрез делата на Мойсеевия закон (3 и 4 гл.); за закона на доброто и закона на злото в човека (7 гл.); за отхвърлянето на Израиля (9, 10 и 11 гл.); за любовта към братята и към враговете (12 гл.); за подчинение на светските власти (13 гл.); за търпимост към слабите и подпомагането им по примера на Христа (15 гл.) и) Първо послание на св. ап. Павла към Коринтяни. В това послание светият апостол разглежда следните въпроси: предпазване от раздори и разцепление в църквата (1 гл.); словото за Кръста Христов (1 гл.); светската и Божията мъдрост (2 и 3 гл.); очистване на църквата от пороци (5 и 6 гл.); съвети за брака и безбрачието (7 гл.); робство и християнска свобода (7 гл.); отношение на християните към идоложертвените храни и християнската свобода (8 гл.); отношението ни към св. Причастие (11 гл.); духовните дарби (12 гл.); възхвала на любовта (13 гл.); възкресението от мъртвите (15 гл.). к) Второ послание на св. ап. Павла до Коринтяни. Това послание съдържа: висотата на апостолското служение (3 и 4 гл.); християнската благотворителност (8 и 9 гл.); апостол Павел защищава апостолското си достойнство; необикновените трудове и страдания на апостола за благовестието Христово (11 гл.); виденията и откровенията на апостола (12 гл.). л) Послание на св. ап. Павла до Галатяни. В него се излага: призоваването на ап. Павла към апостолско служение и произход на неговото благовестие (I гл.); оправдание чрез вяра в Христа, а не чрез дела по закона (2 гл.); смисълът на Мойсеевия закон като възпитател към Христа (3 гл.); робство и свобода (4 и 5 гл.); християнската взаимопомощ (6 гл.). м) Послание на св. ап. Павла до Ефесяни. Съдържа: съвети за нов и възвишен християнски живот (4 и 5 гл.); християнското семейство (5 гл.); духовната борба (6 гл.) н) Послание на св. ап. Павла до Филипяни. Излага превъзходството на живота в Христа (3 гл.). о) Послание на св. ап. Павла до Колосяни. Предлага: съвети на ап. Павла за предпазване от лъжеучители (2 гл.); християнски благодатен живот (3 гл.). п) Първо послание на св. ап. Павла до Солуняни. Говори: за възкресението на мъртвите при второто Христово пришествие (4 и 5 гл.); увещание за християнски добродетелен живот (5 гл.). р) Второ послание на св. ап. Павла до Солуняни. Разглежда въпросите: признаци и поличби при второто Христово пришествие; идването на антихриста (2 гл.); отношението на християните към труда (3 гл.). с) Първо послание на св. ап. Павла до Тимотея. Излага: необходимите качества за църковните служители (3 гл.); дава съвети за добро и усърдно служение в църквата (4 гл.); наръчвания за християнски добродетелен живот (6 гл.). 131

т) Второ послание на ап. Павла до Тимотея. В това послание се дават съвети и увещания за нелицемерна и неустрашима вяра (1 гл.); за усърдна и настойчива проповед (2 гл.). у) Послание на св. ап. Павла до Тита. То разглежда: какви са длъжностите на християните по възраст, пол и положение (2 гл.); значение на благодатта за нашето спасение (3 гл.). ф) Посланието на св. ап. Павла до Филимона. В това кратко послание св. ап. Павел трогателно моли Филимона да приеме отново, в името на Христа, своя избягал роб Онисима. х) Послание на св. ап. Павла до Евреите. В това послание св. ап. Павел разглежда следните въпроси: превъзходството на Христа като Син Божий пред ангелите (1 гл.); Христос като вечен първосвещеник (4, 5 и 7 гл.); Христос като ходатай между човеците и Бога (9 гл.); образци на вяра от Стария Завет (11 гл.); Христос като пример за страдащите (12 гл.); препоръки за християнски добродетелен живот (13 гл.). Главната цел на това послание е да докаже, че с идването на Христа на земята се отменя Мойсеевият закон и че Господ Иисус Христос е оня Месия, Когото са предсказали пророците и Когото очаква целият еврейски народ.

ОТКРОВЕНИЕТО НА СВ. ЙОАНА БОГОСЛОВА Последната книга на Новия Завет е Откровението на св. Йоана Богослова. Тя е написана към края на I век, когато св. ап. Йоан Богослов се намирал в заточение на остров Патмос. Тая алегорична книга ни предава в образи и видения, в пророчества и откровения бъдещата съдба на някои малоазийски църкви и на цялата Христова църква въобще; рисува страхотните световни събития, които ще станат в края на света при второто Христово пришествие. Картинно е описано разпространението на злото в света и борбата на антихриста срещу верните на Христа. Между другото тук е предсказано, че антихристът ще получи от Бога сила да върши необикновени чудеса и да прелъстява човеците; че той ще успее да разшири своята власт, но че в последния момент ще бъде поразен от Сина Божий. Господ ще свали сатаната в огнено езеро. След окончателната победа на Христа над антихриста ще се явят ново небе и нова земя. Избраните ще видят новия Йерусалим в неговата слава и красота. Ще настане новият вечен и блажен живот

132

Евангелист Йоан Богослов на остров Патмос

Видението на св. Йоана Богослова – Жената облечена в слънце (Откр. 12:1)

133

Последният съд – провалът на демоните (Откр. 20:1 – 15)

Ангелът показва на св. Йоана новия Йерусалим (Откр. 21:1 – 4) 134

ЧАСТ ВТОРА

ПРАВОСЛАВЕН КАТЕХИЗИС

135

СИМВОЛ НА ВЯРАТА Ние, вярващите православни християни, сме длъжни да живеем съобразно с вярата си, ако искаме да спасим душите си. Св. ап. Павел казва: „Без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Евр. 11:6). Но що е това вяра? Св. ап. Павел я обяснява така: „Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1). Това значи, че онзи, който истински вярва, е уверен в невидимото като във видимото, и в очакваното като в настоящето. Във времето на Иисуса Христа една жена-езичница имала дъщеря, която била обхваната от зъл дух. Тая жена била чула, че Иисус Христос е милостив към страдащите и че има власт да изгонва бесовете. С цялото си сърце тя повярвала в това и взела горещо да се надява, че Иисус Христос ще излекува и нейната дъщеря. Затова, когато Спасителят се приближил веднаж до града, дето тя живеела, тя излязла насреща Му и взела да вика с пълна вяра: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс!“ Но Иисус Христос не й отвърнал нито дума. Въпреки това жената била толкова твърдо уверена, че ще получи очакваното, че продължавала да моли. Учениците я съжалили и започнали да се застъпват за нея пред Господа. „Отпрати я, казали Му те, защото вика подире ни.“ Тогава Иисус Христос рекъл: „Аз съм пратен само при загубените овце от дома Израилев“ (т.е. само при избрания от Бога еврейски народ). Но и сега увереността на жената, че Спасителят ще излекува дъщеря й, не се разколебала. Тя се приближила до Него, взела да Му се кланя и да дума: „Господи, помогни ми!“ А Той, като че ли отказвайки да я удовлетвори, й отговорил: „Не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата“, т.е. не трябва да се правят благодеяния на езичниците, когато засега тия благодеяния са предназначени само за евреите. Но увереността на жената, че ще получи очакваната милост не отслабнала и сега. С още поголяма вяра тя казала: „Да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им.“ Тогава Иисус Христос й рекъл: „О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!“ И в същия час дъщеря й оздравяла (Мат. 15:22 – 28). В това евангелско събитие ние виждаме най-ясно потвърждение на ап. Павловите думи, че вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, т.е. увереност, че ще получим онова, което с вяра очакваме. Но вярата, както казахме, е още увереност в невидимото като във видимото. Това особено ясно се вижда от следния пример. Дълбоко вярващият в Бога св. цар Давид говори за себе си: „Винаги виждах пред себе си Господа“ (Пс. 15:8). Ние знаем, че „Бога никой никога не е видял“ (Йоан 1:18). Как трябва да разбираме тогава думите на св. цар Давида? Ясно е, че не в буквален смисъл, а в преносен смисъл. Свети цар Давид е искал да каже: макар Бог да е невидим, но за мене, който вярвам твърдо в Бога, Той е толкова несъмнено съществуващ, колкото са несъмнено съществуващи видимите предмети. И както аз тях виждам, тъй мога да кажа и за невидимия Бог, Когото силно чувствувам, че Го виждам винаги пред себе си. От тук става ясно, че вярата е несъмнена увереност в невидимото като във видимото. Вярата е зрението на душата. Както с очите си виждаме физическия свят, тъй с вярата живо си представяме истините и събитията от духовния свят – например истината, че Бог е Творец на вселената, и събитията като възкресението на Иисуса Христа от мъртвите и всеобщото възкресение на телата преди страшния съд. Това, което разумът не може да разбере, схваща го душата чрез вярата. Вярата не отхвърля знанието, а го допълва. 136

Когато усвояваме истините на вярата, ние трябва да проявяваме не само склонност към знание, за да научим какво е съдържанието на нашето Верую, но и доверие към божествените истини, за да ги почувствуваме. Защото само с разума не е възможно да се разберат истините на вярата. Вярата се основава на доверието ни в Спасителя, в св. апостоли и в старозаветните праведни мъже, чрез които е говорил Сам Бог. Вярата е една необходимост за човешката душа. Човек си задава хиляди въпроси. На една част от тях му отговаря научното човешка знание. А на другата част идва да му отговори вярата. Православната християнска вяра е изложена накратко в Символа на вярата. Той е съставен от св. отци и учители на Църквата на Първия и Втория вселенски събори, които са станали през IV век. Вселенски събор се нарича събрание на църковните пастири и учители по възможност от цялата вселена. В Православната църква е имало всичко 7 вселенски събори. Първият вселенски събор е бил свикан в гр. Никея (Мала Азия) в 325 год., а вторият – в Цариград в 381 год. По името на тия два града, дето са заседавали Първият и Вторият вселенски събори, символът на вярата, изработен на тия събори, се нарича Никео – Цариградски. Думата символ е гръцка и означава „знак“. На български „символ на вярата“ ще рече „знак на нашата вяра“ или кратко изложение на нашата вяра. На въпроса, как вярваме? – ние отговаряме със Символа на вярата. За прегледност и по-лесно изучаване Символът на вярата е разделен на 12 члена. Ето ги: 1) Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо. 2) И в единия Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове; Светлина от Светлина, истински Бог от истински Бог, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало. 3) Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек, 4) Който за нас бе разпънат при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан. 5) И възкръсна в третия ден, според Писанията. 6) И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца. 7) И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството Му не ще има край. 8) И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който изхожда от Отца, Комуто се покланяме и Когото славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците. 9) И в едната, света, вселенска и апостолска Църква. 10) Изповядвам едно кръщение за прощаване на греховете. 11) Очаквам възкресението на мъртвите. 12) И живота в бъдещия век. Амин. Първата част от Символа на вярата (1 – 7 членове) е съставена на I Вселенски събор, а втората част (8 – 12 членове) – на II Вселенски събор. Всеки православен християнин трябва да научи наизуст Символа на вярата, за да може да знае в какво точно вярва, та да бъде всякога готов да отговаря всекиму, който му поиска сметка за неговата надежда (1 Петр. 3:15). Но християнинът е длъжен не само да вярва и да знае наизуст Символа на вярата. Той трябва и да вникне в истините на своята вяра. Как ще може да вникне? Като все повече и повече опознава изворите на Божественото откровение. А те са: Свещеното Писание, Свещеното Предание, природата и човешката съвест. От Свещеното Писание ние черпим познания за Бога и за Неговите промислителни действия в света. От Свещеното Предание ние узнаваме за много други важни неща, които не са били записани в Св. Писание, но които са дошли до нас запазени в църковната памет, в разни молитвени последования и в творенията на светите отци и учители църковни. От изучаването на природата ние достигаме 137

до познанието на Твореца й. Изследвайки своята съвест, тоя Божий глас в човека, ние все повече и повече се доближаваме до богооткровения нравствен закон, открит ни напълно ясно в словото Божие. Нам е нужно да знаем истините на вярата, за да не изпаднем в религиозни заблуждения. Правилната вяра води и към правилен живот. Като имаме правилна вяра, ние ще знаем как да живеем тук на земята, за да угодим на Бога. Словото Божие казва, че без вяра не е възможно да се угоди на Бога (Евр. 11:6). Вярата ни трябва да бъде искрена, дълбока, твърда, за да бъде двигател на благодатен евангелски живот. Тя трябва да се разкрива в добри дела, защото вярата без дела е мъртва (Иак. 2:17). Пример на дълбока и непоколебима вяра виждаме в първата християнска община. Ето какво четем за нея в Деяния апостолски: „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо. Апостолите пък свидетелствуваха с голяма сила за възкресението на Господа Иисуса Христа, и голяма благодат беше върху тях всички. Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата“ (4:32 – 35). „И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха“ (2:46 – 47). ПЪРВИ ЧЛЕН ВЯРВАМ В ЕДИНИЯ БОГ ОТЕЦ, ВСЕДЪРЖИТЕЛ, ТВОРЕЦ НА НЕБЕТО И НА ЗЕМЯТА, НА ВСИЧКО ВИДИМО И НЕВИДИМО Основата на правилния духовен живот е вярата, че има Бог и че Той е един. Словото Божие казва: „Оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува“ (Евр. 11:6). А първата от десетте заповеди, които Бог дал на еврейския народ, гласи: „Аз съм Господ Бог твой;... да нямаш други богове освен Мене“ (Изх. 20:2 – 3). Първите човеци са вярвали в истинския Бог. Отпосле, вследствие на грехопадението, постепенно се е появило идолопоклонството. Тъй полека-лека всички почти човеци се отклонили от истинското богопознание и почнали да почитат вместо Създателя създанията: слънце, луна, звезди, планини, някои знаменити мъже и даже животни. Но сред езическите народи Бог си е запазил един народ – еврейския, който бил носител на истинската вяра в Бога сред древното човечество. На тоя народ Бог е давал многократно откровения за Себе Си. Чрез много праведни мъже Той е разкривал волята Си, записана в Стария Завет на св. Библия. Ние не можем да знаем точно какъв е Бог. Защото Бог е непостижим не само за човеците, но дори и за ангелите. В старо време живял един цар на име Гиерон. Той запитал веднаж своя знаменит мъдрец Симонида: „Кажи ми, що е Бог?“ Мъдрецът отговорил на царя: „Дай ми един ден за размишляване, и тогава ще ти отговоря“. Денят изминал, и царят пожелал да чуе отговора, но мъдрецът му казал: „Дай ми два дни за размисъл; след като те минат, аз ще ти дам отговор“. Когато изминали и тия дни и царят с надежда очаквал отговора, Симонид рекъл: „Дай ми четири дни за размисъл; след като те минат, ще ти отговоря“. Но изминали и тия дни, а Симонид още не отговарял що е Бог. Той все отлагал и искал всеки път двойно повече време за размисъл, отколкото предния път! Най-сетне царят нетърпеливо запитал, що значат тия нескончаеми отлагания. Мъдрецът отговорил: „Царю, колкото повече аз размишлявам за 138

Божията същност, толкова по-малко я разбирам. Съществото Божие е непостижимо!“ Наистина, Бог е непостижим. Но ние, християните, сме честити, че този непостижим Бог Сам ни се е разкрил и ни е дал да знаем за Него онова, до което по свой човешки път никога не бихме се добрали. В словото Божие – Библията – е казано, че Бог е вечносъществуващият (Изх. 3:14), че Той е дух (Йоан. 4:24), светлина (1 Йоан. 1:5), истина (1 Йоан. 5:5), любов (Йоан 4:8), живот (Йоан 13:6), че Той е неизменен, всемогъщ, вездесъщ, всезнаещ, всеблажен, премъдър, всеправеден, всесвет, всеблаг, всемилостив и дълготърпелив. Св. Библия ни разкрива тайната, че единият и единствен Бог е троичен по лица, разкриващи ни се като Бог Отец, Бог Син, Бог Дух Свети. Това е отличителното в християнското откровение за Бога. Но да поясним. С това ние не изповядваме три божества, а единия и истински Бог – един по същество и троичен по лица. В Стария Завет истината за троичния Бог е била само загатната. Тя е разкрита напълно в Новия Завет. При кръщението на Иисуса Христа – Сина Божий, второто лице на Св. Троица – Бог Отец произнесъл думите: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“, и Бог Дух Свети се явил във вид на гълъб (Мат. 3:13 – 17). Трите лица на Св. Троица се отличават едно от друго по следното: Бог Отец не е роден от никого и не изхожда от никого. Той е безначален. Бог Син не е сътворен от Бога Отца и не изхожда от Него, а предвечно се ражда от Него, т.е. вечно е бил, е и ще бъде Син Божий. Бог Дух Свети не е роден, нито сътворен от Бога Отца, а отвека изхожда от Него. И трите лица на Св. Троица имат равно Божеско достойнство. Ние не можем с нашия слаб разум да проникнем в тайната на Св. Троица. Но можем ли да разберем тайната на нашата собствена душа, създадена по образ и подобие Божие и носеща като че ли отпечатъка на Божествената троичност в себе си? Тя е една по същността си, а има три различаващи се една от друга основни прояви: ум, чувство и воля. Как тия три проявления образуват една душа, е непонятно за нас. Но то е факт, който ние приемаме. Тъй ние трябва смирено да вярваме и в троичния Бог. В крайморския град Ипон блажени Августин пишел своята книга „За Света Троица“. Уморен от извънредно напрежение на ума си, с помощта на който се мъчел да проникне в тая най-дълбока тайна, великият религиозен мислител излязъл на морския бряг, за да се поразходи. Наслаждавайки се на вечерната хладина, блажени Августин продължавал да размишлява върху възвишения предмет на своите изследвания. Изведнъж той забелязал едно момче на брега, което с мидена черупка черпело вода от морето и я наливало в една малка трапчинка в пясъка. — Какво правиш? – запитал го блажени Августин. — Искам да изчерпя това море и да го налея в тая трапчинка. — Но това е невъзможно! – рекъл писателят и отминал нататък, като се учудвал на наивността на момчето. Но като направил няколко крачки, изведнаж си рекъл: — Не съм ли и аз наивен като това дете! Не искам ли и аз невъзможното! То желае да помести морето в своята трапчинка, а аз искам да изчерпя непостижимата Божествена тайна на Пресветата Троица в своята книга! Наистина, невъзможно е за човека да проумее със слабия си разум тайната на Божията троичност. Все пак ние можем отчасти да хвърлим светлина в тая непостижима област, като си припомним следния разказ за свети Константина Философа (св. Кирил), един от двамата равноапостолни славянски просветители. Сарацински учени го запитали: — Как вие, християните, разделяте единия Бог на три божества? Вие говорите за Отец, Син и Свети Дух... — Не хулете Пресвета Троица! – отговорил св. Константин Философ. Отец, Син и Свети Дух не са три божества, а три лица на единия Бог. Погледнете слънцето! В него има три неща – кръг. светлина и топлина. Сравнете това с Пресвета Троица! Слънчевият кръг е 139

подобие на Бога Отца, защото както кръгът няма нито начало, нито край, така и Бог е безначален и безкраен. И както от слънчевия кръг произлизат светлината и топлината, така и от Бога Отца се ражда Синът и изхожда Светият Дух. Светлината е подобие на Бога Син, Който е роден от Отца и е просветил с Евангелието целия свят. А топлината е подобие на Светия Дух, Който предвечно изхожда от Отца. И така, разгледайте слънцето и ще добиете представа за Пресвета Троица. Слънцето се състои от три различни неща, но разделя ли се поради това на три слънца? Така и Пресвета Троица, макар и да има три лица, обаче не се дели на три божества. И тъй, ние вярваме, че Бог е един по същество и троичен по лица. Първото лице на Света Троица ние наричаме Отец не само защото Той предвечно ражда Сина, но защото е и наш небесен Баща. Чрез Сина Той ни е осиновил, след като сме били отдалечени от Него поради греха, и ни е позволил да Му се молим така: „Отче наш...“, с което изповядваме бащинската Му любов към нас. Ние още вярваме, че Бог е Вседържител, т.е., че Бог всичко държи в Своята власт: Той всичко управлява, всичко ръководи. Със Своята всемогъща воля Той поддържа съществуването на света, действуването на природните закони и порядъка във вселената. Така Той ще поддържа света, докато Му е угодно. Ние вярваме, че Бог е Вседържител още и затова, че без Неговата света воля или без Неговото премъдро допущение нищо не става на света. Спасителят изказал тая истина в думите, че нито едно врабче не пада на земята без волята на Небесния Отец (Мат. 10:29). А на друго място Христос казва на Своите ученици: „И косъм от главата ви няма да загине“ (Лука 21:18). Бог Вседържител държи в Своята крепка десница дори и злите сили. Само по Негово допущение те действуват. Но всичките им действия против Неговия закон и Неговите верни Бог обръща в добро по Своята непостижима премъдрост и сила. Тъй Той осъществява следователно Своите високи планове дори и чрез злото в света. Историята на Божиите угодници в светата Православна църква най-силно ни убеждава в това. Когато в първите векове от нашата ера яростните противници на Христа са преследвали християните, спомагали са неволно да се разсее семето на новата вяра по цял свят. А когато са измъчвали и убивали непоколебимите последователи на Христа, против волята си са пращали на небето, при Бога, героите на вярата, увенчани с неувяхващите венци на твърдото изповядване на Христовото име. По-нататък в Символа на вярата Бог се нарича Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо. Под небе тук се разбира невидимият свят на ангелите, които са видими за Бога и невидими за нас. Под земя се разбира целият видим свят и по-частно земята и всичко на нея, което е достъпно за нашето сетивно познание. Бог е сътворил всичко. Той е създал не само формите и разнообразието на тварите. Той е сътворил и самата материя от нищо, само със Своето творческо Слово. Преди сътворението на видимия и невидимия свят не е съществувало нищо друго извън Бога. Разумът ни казва, че всичко в света си има начало и причина. А началото, Първопричината и Творецът на света е Бог. Може ли една къща да се съгради от самосебе си? Не! Тъй и светът не е произлязъл от самосебе си. Точно тъй ни учи и словото Божие: „Всеки дом се съгражда от някого; а Тоя, Който е сътворил всичко, е Бог“ (Евр. 3:4). За това как Бог е сътворил света ни говори св. Библия в първата глава на книга Битие. Величието на творението ни говори за величието, премъдростта и всемогъществото на Твореца. Само като хвърлим поглед върху прекрасната природа – ливадите, горите, цветята, планините, моретата, слънцето, звездите, дъхът ни замира в гърдите от възхищение. Ред и целесъобразност цари навред. А при това видимата природа е само като украсена фасада на някое величествено здание, което отвътре крие несравнено по-големи красоти, отколкото се 140

виждат по него отвън. Ако влезем през вратата на видимата природа в невидимия Божий свят, там възхищението пред новооткрилата ни се непостижима красота сигурно ще се увеличи безкрайно. Там сияе по-силно от всяко слънце Сам Царят на славата, обкръжен от светли ангели. Там „око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат“ (1 Кор. 2:9). Като говорим, че Бог е Творец и на ангелите, трябва да разкрием накратко учението на св. Православна църква за тях. Ангел значи вестител. В Библията се говори на много места за ангели, изпратени от Бога да възвестят волята Му. Ангел, например, се явил на Авраама, когато той се готвел да принесе в жертва сина си Исаака. Ангел се явил на Пресвета Дева Мария и й възвестил раждането на Спасителя. Ангелите са сътворени от Бога, безплътни, духовни същества, които живеят на небето и се намират пред Божието лице. Те са надарени с разум и воля. Те виждат що става с нас. Те се радват при обръщането на грешниците в правия път, както казва Спасителят (Лука 15:10). Те взимат участие в съдбата на всеки човек. При кръщението всеки християнин получава особен ангел-пазител, който го съпътствува през целия му живот до самата смърт и който му помага в доброто, внушава му спасителни мисли и го предпазва от злото (Пс 90:10; Мат. 18:10). В живота на св. Поликарп, епископ Смирненски, живял през втори век, се описва следният случай. Светецът пътувал със своя дякон. Спрели се да пренощуват някъде. През нощта един ангел се явил пред св епископ, побутнал го и рекъл: „Поликарпе, стани и излез скоро от тоя дом. Той сега ще рухне.“ Светителят събудил дякона си и му казал да излязат на открито. Но дяконът не искал да стане. „Ти, рекъл той, непрекъснато размишляваш за Божественото писание, сам не спиш и на другите не даваш да си отпочинат“. Ангелът отново се явил и подканил епископа да излезе от къщата. Св. Поликарп пак събудил дякона и му рекъл, че къщата ще се събори. Но дяконът пак не искал да стане. Ангелът се явил и трети път. Когато най-сетне светителят и дяконът излезли, домът, дето нощували, изведнаж рухнал със страшен трясък. Тъй ангелът-пазител спасил св. Поликарпа и дякона му от явна смърт. За да бъдем ние под покровителството на своите ангели-пазители, трябва да живеем благочестиво, да пазим православната си вяра и да се стремим да изпълняваме волята Божия на земята тъй, както те я изпълняват на небето. Това е смисълът на думите от Господнята молитва: „Да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята“ (Мат. 6:10). Освен добрите духове, има и зли. Бог е сътворил всички духове добри, но една част от тях са съгрешили и затова отпаднали от Бога. Те искали да бъдат нещо повече от това, което били, да имат по-голяма власт, да придобият по-голяма слава, да станат като Бога. С други думи, те се възгордели. Значи, гордостта е била първият грях. Затова християнинът повече от всичко трябва да се пази от гордост и да се стреми да придобие спасителното смирение, което е първата добродетел. Първото от блаженствата гласи: „Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ (Мат. 5:3). Бедни духом са смирените. Злите духове образуват цяло царство на богомразци. Върховният им началник е сатаната, който се нарича още дявол, което значи клеветник, прелъстител, измамник. Мислите и желанията на демоните са насочени само към зло. Тия свои лоши мисли и порочни желания те се стремят да внушат и на хората. Те ненавиждат Бога, ангелите и светите люде и непрекъснато се опълчват против тях. Дяволът се нарича лъжец и човекоубиец. Че той е действително такъв, личи от историята за грехопадението на първите хора. Бог казал, че те ще умрат, ако вкусят от плодовете на дървото за познание на добро и зло. А дяволът, напротив, твърдял, че те няма да умрат. Това било лъжа. Дяволът е говорел на Ева, че хората ще станат равни на Бога, щом вкусят от забранения плод. И това е било лъжа. Може ли която и да било твар да бъде равна на Бога? Дяволът опълчил с хитрините си Адама и Ева срещу Бога и ги повел по пътя на гордостта, на неправдата, непокорността и греха. Той и до ден днешен сее зло и раздори сред хората, разделя ги, внушава им греховни помисли и желания и ги учи да грешат. Затуй 141

словото Божие говори: „Който прави грях, от дявола е, защото открай време дяволът съгрешава“ (1 Йоан. 3:8). Как да се предпазим от хитрините на лукавите духове? Кръстените в името на Св. Троица се наричат от Църквата Христови войници. Войникът е длъжен всякога да е на поста си и да бди, за да не би врагът да го нападне и убие. Точно така и ние сме длъжни да бдим над душите си, да ги пазим от зли чувства, от порочни мисли и всякакви греховни пожелания, за да не паднем в плен на врага – дявола. В това духовно бодърствуване особено помага молитвата. Който се моли често и усърдно, възгорява в сърцето си пламъка на вярата. До такова пламенно сърце дяволът не може да се приближи. Демоните са като досадните мухи. Както мухите не смеят да кацнат върху кипящето на огъня вариво, но щом то се премести и охладнее, нападат го, тъй и демоните не могат да се доближат до пламтящата в ревност душа. Но охладнее ли тя към Бога, лесно става плячка в техните ръце. Прочее, да бодърствуваме и да се молим Богу да не ни въвежда в изкушение, но да ни избави от лукавия, т.е. от злия враг на нашето спасение. И Бог, по мярката на нашата ревност, ще ни издига към Своите светли и радостни висини над тъмното бесовско царство на злото и греха. Ето това е накратко съдържанието на първия член от Символа на вярата. Следващите шест члена излагат нашата вяра във второто лице на Св. Троица – Сина Божий, нашия Господ Иисус Христос. ВТОРИ ЧЛЕН ВЯРВАМ И В ЕДИНИЯ ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС, СИНА БОЖИЙ, ЕДИНОРОДНИЯ, КОЙТО Е РОДЕН ОТ ОТЦА ПРЕДИ ВСИЧКИ ВЕКОВЕ; СВЕТЛИНА ОТ СВЕТЛИНА, ИСТИНСКИ БОГ ОТ ИСТИНСКИ БОГ, РОДЕН, НЕСЪТВОРЕН, ЕДИНОСЪЩЕН С ОТЦА, ЧРЕЗ КОГОТО ВСИЧКО Е СТАНАЛО Тук се говори за Божествената същност на второто лице на Св. Троица. Името Господ означава, че нашият Спасител е Бог, Господар на вселената. Имената Иисус Христос пък ни разкриват ролята, която е имал да играе Спасителят на земята като Богочовек. Когато архангел Гавриил възвестил на св. Дева Мария, че от нея ще се роди Спасителят на света, той й открил името Му – Иисус, което значи Спасител. Това име е дадено на Христа, тъкмо защото Той се родил на земята, за да спаси хората от греховете им. Грехът е найголямото зло в света. Избавлението от греховете е много трудно дело. То не е могло да бъде извършено от човек, нито дори от ангел, а само от Господа Иисуса Христа. Другото име на Спасителя Христос означава Помазаник. В Стария Завет са били помазвани царете, първосвещениците и пророците с елей за особеното им високо служение. Чрез това помазание им се давали даровете на Св. Дух. Иисус се нарича Христос, т.е. Помазаник, защото на Неговата човешка природа са били дадени безмерно всички дарове на Св. Дух тъй, че Той притежавал в най-висока степен и знанието на Пророк, и светостта на Първосвещеник, и могъществото на Цар. Помазаник на еврейски значи Месия. Иисус Христос е единственият Месия и Спасител на човечеството, дошел от Бога. В рождественската нощ ангел се явил на Витлеемските овчари на полето и им казал: „Ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци, защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос (Месия) Господ“ (Лука 2:10 – 11). В Стария Завет, дето се говори, че евреите от дълбока древност очаквали раждането на Месия, се съдържат множество пророчества, които по най-поразителен начин рисуват не 142

само общия образ на бъдещия Месия, но и отделни характерни подробности из Неговия живот. Тъй например, предсказано е рождението Му от девица в Давидовия град Витлеем, Неговото доброволно поемане товара на нашите грехове, продаването Му за 30 сребърника, разпъването Му между разбойници и пр. и пр. Като имаме предвид, че тия пророчества са били изречени някои 500, някои 700, някои 1000 години и дори повече преди идването на Спасителя, трябва да признаем, че те не са били казани от човеци, а от Самаго Бога Духа Светаго, Комуто всичко е известно. А като имаме предвид, че в лицето на Иисуса Христа са се изпълнили всички месиански предсказания на боговдъхновените старозаветни мъже, не остава друго, освен да се съгласим, че родилият се във Витлеем от Пресвета Дева Мария Иисус Христос е именно обещаният от Бога Месия – Спасител на света. Евреите, които разпнали Иисуса Христа и се отказали от Него, очакват и доднес друг Месия. Но Иисус Христос, предвиждайки тяхното заблуждение, и за да предпази Своите верни последователи от лъжливите месии, е казал: „Ако някой ви каже: ето тук е Христос, или там е – не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци“ (Мат. 24:23 – 24). Последният самозванец – Месия, ще бъде Антихристът, който ще дойде в свое име и в когото мнозина за своя погибел ще повярват като в избавител. Св. Йоан Кръстител, за да утвърди учениците си в убедеността, че Иисус е Месия, праща двама от тях при Него да Го питат: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ (Мат. 11:3). Спасителят недвусмислено отговорил, че Той е очакваният Месия. По-нататък във втория член от Символа на вярата се казва, че Иисус Христос е Единородният Син Божий, роден от Отца преди всички векове. Че Той е Син Божий, е засвидетелствувал Бог Отец при кръщението и Преображението на Иисуса Христа с думите: „Този е Моят възлюбен Син“ (Мат. 3:17; Лука 9:35). Сам Иисус Христос се е наричал Син Божий (Йоан 10:36), а Бога е наричал Свой Отец, като подчертавал, че Той и Отец са едно (Йоан 10:30). В беседата Си с Никодима Той се нарекъл Единороден Син Божий. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Йоан 3:16). Божият Син е подобен и равночестен във всичко на Бога Отца – и в свойствата Си, и в делата Си. Той е истински Бог, вечен, както е вечен Бог Отец, всемогъщ, вездесъщ като Него. Той няма нито начало, нито край и се отличава от Бога Отца само по това, че вечно се ражда от Него, докато Бог Отец е нероден и неизхождащ от никого. Както на земята всичко живо има природа еднаква с природата на своите родители, така и Божият Син, като роден от Бога Отца, има еднаква същност с Него; затуй се нарича Единосъщен с Отца. Затова Той несравнено превъзхожда всички свети ангели и свети люде, които се наричат синове Божии по благодат (Йоан 1:12). Раждането на Сина от Отца е станало преди всички векове. Това значи, че не е имало време, когато Синът не е съществувал. Той е съвечен на Отца. Тия високи мисли са предадени така в началото на св. Евангелие от Йоана: „В начало беше Словото“ (под Слово тук се разбира Син Божий), значи още преди началото на света Син Божий е бил, т.е. е съществувал; „и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (т.е. Синът Божий има Божествена същност)... „Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Йоан .1:1 – 3). „Светлина от светлина“. се говори по-нататък в Символа на вярата. Що значи то? Видимата вселена се осветлява от слънцето, месеца и звездите. А в невидимия – в духовния свят няма физически слънца. Там изворът на светлината е Сам Бог (Исаия 60:19; Откр. 21:23). „Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина“ (1 Йоан. 1:5), казва св. Йоан Богослов. Както Бог Отец е светлина, тъй и Бог Син е светлина. Защото Бог Син се ражда от същината на Бога Отца, както светлината се ражда от слънцето. „Аз съм светлината на света“ (Йоан 8:12) – свидетелствува за Себе Си Бог Син. „Истински Бог от истински Бог“. Тия думи значат: както Бог Отец е истински Бог, тъй 143

и Неговият Единороден Син е истински Бог. Св. ап Филип се осмелил на Тайната вечеря да каже на Спасителя: „Господи покажи ни Отца и стига ни.“ На това Иисус Христос му отговорил: „Който е видял Мене, видял е Отца... Не вярваш ли, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене?“ (Йоан 14:8 – 11). От истинския Бог Отец е роден истинският Бог Син. Колкото и да е непостижимо това за нашия ограничен разум, то не престава да е вярно, тъй като ни го е разкрил Сам „Единородният Син, Който е в недрата на Отца“ (Йоан 1:18) и Който „не стори грях, нито се намери лъст (лъжа) в устата Му“ (1 Петр. 2:22). Синът Божий е роден, а не сътворен. Той е Бог, а не твар. Лъжеучителят Арий, който е живял през IV в., твърдял, че Иисус Христос не е истински Бог, че Той не е роден от Бога Отца, а е сътворен. Православната църква е осъдила Ария и неговата ерес. В словото Божие и хората се наричат понякога синове Божии. Но това има съвсем друг смисъл. Ние не можем да се сравняваме със Сина Божий по богосиновство. Един богат човек имал един единствен син. Понеже по сърце бил много милостив, той отишел по околните села, събрал всички сирачета и ги въвел в своя дом, за да ги отгледа. Той ги наричал „деца мои“, и ги направил дори наследници на своите богатства. Но с това не се заличила разликата между неговия собствен син и осиновените сирачета. Неговият син е бил негово дете по естество, по кръв, по рождение, а сирачетата били негови деца по милост, по снизхождение, по осиновяване. Някои казват: Ние вярваме, че Иисус Христос е Син Божий, но така, както сме и ние всички синове Божии. Такова твърдение е напълно погрешно. Иисус Христос – Безгрешният – е Син на Безгрешния Бог, а ние грешните твари сме осиновени от Бога по милост, по благодат. Ние нямаме и не можем да имаме божествените свойства, които има Спасителят. Затова и Той никога не се отъждествява с хората и не назовава никога заедно с тях Бога „Нашия общ Отец“, а говори всякога: „Вашият Отец“ и „Моят Отец“, за да подчертае, че Той е Син по същество, а ние – синове по благодат (Йоан 20:18). Ние сме сътворени от Бога, а Иисус Христос е роден от Отца. Роденият има същите свойства, същото битие, които има родителят му. А творението няма същите свойства, нито същото битие. Примерно казано, синът на грънчаря има същата природа, каквато има баща му. Но грънците, неговите изделия, нямат природата на грънчаря, нито неговите свойства. Иисус Христос е истински Бог. Чрез Него е произлязло всичко в света. Значи, Той не само че не е твар, както е учел това еретикът Арий, но Сам е Творец на тварите наравно с Бога Отца. Затова истинските православни християни всякога са въздавали на Сина еднакви божески почести, както на Отца, и са учели и другите да правят същото. Ето един поучителен пример от древната църковна история. Император Теодосий още приживе дал на сина си Аркадий царска власт и заповядал на поданиците си и нему да въздават същата чест, каквато се въздавала на самия император. Макар и да бил християнин и да се считал за истински Православен, Теодосий, по някакво недоразумение, не почитал Иисуса Христа като Единороден Син Божий и не Му се покланял като на Бог. По това време епископ в престолния град бил св. Амфилохий. Светителят често говорел на императора, че греши, като не въздава божеска чест на Иисуса Христа. Но всички доводи на епископа останали безплодни. Веднъж св. Амфилохий дошел в императорския дворец. С подобаваща почтителност той се поклонил на цар Теодосия, като на сина му Аркадия не обърнал никакво внимание. Това учудило Теодосия, и той се видял принуден да напомни на светителя, че не бива да се забравя и царският син. Амфилохий отговорил, че е достатъчно, дето той се е поклонил към бащата; не било нужно и на сина да се въздава царска почит. Като чул тоя отговор, императорът силно се разгневил на светителя. Но св. Амфилохий съвсем спокойно казал: 144

— Царю, ти скърбиш, че хората не оказват на твоя син такава чест, каквато оказват на тебе. Помисли сега, какво ще каже Небесният Цар на ония, които по твоя пример не искат да почитат Сина Му, както почитат Него. Между това Той нееднократно е обявявал, че Иисус Христос е Негов възлюбен Син и истински Бог. Като чул това, императорът се замислил. Той започнал да почита от това време Божия Син по същия начин, както почитал и Бога Отца. Всички, които правилно вярват в Бога Отца, Бога Сина и Бога Дух Свети, се наричат православни християни. Светото име на Господа Иисуса Христа, произнасяно в молитва с вяра, може да ни спасява от беди и грехове. Православните подвижници са ни оставили една чудна молитва, наречена Иисусова молитва, която те са произнасяли по 100, 200, 500 и 1000 пъти на ден, а някои дори денонощно и непрекъснато, като са намирали в нея благодатна услада за душата си и силно оръжие против демоните. Тая молитва е: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме грешния!“ Колкото по-често и ние произнасяме тая молитва, толкова по-близко ще бъдем до Христа, нашия Спасител. Тогава тая молитва като духовен меч ще прогонва далече от нас злите сили. ТРЕТИ ЧЛЕН (БОЖИЯТ СИН) ЗАРАДИ НАС ЧОВЕЦИТЕ И ЗАРАДИ НАШЕТО СПАСЕНИЕ СЛЕЗЕ ОТ НЕБЕСАТА И СЕ ВЪПЛЪТИ ОТ СВЕТИЯ ДУХ И ДЕВА МАРИЯ И СТАНА ЧОВЕК В този член се говори за човешката природа на Иисуса Христа. От състрадание и любов към падналия в грехове човешки род Иисус Христос слязъл от небесата при нас, за да ни изкупи от проклятието, греха и смъртта и да ни спаси. Роден от Бога Отца преди всичките векове, Той се е родил преди 1990 години на земята като човек по свръхестествен начин от св. Дева Мария без намесата на мъж. Във втория член от Символа на вярата се разкрива истината, че Иисус Христос, второто лице на Св. Троица, е истински Бог. А тук, в третия член се обяснява, че Той е и истински човек. Той е и Син Божий, и син на Дева, роден е на небето от Отца без майка, роден е и на земята от Майка без баща. Значи, в Господа Иисуса Христа има две естества: божествено и човешко. Според учението на Църквата тия естества у Него са неслети и неразделни. Той има съобразно с това и две воли: божествена и човешка. Той е истински Бог и истински човек – с тяло и душа човешка. Затова Той се нарича и Син Божий, и Син Човечески. Но тия две естества в Него образуват едно единствено лице – Богочовекът Христос. Това е най-велико чудо, непостижимо за човешкия ум. То се напомня при всяко утренно богослужение, когато се пеят псаломските думи: „Бог е Господ и се яви нам!“ Това чудо ние, християните, приемаме с благоговейна вяра като непостижимо и безкрай възвишено. Ние знаем, че тайните Божии са недостъпни за ограничения човешки ум. Който иска с надменно дръзновение да ги разбере, нека каже, дали е разбрал и дали може да разгадае тайните на обикалящата го природа: как от зърното се появява растението, как окото на човека вижда, как са закрепени из безпределните пространства във всемира звездите, без да се поклатят и без да паднат, как и най-дребните буболечки живеят, движат се, летят, умножават се. Всичко в света е чудо. Всичко е тайна. Колко по-голяма тайна е за нас Създателят на тоя свят – Бог! И ако ние не можем да разгадаем творението, как ще разгадаем Твореца! Затуй с благоговейна вяра трябва да приемем както Неговите дела, тъй и Неговите откровения. Ето, в словото Божие ни е казано, че Бог Син се е въплътил, станал човек, като се родил от св. Дева Мария под непостижимото въздействие на Светия Дух. Това е достатъчно за 145

истински вярващите. Те не питат: Как е било възможно това? Защото знаят, че за Бога всичко е възможно (Лука 18:27). Св. Константин Философ в своите словопрения с евреите и сарацините изяснил по много сполучлив начин тайната на Боговъплъщението. Сарацините казвали: — Вие, християните, твърдите, че Бог се е родил от жена. Но може ли Бог да се роди от жена? — Не от проста жена се е родил Бог, отговорил св. Константин, а от безбрачна и света Дева чрез наитието на Светия Дух... Бог така е пожелал. А на Неговата воля и желание се покорява всяка създадена твар. Където пожелае Бог, там природният порядък се изменя. — Но как може жена да вмести в утробата си Бога, към Когото човек не може дори да погледне, а камо ли да Го роди! – се учудвали сарацините. Светият философ посочил към седящия насреща сарацински цар, после към неговия пръв съветник и рекъл: — Ако някой каже, че този пръв съветник не може да приеме и да нагости в своя дом царя, но последният поданик може да стори това, как трябва да се назове такъв човек – безумен или разумен? — Безумен, разбира се, отговорили сарацините. — Кажете тогава, продължил философът, кое е на земята най-високото създание измежду всички твари? Нали човекът, защото той е надарен с разумна душа, създадена по образ Божий? Неразумни са, следователно, ония, които мислят, че е невъзможно Бог да се вмести в утробата на човешкото естество, когато знаят, че Той е могъл да се вмести в къпината (Изх. 3:4). Нима къпината, тая бездушна твар, е по-високо-стояща от чувствуващата и разумна твар, която е отличена с Богоподобна душа?... След това св. Константин започнал все тъй мъдро и убедително да обяснява причините и целта на Боговъплъщението. Между другото той казал: — Ако Бог Слово не би се прилепил чрез въплъщението Си като пластир към човешката природа, как би могъл Той да излекува човека? Лекарят, който желае да окаже помощ на човека, поставя пластир не към някое дърво или камък, а към раната на болния човек. Така и Бог прилепил Единородното Свое Слово като целебен пластир не към дърво, не и към камък, но към човешката природа, смъртно заразена от болестта на греха. При това, прилепил тоя целебен пластир здраво, като благоволил, щото Словото да се всели чрез действието на Св. Дух в чиста девствена утроба, а не в каквато и да е женска утроба; да се въплъти и да се роди, както е предсказал за това пророк Исаия: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (7:14). Пророкът тук ясно говори за Бог Син, Който трябвало да се роди на земята от чиста и безбрачна Девица. Още след грехопадението Бог благоволил да открие на първите човеци, че Семето на жената ще смаже главата на змията (Бит. 3:15), т.е. че Спасителят, роден от Дева, (това значи „Семето на жената“; забележи: не семето на мъжа!) ще победи дявола и ще спаси човешкия род от злото, проклятието и смъртта. От тогава всички вярващи в Бога очаквали идването на Спасителя. Още в Стария Завет пророците, просветени от Светия Дух (2 Петр. 1:21), са предсказали, че Месия ще се роди от Дева във Витлеем. Но никой не знаел, коя девица ще бъде удостоена да стане оная „стълба“, по която Господ ще благоволи да слезе на земята. И св. Дева Мария дори не знаела това, макар че денонощно четяла словото Божие. Тя била дъщеря на праведни родители. Баща й се казвал Иоаким, майка й Ана. Те били от рода на цар Давида. Още като дете св. Дева Мария била посветена да служи Богу при Иерусалимския храм. Като поотраснала, тя дала Богу обет никога да не встъпва в брак. Тогава я поверили на праведния и благочестив Йосиф, за да пази той девството й. Св. Дева Мария се настанила да живее в неговия дом в Назарет. Тук един ден й се явил св. архангел Гавриил и й казал, че тя ще роди Син, Който ще се нарече с името Иисус. Св. Дева Мария изказала недоумението, как ще бъде това, когато тя не познавала мъж и е дала обет да остане 146

девица. Архангелът й отговорил, че Синът й ще се роди по свръхестествен начин от Дух Свети (Лука. 1:26 – 38). Точно така се и случило. Иисус Христос се родил не така, както се раждат всички хора по земята, а от Светия Дух и Дева Мария. Затова тя се нарича от св. Православна църква Богородица. Тя останала завинаги (присно) Дева. Тя била Дева до рождението, останала Дева при рождението и пребъдвала като Дева и след раждането до края на живота си. В знак на това на православните икони я изобразяват с три звезди: две на раменете и една на главата, символизиращи девството й преди, във и след рождението. Като Майка на нашия Господ Бог св. Богородица по благодат превъзхожда всички Божии угодници и дори херувимите и серафимите. Тя стои най-близо до Бога и всичко, каквото поисква от Него, получава. Тя се застъпва най-много измежду всички светци за християнския род. Затова в Православната църква толкова много молитви се възнасят към нея. Тя измолва от праведния Съдия милост за всички ония, които с вяра и любов й се молят. Тя е ходатайка за нас пред Бога. Измежду всички молитви към св. Дева Мария православният християнин трябва обезателно да знае и често да повтаря поне тази: „Богородице Дево, радвай се, благодатна Марийо, Господ е с тебе. Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души“. С раждането на Спасителя се завършва Старият Завет и започва Новият. Иисус Христос е дошел на земята, за да ни покаже със Своя пример и със Своята проповед пътя към спасението. Цялото Негово учение се свежда към това, как грешните люде могат, с Божията помощ, да се очистват от страстите си, да се издигат към светостта и да се приближават до Бога. Ако се запитаме, по какъв начин Христовото учение има силата да ни спасява, ще трябва да си отговорим: спасява ни, като го приемем с всичкото си сърце и живеем според него. Защото, както лъжливото слово на дявола, като било прието от първите люде, станало в тях семе на греха и на смъртта, така и истинското слово Христово, което е дух и живот (Йоан 6:63), приемано с усърдие от християните, става в тях семе на свят, блажен и вечен живот. Заради нас човеците и заради нашето спасение Иисус Христос се е и въплътил, и проповядвал, и чудотворил, и умрял, и възкръснал. На всяка стъпка Той показвал Своето велико милосърдие към каещите се грешници, лекувал болни, утешавал скръбни, възкресявал мъртви и възвестявал на бедните радостната вест за приближаването на царството Божие. Той всички призовавал към покаяние, като казвал, че само през тази врата могат грешниците да влязат в рая, заключен след грехопадението на първите люде. Спасението на грешниците – ето това е целта на Христовото идване на земята и главното съдържание на Неговото учение. Ето защо това учение се нарича Евангелие. Евангелие е гръцка дума, която, преведена на български, значи благовестие, т.е. блага, радостна вест за спасението на хората от злото, проклятието и смъртта. Това е Евангелието за царството Божие, или, иначе казано, благата вест за спасението и вечното блаженство на изкупените от Христа люде. Св. Православна църква и до днес проповядва туй спасително Христово учение, с което изпълнява своя дълг, възложен й от Господа. Иисус Христос ни е спасил от греха, проклятието и смъртта. Грях е всяко престъпване на закона Божий. Затуй е казано в Свещеното Писание: „Грехът е беззаконие“ (1 Йоан. 3:4) Първият човешки грях станал тогава, когато Адам и Ева нарушили Божията заповед в рая и яли от забранения плод. Това престъпление отделило нашите прародители от Бога и от Неговата благодат. Оттук се появили като естествени последици проклятието и смъртта. Проклятието – това е злото, което е произлязло от греха и което, според праведния Божий съд, само наказва хората, които вършат грехове. „Проклета да е земята заради тебе“ (Бит. 3:17), е казал Бог на съгрешилия Адам. От грехопадението последвала и смърт за човеците, смърт двояка: телесна, която се състои в лишаване на тялото от душата, и душевна, която се състои от лишаване душата от Божията благодат и от Светия Дух, Който е живот и 147

дихание на нашата душа. Телесната и душевната смърт не са еднакви. Когато тялото умира, губи усещанията си и се разрушава. А душата, когато умира поради греховете си, не престава да съществува, а се лишава от духовната си светлина, от радостта и блаженството, като остава в мрак, скърби и страдания. След съгрешилия Адам всички хора започнали да умират, защото всички Адамови деца са се раждали заразени с грях и сами грешели. Както от заразен извор тече заразена вода, така и от родоначалника, заразен от грях, произхожда заразено от грях потомство. А заплатата за греха е смърт (Римл. 6:23). Ние сами никога не бихме могли да се избавим от греха, проклятието и смъртта. Това е извършил въплътилият се за нас Иисус Христос. Той е понесъл нашите грехове (Исаия 53:4 – 6). Той е снел от човешките души проклятието и го е взел върху Себе Си (Гал. 3:13). Той ни е избавил от вечната и страшна духовна смърт, като доброволно умрял за нас грешните (Римл. 5:6 – 8). Евангелието сравнява греховното човечество с погиналата овца, която Спасителят е намерил и понесъл на раменете Си, за да я донесе при Своя Небесен Отец (Лука 15:1 – 10). Победата на Иисуса Христа над смъртта особено тържествено се възпява на Великден: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи и на ония, които са в гробовете, живот подари“. Вярващите в Господа по силата на тая Христова победа над смъртта чрез земната си смърт отиват във вечния си живот, а неразкаяните грешници и умиращите без вяра в Бога, както и всички отчаяни, които са напуснали земния живот без надежда в Божията милост, отиват и след смъртта си във вечната мъка. Истинските християни, които вярват от всичкото си сърце в Спасителя и са се старали, според силите си, да изпълнят волята Му, изпитват след смъртта си не страх, а радост. Защото те знаят, че от смъртния живот минават към безсмъртния. Така са посрещали смъртта си много Божии угодници. Например, св. архидякон Стефан ни най-малко не се е ужасявал, когато са го убивали с камъни, защото видял небето отворено и Иисуса Христа да стои отдясно на Бога (Деян. 7:55 – 56). Няма по-голяма радост за истинския християнин от тая да знае, че след смъртта си отива при своя Създател. Всичко туй е станало възможно само благодарение въчеловечаването на Сина Божий, второто лице на Св. Троица. Той заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Св. Дух и Дева Мария и стана човек. ЧЕТВЪРТИ ЧЛЕН (ХРИСТОС) ЗА НАС БЕ РАЗПНАТ ПРИ ПОНТИЯ ПИЛАТА, И СТРАДА, И БЕ ПОГРЕБАН Иисус Христос извиквал възхищение с дивното Си учение и необикновените Си дела (Мат. 22:33). Целият народ тръгнал подир Него. Това възбудило завист у еврейските старейшини. Завистта им се превърнала в омраза, когато Спасителят взел да изобличава тяхното лъжливо учение и беззаконен живот. Затова те почнали да Го преследват. Наклеветили Го пред римската власт, представлявана тогава от Понтия Пилата. Набързо осъден, Иисус Христос бил разпнат на кръст, претърпял големи страдания, умрял и бил погребан. За кого бил прикован на кръст Иисус Христос? – За нас, грешните люде, за да ни изкупи от греха и да ни даде възможност да влезем в блажения вечен живот. „Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:28). Заради нас и вместо нас Христос бил разпнат и страдал. Чрез тия Свои страдания и смърт Богочовекът ни е изкупил от греха, проклятието и смъртта, т.е. платил дълга вместо нас и ни е примирил със Своя Небесен Отец. Ние сме грешили и сме трупали, тъй да се каже, 148

дългове пред Бога, които не сме били в състояние да изплатим. И понеже правдата Божия иска възмездие, явил се Иисус Христос – Безгрешният, приел върху Себе Си отговорността за всичките наши грехове и пред лицето на Божията правда понесъл доброволно и последствията на греховете, наказанието за тях, тъй като всеки грях може да бъде унищожен, само след като бъде изкупен, изстрадан и заплатен. Че за нашите грехове е пострадал Иисус Христос, се казва още в Стария Завет: „Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи... Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония: наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (Исаия 53:4 – 5). Един църковен отец така изяснил изкупителното дело на Спасителя: „Един истински приятел видял своя любим другар смъртоносно наранен от меча на врага и започнал усърдно да се грижи за неговото изцеряване. Лекарите му казали, че тази рана е неизлечима и че сигурна смърт очаква неговия другар. Но, добавили те, той може да оздравее, само ако някой би го изкупил от смъртта с цената на своя живот, т.е. ако би прилепил устата си към раната му, и ако би изсмукал заразата от раната, следствие на което сам би умрял. Тогава истинският приятел се решил да пожертвува живота си за своя мил другар, изсмукал отровата от неговата рана и, като го изкупил по такъв начин от сигурната смърт, сам умрял. Така и нашият Господ Бог е постъпил с нас, наранените със смъртоносната отрова на греха. Той, Носеният върху крилете на херувимите, съвършеният Лекар на душите и телата, прилепил Своята уста, т.е. Своя Единороден Син, към раната на нашата природа; и Бог Слово, съединен с изранената наша природа, изтеглил от нея греховната отрова върху Себе Си. Той взел върху Си греха на света, понесъл всички наши немощи и, като положил живота Си за нас, спасил ни е“. За да ни направи по-понятна тайната на изкуплението, словото Божие сравнява Иисуса Христа с Адама. Адам е глава на цялото човечество, което заедно с него образува едно единство, тъй като произхожда по плът от него. Иисус Христос, в Когото се съединили Божествената с човешката природа, благодатно станал нов Глава на човечеството. Чрез вярата Той съединява всички люде със Себе Си. Поради това, както в Адама ние сме попаднали под властта на греха, проклятието и смъртта, така в Иисуса Христа се избавяме от греха, проклятието и смъртта. Неговото доброволно страдание и кръстна смърт за нас, имайки безпределна цена и достойнство пред Бога като смърт и страдания на безгрешния и невинен Богочовек, представляват съвършено удовлетворение на Божието правосъдие, което ни е било определило смърт за греховете. Неговото доброволно страдание и кръстна смърт по същата причина представляват и безмерна заслуга пред Бога, вследствие на която Спасителят има право, без да накърнява Божието правосъдие, да дава на нас грешните опрощение на греховете ни и благодат за побеждаване на греха и смъртта. В тоя смисъл св. ап. Павел пише: „Ако с престъплението на един човек смъртта царува чрез него единия, много повече ония, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Едного Иисуса Христа. И така, както чрез престъплението на едного дойде осъждане на всички човеци, тъй и чрез правдата на Едного дойде на всички човеци оправдание за живот“ (Рим. 5:17 – 18). Изкупителната жертва на Иисуса Христа осветила целия човешки род. Тя е дала сила на всички повярвали да се борят с греха, приближила е човека до Бога и го е примирила с Него. Тая изкупителна жертва е не само акт на правосъдие, но и дело на безкрайната Божия любов към хората. От безгранична любов към нас грешните, Спасителят е взел върху Себе Си нашите грехове и, като че Сам бидейки виновен за тях, е пострадал вместо нас, с което ни е изкупил (Йоан 3:16). В Символа на вярата е казано, че Иисус Христос е страдал и е бил разпънат и погребан през времето на Понтия Пилата. Защо името на тоя езичник е вмъкнато от светите съставители на нашето „Верую“ в такъв свещен текст? 149

В отговор ще изтъкнем главно две причини. 1. Със споменаването на Понтия Пилата св. отци са искали да покажат, че Иисус Христос е историческа личност. Той е живял във времето на Пилата. Последният бил наместник на римския император в Иудея, която по това време се намирала под властта на римляните. Както никой не се съмнява в историческото съществуване на римския прокуратор Пилат, тъй не е оправдано да се съмняваме в историческото съществуване и на Иисуса Христа. 2. Със споменаването името на Понтия Пилата св. отци са искали още да покажат, че именно пострадалият при Пилата Иисус, а не друг някой е истинският Месия; че Той именно е бил обещан от Бога и бил очакван в Стария Завет и че най-сетне всички други месии, които са издигали или ще издигат за себе си претенцията за богопратеничество, са лъжливи. По-нататък в четвъртия член от Символа на вярата се казва, че Иисус Христос бил страдал и бил погребан. Това е споменато нарочно, понеже се появили лъжеучители, които казвали, че Иисус Христос привидно бил страдал и привидно бил умрял. Ние обаче изповядваме, че със Своята човешка природа Спасителят действително страдал на кръста и действително умрял за нас. Вярно е, че като Бог Той не е страдал, защото Бог не подлежи на страдания. Но това не намалява физическите Му страдания като човек. Иначе как биха могли да се обяснят тия Негови думи: „Душата ми е прескръбна до смърт“ (Мат. 26:38); или думите: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Мат. 27:46) и др. На недоумението, можел ли е Богочовекът Иисус Христос да страда, св. Силвестър, папа римски, е дал прекрасен отговор. „Нашият Господ Иисус Христос, казва той, е имал две естества: божествено и човешко, но в едно лице. Неговото човешко естество е пострадало за нас. Божеството Му обаче не е било подхвърлено на страдания. Както дървото, озарено от слънчеви лъчи, когато бива посечено, само пострадва, защото слънчевият лъч не се посича заедно с него, така и човешкото естество в Христа само претърпяло страдания, тъй като Божеството не е страдало“. Иисус Христос е показал във време на страданията Си най-велик пример на любов към враговете. Той се е молил за враговете Си така: „Отче, прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34). От кръста Той се е погрижил за Майка Си, като я поверил на любимия Си ученик св. Йоан Богослов. На кръста, най-сетне, Той спасил каещия се разбойник, с което доказал, че е дошъл наистина да изкупи грешниците и да ги избави от вечните мъки в ада, стига да има желание у тях за това. Когато каещият се разбойник казал на Христа: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си“, чул веднага отговора: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:41 – 43). И станало нечувано досега чудо: тоя злодей и разбойник в последните минути на живота си се удостоил със спасение. Неговата душа заедно с Господа първа влязла в Божия рай. Оттук се вижда какви са изкупителните заслуги на Иисуса Христа за грешниците и как вече и последните престъпници могат да се спасят, ако само се покаят пред Бога, изповядат греховете си, повярват в Христа и помолят съкрушено за прошка. Тук може да се постави въпросът: за всички ли е пострадал Спасителят? Словото Божие казва, че за всички. Христовата изкупителна жертва обхваща всички хора от всички времена, живели и преди и след Иисуса. Но от благодатните и спасителни плодове на тая жертва се ползуват само ония, които повярват и се кръстят в името на Отца и Сина и Светаго Духа, които вършат дела на вяра и любов и които от своя страна доброволно взимат участие в Неговите страдания и в Неговата смърт (Фил. 3:10). Всеки човек има свой житейски кръст, свои страдания. Ако той ги понася безропотно, със смирение, с търпение и с вяра в Господа Иисуса Христа, той взима, все едно, участие в Голготските мъки на Изкупителя. При твърда, жива и сърдечна вяра християнинът става тъкмо чрез скърбите и изпитанията си едно с Божествения Голготски Страдалец. 150

Ние взимаме участие в Христовите страдания още и като разпъваме в мъчителна самоборба със себе си своята плът с нейните страсти и похоти (Гал. 5:24). Който тъй разпъва себе си, достига до най-тясно общуване с разпънатия Христа и може да каже за себе си, подобно на св. Павла: „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:19 – 20). Разпъването на страстите и похотите се постига чрез въздържане от тях и чрез вършене противното на тях. Например, когато гняв ни подбужда да злословим врага си и да му напакостим, като му направим нещо лошо, ако ние се противим на това желание, ако се въздържаме от отмъщение, ако си спомняме, как Иисус Христос на кръста се е молел за Своите врагове, и ако се молим и ние за своя враг, то ние разпъваме по такъв начин в себе си страстта, наречена гняв. Тъй трябва да постъпваме и с всички други страсти в нас: и с блудната страст, и с гордостта, и със сребролюбието, и с пиянството, и с чревоугодието, и с всяка друга порочна наклонност на нашето сърце. Тогава наистина ще се саморазпъваме, за да живеем с Христа. Тогава наистина ще носим достойно кръста си, който ще ни въведе във вечния живот. Нека тук припомним, че кръстът е благо за духовния живот на човека. Той не е посрама, а прослава. Защото, както Христос чрез кръста Си се прослави, тъй и нас Бог ще прослави, ако безропотно носим кръста си като християни. Спасителят увисна на кръста за нашето спасение и, като принесе Себе Си в жертва, спаси всички от робството на сатаната. Тъй и ние, ако се саморазпъваме, ще спасим себе си от погибел. Христовият кръст е истинска емблема на победа и спасение, на жертвена любов и изкупление. Затуй, прав е св. ап. Павел, когато се хвали с кръста Христов (Гал. 6:14). „На Твоя кръст се покланяме, Владико, и славим Твоето свето възкресение!“ За възкресението на Христа говори петият член от Символа на вярата. ПЕТИ ЧЛЕН И ВЪЗКРЪСНА В ТРЕТИЯ ДЕН СПОРЕД ПИСАНИЯТА Най-силното доказателство за това, че Христовите страдания и смърт са наистина изкупителни за нас човеците, е славното Христово възкресение от мъртвите. Богочовекът възкръсна и с това положи основа и на нашето блажено възкресение и окончателно избавление от греха, проклятието и смъртта. „Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:20). Тия думи значат, че и ние след смъртта си ще възкръснем, подобно на Иисуса Христа, при второто Негово пришествие, за да се радваме с Него, ако сме се старали да Му угодим през земния си живот. В една църковна песен, описваща неописуемия Иисус Христос непосредствено след смъртта Му и преди възкресението Му, се казва: „Христе, Ти си бил в гроба с плътта Си, в ада с душата Си като Бог, в рая с разбойника и на престола с Отца и Духа. Ти изпълваш всичко, Неописуемий!“ Защо е бил Иисус Христос и в ада, в тая духовна тъмнина, дето са били заключвани всички души на починалите до Христа човеци? Христос е слязъл в ада, за да избави от него всички души, които с вяра са очаквали Неговото идване и са се надявали на избавление чрез Него (1 Петр. 3:19). Туй, че Иисус Христос е слязъл с душата Си в ада, показва, че нашият Спасител е умрял действително, а не привидно. Тялото Му е било погребано в земята, а душата Му е слязла в ада. Когато Иисус Христос възкръснал, душата Му се върнала в тялото и то отново оживяло. Дивно и непостижимо е възкресението на нашия Господ Иисус Христос. Неговото възкръснало тяло, без да бъде дух, придобило след възкресението свойствата на духа. 151

Вечерта на същия ден, когато Христос възкръснал, апостолите се били събрали в една иерусалимска къща, на която здраво заключили вратата поради туй, че се страхували да не дойде при тях някой от евреите. Никой сега не можел да влезе при тях през заключените врати. Но ето, най-неочаквано посред тях застанал изведнаж възкръсналият Христос. Това явление на Иисуса било необикновено. През затворени пространства могат да проникват само духове. А ето, Господ Иисус се явил тук със Своето тяло, по което личели раните от кръста. Той показал на учениците Си ръцете и нозете Си, прободени от гвоздеите. И след като рекъл на учениците Си: „Мир вам“, – по същия начин, по който им се явил, Той станал изведнаж невидим. След възкресението Си Иисус Христос станал пълен господар на времената и пространствата. Той се явявал на Своите верни последователи когато поискал и където поискал. И можел да става невидим по същия начин. Тъй например, когато Лука и Клеопа, двама Негови ученици от числото на седемдесетте, пътували от Йерусалим за Емаус и беседвали за разпъването Му на кръста, Сам възкръсналият Христос се приближил до тях и тръгнал редом с тях, като че за да докаже истинността на Своите думи: „Дето са събрани двама или трима в Мое име, там съм и Аз посред тях“. Но учениците Му не Го познали. Той им обяснявал писанията, утвърдявал ги във вярата им и тъй незабелязано стигнали до Емаус. Христос направил вид, че иска да пътува по-нататък, но учениците Го помолили да остане с тях, тъй като вече се свечерявало. Той влязъл с тях в къщата. Тук, когато седнали да Вечерят, Христос благословил храната и, когато преломявал хляба, учениците Го познали, но Той станал невидим за тях (Лука 24:13—32). Тъй и след апостолските времена Иисус Христос невидимо е бил около много Свои верни последователи, неочаквано им се явявал и пак ставал невидим. Той се е показвал на много св. мъченици за вярата, като ги е укрепвал в мъките им. Явявал се е и на много св. отшелници, преподобни отци и чисти девици през цялата история на Църквата до ден днешен. Явявал се е на яве и на сън и на много измъчени, отрудени и обременени в живота християни, на много разкаяли се грешници, явявал се край болничното легло на умиращи, явявал се е в бедни къщурки, сред сиянието на храмовите олтари, в тъмници и пр. Явявал се е и се явява вред, дето намира дълбоко смирение, чиста, православна вяра и непокварени и покайни сърца. Той е бил и е винаги около Своите верни, понеже Сам е обещал: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Възкресението на Иисуса Христа е било предсказано още в Стария Завет. Затова в Символа на вярата се казва: „възкръснал в третия ден според писанията“ (1 Кор. 15:4). На разни места в Свещеното Писание (Пс. 15:10; Ос. 6:3; Ис. 53:10 – 11) могат да се намерят пророчества и предобрази за страданията, смъртта и възкресението на Господа Иисуса Христа. Особено ясно се говори за това в 53-а глава от книгата на св. пророк Исаия. След като е обрисувал там изкупителния подвиг на Онзи, Който е бил „изпоранен“ за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония, пророкът казва: „А когато душата Му принесе умилостивна жертва, Той ще види дълговечно потомство, и волята Господня успешно ще се изпълнява чрез Неговата ръка. С доволство Той ще гледа подвига на душата Си; чрез познанието, което ще имат за Него, Той, Праведникът, Моят раб, ще оправдае мнозина и греховете им върху Си ще понесе“ (Исаия 53:10 – 11). Сам Спасителят не веднаж свидетелствувал пред народа и учениците Си, че ще Го убият, но че Той ще възкръсне. Така, не много преди страданията Си Той казвал на учениците Си: „Ето, възлизаме за Йерусалим, и ще се извърши на Сина Человечески всичко, писано чрез пророците, понеже ще Го предадат на езичниците и ще се поругаят над Него, и ще Го оскърбят, и оплюят, ще Го бичуват и убият; и на третия ден ще възкръсне“ (Лука 18:31 – 33). Друг път Иисус Христос посочва знамението на пророка Йона, което символизирало Неговото възкресение в третия ден. Както Йона бил погълнат и като че погребан в утробата на кита, дето прекарал три денонощия, и след това отново бил изхвърлен жив от утробата му 152

на сухо, тъй и Иисус Христос е прекарал три дена в гроба, след което възкръснал. Подир възкресението Си Иисус Христос пребъдвал още 40 дни на земята, като се явявал на Своите ученици, разкривайки им тайните на царството Божие (Деян. 1:3). Той беседвал често с тях, укрепявал ги във вярата им и в убедеността, че наистина Той е възкръснал. И действително, апостолите се уверили, че Иисус Христос е възкръснал от мъртвите. Когато започнали гоненията срещу тях и когато ги заставяли да мълчат и да не проповядват за възкръсналия Христа, те смело казвали: „Ние не можем да не говорим за това, което сме видели и чули“ (Деян. 4:20). Свидетелството на апостолите имало голяма сила, защото те били очевидци на всичко (1 Йоан. 1:1). Те осезавали, пипали възкръсналия Христа (Йоан 20:27). Сам Христос ги уверил напълно в Своето възкресение, за да могат те да разкрият по най-убедителен начин величието и действителността на това славно събитие. Чудото на възкресението потвърдило не само божеството на Иисуса Христа, но и светостта и силата на Неговото божествено учение. За християните няма по-велик празник от великия ден, когато се чествува Христовото възкресение. Защото, ако рождество Христово е поставило начало на спасението ни чрез въплъщението на Божия Син, възкресение Христово представлява славен завършек на спасителното Христово дело на земята. Чрез възкресението Си Иисус Христос е победил смъртта, премахнал проклятието, обезсилил злото и посрамил дявола. Затова Възкресение Христово се нарича „празник на празниците“ и „тържество на тържествата“. Още първите християни са го наричали цар на всички празници, „велик ден на Господа“ и, когато се срещали, в знак на голяма радост се поздравлявали с думите: „Христос воскресе!“ и си отговаряли взаимно: „Наистина воскресе!“ Оттогава е останал и у нас обичаят от Пасха до Възнесение да се поздравляваме с този радостен победен поздрав. Тропарът, който се пее на Възкресение Христово, е следният: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи и на ония, които са в гробовете, живот подари!“ Тия свещени думи най-добре разясняват великата победа на Христа над последния враг на човечеството – смъртта. Христовото възкресение е направило смъртта за християните нестрашна. Със Своята смърт и с възкресението Си Христос победи смъртта. Тъй тя загуби своя зловещ смисъл. Истински вярващите в Иисуса Христа я посрещат сега вече със спокойствие и радост. „По-скоро желая да напусна тялото и да се прибера у Господа“, казва за себе си св. ап. Павел (2 Кор. 5:8). „Смъртта за мене не е страшна; тя по-скоро ще ме съедини с Христа“, говорели за себе си св. Василий и св. Йоан Златоуст. Много св. угодници Божии са виждали как душите на праведниците след земната им смърт са били възнасяни от ангелите в царството Божие. Тъй например, св. Григорий Двоеслов разказва, че св. Венедикт станал една нощ на молитва. Посред нощ той видял светлина, която тъй блестяла, че нощта станала по-светла от деня. Удивен от това, той вдигнал погледа си и видял в огнено сияние душата на праведния епископ Герман, която ангелите възнасяли към небето. В житието на преподобни Антоний Велики се разказва, че веднаж, когато той ходел из пустинята, видял полкове ангели и много апостоли, между които радостно сияела праведната душа на св. Павел Тивейски, който току-що се бил преставил в Господа. А за кончината на великия Божий угодник св. Серафим Саровски се знае следният забележителен факт. Далеч от Саровската обител, в закътания сред природата Глински манастир, живял във времето на св. Серафим един праведен старец – о. Филарет. Той бил игумен на манастира. На 2 януари 1833 г. той бил излязъл рано сутринта пред келията си и неочаквано видял на изток необикновено сияние. В лъчите на това сияние той забелязал как ангели Божии с песен носели към небето душата на св. Серафима. Дълго съзерцавал о. Филарет това видение, па извикал на случилите се там братя: 153

— Ето как душите на праведниците се възнасят към небето! Това е душата на о. Серафима! Всички се загледали в указаната им посока. Само двама се удостоили да видят отчасти сиянието. О. Филарет забелязал по часовника кога се е случило видението му и едва след няколко седмици узнал, че точно по това време св. Серафим предал Богу дух. Всичко това ни пояснява по най-убедителен начин какво е донесло на вярващите и добродетелни християни славното Христово възкресение. ШЕСТИ ЧЛЕН И ВЪЗЛЕЗЕ НА НЕБЕСАТА И СЕДИ ОТДЯСНО НА ОТЦА В шестия член от Символа на вярата се говори за възнесението на Господа Иисуса Христа на небесата. Това станало на четиридесетия ден след възкресението. Поради това празникът Възнесение всякога се пада в четвъртък. Иисус Христос като някакъв дивен Гост посетил земята, поживял с хората, научил ги на волята Божия и, като завършил мисията Си, пак се върнал в небесата, отдето дошел. За възнесението на Христа разказват няколко свидетели. Първият от тях е Сам Иисус Христос, Който преди още да отиде на кръстни страдания и смърт, е казал на учениците Си: „Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и отивам при Отца“ (Йоан 16:28). А в часа на най-дълбокото Свое унижение, когато в първосвещеническия двор Го хулели и заплювали, Иисус Христос е предрекъл възнесението Си на небето: „Отсега Син Човечески ще седи отдясно на Божията сила“ (Лука 22:69). Св. евангелист Марко свидетелствува за фактически станалото вече възнесение: „А след разговора Си с тях (учениците), Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога“ (Марко 16:19). По-подробно описва това величествено събитие св. евангелист Лука. Ето какво казва той в своето евангелие: „И ги изведе (апостолите) вън до Витания и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнесе на небето. Те Му се поклониха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост“ (Лука 24:50 – 52). А в Деяния апостолски се съдържат други забележителни подробности: „И като рече това, както Го те (апостолите) гледаха, Той се подигна, и облак Го подзе изпред очите им. И докле гледаха към небето, когато се Той възнасяше, ето, застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи и рекоха: мъже галилейци, какво стоите и гледате към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето“ (1:9 – 11). Както виждаме, при това велико събитие се явили ангели Божии, както се явили и при рождество Христово, и в пустинята след кръщението Господне, и в Гетсиманската градина преди страданията Му, и при Неговото славно възкресение. Ангелите се явили, за да покажат, че Иисус Христос е Цар на небесата и земята. Възнесението на Иисуса Христа е било предсказано още в Стария Завет от св. пророк Давид, който казва: „Рече Господ Господу моему: седни от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“ (Пс. 109:1) Св. ап. Петър, който лично е видял възнесението на Господа, свидетелствува, че Христос, „като се възнесе на небето, е отдясно Богу“ (1 Петр. 3:22). А св. ап. Павел, който е бил отнесен до третото небе и е видял чудесата на небесния свят, говори, че Отец е поставил след възкресението Христа от дясната Си страна на небесата по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което се именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покорил всичко под нозете Му (Еф. 1:20 – 22). Св. архидякон Стефан непосредствено пред мъченическата си кончина погледнал към небето и видял „славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога“ (Деян. 7:55). Също и св. 154

Андрей Юродивий видял славата Христова в небесата. Най-близките свидетели на Христовото възнесение – единадесетте апостоли – са били удостоени да видят с очите си това необикновено и величествено събитие, защото, според Божия план, те трябвало да отидат и да проповядват по цял свят новото учение и чудесата на своя божествен Учител. Иисус Христос се е възнесъл с тялото Си на небето. С Божеството Си Той всякога е пребъдвал на небето. Следователно, Той е възнесъл на небесата нашето човешко естество. Оттук следва за нас поуката, че много внимателно и целомъдрено трябва да живеем, за да не оскверним телата си с разни грехове, тъй като по свидетелството на Христа и нашите тела ще възкръснат и, ако са опазени от грехове, ще бъдат възнесени на небето при второто пришествие Христово, за да се радват на вечно блаженство в рая. Иисус Христос се е възнесъл преди нас, за да ни приготви място (Йоан 14:2). Със слизането на Иисуса Христа на земята се е започнало Неговото състояние на унизеност. Той се родил безпомощен Младенец в бедна, скромна обстановка и започнал да страда още от първите Си дни. Жестокият Ирод Го подгонил и искал да Го убие. А възнесението на Иисуса Христа било, напротив, Негова прослава. Затуй и Църквата пее на Възнесение (Спасовден): „Възнесъл си се в слава, Христе Боже наш“ (тропар на празника). Какво означава, че Иисус Христос седи отдясно на Отца? Бог е дух вездесъщ. Той е навсякъде и всичко изпълва. Той няма дясна и лява страна като човеците. Значи, изразът „и седи отдясно на Отца“ е образен и трябва да се разбира духовно. Той значи, че Иисус Христос има еднакво могъщество и слава с Бога Отца, защото дясната страна означава почетното място, което се дава на достойните. Обяснявайки думите: „Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“ (Пс. 109:1), св. Йоан Златоуст разсъждава: „Защо Господ говори на Христа да седне от дясната Му страна? За да покаже, че Иисус Христос има с Него равна чест и равна власт, а не по-ниска. Слугите не седят пред господаря си, но стоят прави пред него. Седенето е признак на властническо достойнство и на сила, тогава когато стоенето прав издава подчинено служебно положение... Затуй, когато чуеш, че Син Божий седи отдясно на Бога Отца, трябва да си представяш Неговото достойнство не като служебно, но като господарствено достойнство на Владика“. След възнесението на Спасителя на небето общението на вярващите с Него не се прекратило. И сега ние можем да се срещнем с Господа, да говорим с Него и да Му прислужваме. Когато се молим, ние говорим с Господа. Когато срещаме бедняк, когато навестяваме някой болен или затворен в тъмница и му помагаме с каквото можем, ние срещаме Господа и Му прислужваме. Защото Сам Той е казал: „Доколкото сте сторили това на един от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Господни, ние се срещаме най-близко и се съединяваме с нашия Господ Иисус Христос. Но нас ни очаква още една среща с Господа. Това ще бъде след нашата смърт, когато при второто Христово пришествие бъдем повикани да отговаряме на страшния Христов съд за делата си. За второто пришествие на Господа Иисуса Христа ни говори седмият член от Символа на вярата. СЕДМИ ЧЛЕН И ПАК ЩЕ ДОЙДЕ СЪС СЛАВА ДА СЪДИ ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ, И ЦАРСТВОТО МУ НЕ ЩЕ ИМА КРАЙ Нашата света вяра ни говори за две идвания на Иисуса Христа на земята. Първото е било при раждането Му от св. Дева Мария. Второто ще бъде след свършека на света. Първото 155

е било в унизеност. Второто ще бъде в слава. При първото Христос е живял на земята 33 години. Второто Му идване ще трае много кратко. Първия път Иисус Христос е дошел като Изкупител и Избавител на човешкия род от греха и дявола. А втория път Той ще дойде като Съдия на света. Първия път Той е сял. А сега ще дойде да пожъне посятото, да прибере житото, а плевелите да хвърли във вечния огън. Второто Христово пришествие ще бъде радостно за всички праведници и примирили се с Бога люде и страшно за всички непокаяли се грешници, за всички вероотстъпници, защото ще ги сполети тежко наказание за неверието и грехолюбието им. Кога ще настъпи второто пришествие? Мнозина са искали да знаят това. Сами апостолите са питали за това Спасителя. Той им казал: „За оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, а само Моят Отец“ (Мат. 24:36). Бог премъдро е скрил от нас тоя ден, за да се стремим да живеем праведно и да бъдем винаги будни. „Затова, бъдете и вие готови, съветвал всички Спасителят, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човечески“ (Мат. 24:44). Но Христос е разкрил някои признаци, по които може да се заключава за приближаването на второто пришествие и за края на света. Един от признаците е проповядването на Евангелието по цялата земя. „И ще бъде проповядвано това Евангелие на Царството по цялата вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“ (Мат. 24:14). А ето и други признаци: преди второто пришествие ще оскъдее страшно вярата, ще изстине любовта, беззаконията неимоверно ще се умножат, пороците и взаимната омраза ще станат обикновено явление. Вследствие на всичко това ще последват разни Божии наказания за вразумление на самозабравилото се човечество. Разни бедствия ще се явят: глад, мор, войни, епидемии и земетресения. „Ще въстане народ против народ и царство против царство“ (Мат. 24:7). „Тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега и няма да бъде“ (Мат. 24:21). И ще има знамения по слънцето, морето и звездите, а на земята униние сред народите и недоумение. „Човеците ще примират от страх и от очакване на онова, което има да връхлети върху вселената, понеже силите небесни ще се разклатят“ (Лука 21:26). Последен признак на славното Христово пришествие ще бъде появяването на Антихриста. Антихристът ще бъде човек, всецяло отдаден на греха, противник на Бога и на Неговия свет закон. Но в хитростта си той ще се яви най-напред като благодетел на човечеството, като водач кротък и добродетелен. Поради това мнозина не ще могат да го познаят. Големи ще бъдат неговите дарби. Но способностите си той ще употреби само за вършене на злини. Той ще има силата да върши и чудеса. Ще бъде сатанински горд, ще се превъзнася над Бога и над всичко божествено и свещено и ще препоръчва себе си за бог. Той ще иска, като противник на Христа, да заличи и спомена Му на земята, но вместо това сам ще погине по най-ужасен начин. Него „Господ Иисус Христос ще убие с дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби“ (2 Сол. 2:8). И тогава Иисус Христос като Цар на царете, като Владетел на небето и земята ще се яви съпроводен от безчислено множество ангели и ще седне на престола на Своята непостижима слава да съди живите и мъртвите. Пред самия съд Той ще възкреси всички умрели, за да застанат пред съдилището Му всички живели на земята без изключение. За възкресяването на мъртвите ето какво говори Сам Спасителят: „Недейте се чуди на това, защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Йоан 5:28, 29). Тъй, при гръмогласната архангелска тръба ще се съберат пред престола на славния Съдия всички хора от четирите краища на земята – живи и мъртви. И тогава ще почне страшният и справедлив съд Христов. Съвестта на всеки човек изведнаж ще се открие пред всички. И тогава ще станат явни не само делата, които сме вършили. Целият ни земен живот като на филм ще се разиграе пред очите на всички. Тогава ще се разкрият и всичките ни 156

тайни помисли, нечисти желания и греховни чувства. Ще дойде „Господ, Който ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето; и тогава похвалата ще бъде всекиму от Бога“ (1 Кор. 4:5). При тоя съд не ще се допусне никаква несправедливост. Христос – Всезнаещият и Всемогъщият – ще съди според Своята правда и истина. Ние ще отговаряме дори за всяка празна дума (Мат. 12:36), за всеки нечист поглед (Мат. 5:28) и за всяка лоша мисъл, ако не сме се покаяли за тях и не сме поправили поведението си. А ако сме се покаяли, ще бъдем простени. Страшният съд е описан в 25:31 – 46 на св. Евангелие от Матея. Преди всичко Господ ще раздели хората и ще разлъчи добрите от злите, както пастирът отделя овците от козите. И тогава ще постави овците от дясната Си страна, а козите от лявата. Под овци тук се разбират праведниците, а под кози – грешниците. След това Господ ще каже на праведниците: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“ и ще обясни защо на поставените отдясно се дава вечното царство на радостта. „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте, странник бях и Ме прибрахте, гол бях и Ме облякохте, болен бях и Ме посетихте, в тъмница бях и Ме споходихте“... Истинската праведност винаги е придружена от скромност и смирение. Праведният, и когато върши добро, не го забелязва. Такава е нагласата му, че той не вижда добродетелите си. Той има будно око само за греховете си, за да се предпазва от тях, или, ако е сторил такива, да ги изкоренява, като се кае за тях. Затова тия праведници ще се почудят, че толкова добро им се приписва, и ще кажат: „Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме, или жаден и напоихме? Кога Те видяхме странник и прибрахме, или гол и облякохме? Кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме?“ На това Господ ще им отговори: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. Господ вижда и най-малкото добро дело, сторено в Негово име. Той зачита помощта, която се оказва на нуждаещите се като оказана на Него Самия. По великата Си любов Той се уподобява с най-бедните, с най-нещастните, с най-последните в живота. Затуй, ако помагаме на такива нещастни люде, помагаме на Самия Христа. А на нечестивите люде, които стоят от лявата Му страна, Той ще каже: „Идете от Мене, проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели; защото гладен бях и не Ми дадохте да ям, жаден бях и не Ме напоихте, странник бях и не Ме прибрахте, гол бях и не Ме облякохте, болен и в тъмница бях и не Ме споходихте“. Заради жестокосърдието си нечестивците ще бъдат отхвърлени от Божието лице, за да отидат в мястото на вечната мъка. И тъй, на страшния съд ще бъдат тежко наказани упоритите и неразкаяни грешници, и богато възнаградени всички праведници. Ето какво говори св. Йоан Златоуст за страшния съд: „Там най-строго ще бъдат разследвани както добрите, така и лошите ни дела, дори и наймалките от тях. За нечистия поглед ще бъдем подхвърлени на наказание. Ще дадем отчет за всяка празна дума и за всичко, казано на смях, за злословието, за всяка мисъл, за пиянството и пр. Но също тъй ще получим награда за добрите дела: за чаша студена вода, за всяка добра дума, за една въздишка дори“. Но как може, ще попитат някои, – Всеблагият Бог да наказва толкова жестоко грешниците? Св. отци ни отговарят на това, че не Бог наказва грешниците, а техните собствени грехове, от които те не са искали да се откажат приживе, за да заживеят с Бога. При един отшелник дошел един млад човек, разяждан от съмнения, и го запитал: — Защо Бог не иска да прости на всички, и защо след страшния съд някои ще трябва да отидат в ужасното място на вечната мъка? Денят бил слънчев. Старецът извел госта навън и го подканил да гледа в слънцето. Младият човек подигнал очите си, но още не погледнал към огненото светило, зажумял и навел главата си. — Защо не гледаш? – запитал отшелникът. – Нима не искаш да видиш слънцето? 157

— Не, напротив, бих желал, но очите ми не могат да изтърпят от болка. — Ето, ти сам си даде отговора, който търсиш, казал старецът. Ако ти със здравите си очи не можеш да понасяш огненото лице на слънцето, то кажи ми, как биха могли да го понасят болните очи? За нечистата душа е мъчително да гледа в Божието лице. И ако такава душа би била дори въведена в рая, и там би било за нея също тъй мъчително, както зад стените на ада. Много повече дори тя би се измъчвала да стои под огнените лъчи на Божието сияние, отколкото ние да гледаме слънцето, без да си затваряме очите. Сега ясно ли ти е, защо неразкаяните грешници не могат да бъдат в рая? Те не са способни да се радват, дори да биха били изведени от ада и да биха били допуснати да влязат в царството на непристъпната Божия слава. Истинските християни, като знаят това, се стараят, докато е време, да се очистят чрез покаяние от греховете си, които не дават възможност да се участвува в Божествената радост на чистите души. Умивайки се със сълзите на покаянието, те стават пак способни да се радват с праведниците в небесното царство на Божията слава. Това царство не ще има край, т.е. то ще бъде вечно. Понятието царство Христово има три значения. Под него се разбира първо целият свят, второ вярващите на земята и трето всички блажени души на небето. Светът образува тъй нареченото царство на природата. Вярващите на земята съставят царство на благодатта. Блажените души на небето принадлежат към царството на славата. Думите на Символа на вярата „царството Му не ще има край“ се отнасят към царството на славата. Със седмия член се завършва първата половина от Символа на вярата, съставена на Първия вселенски събор в 325 г. ОСМИ ЧЛЕН (ВЯРВАМ) И В СВЕТИЯ ДУХ, ГОСПОДА, ЖИВОТВОРЯЩИЯ, КОЙТО ИЗХОЖДА ОТ ОТЦА, КОМУТО СЕ ПОКЛАНЯМЕ И КОГОТО СЛАВИМ НАРАВНО С ОТЦА И СИНА, И КОЙТО Е ГОВОРИЛ ЧРЕЗ ПРОРОЦИТЕ Втората част от Символа на вярата започва с изповядване нашата вяра в Божественото достойнство на Светия Дух. Тая част е съставена на Втория вселенски събор в 381 год. В това време се били появили лъжеучители, които неправилно проповядвали и учели за Светия Дух. Техен водач бил еретикът Македоний. Осмият член от Символа на вярата изразява ясно и точно, въз основа на Христовата проповед, както и на думите на цялото Свещено Писание, вярата на православните християни в Светия Дух. Ето същината на тая вяра. Светият Дух е наречен Господ. Това значи, че Светият Дух не е твар, каквито са другите духове – ангелите, а е Творец, Господ, истински Бог, каквито са Бог Отец и Бог Син. Преди възнесението Си на небето Господ Иисус Христос обещал на учениците Си, че над тях ще слезе Дух Свети и, разпращайки ги на проповед, им заповядал: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). В тия думи на Христа Светият Дух е поставен наравно с Отца и Сина като Божествено лице, равно на Тях. В първия член от Символа на вярата стана дума за Трите Лица на Св. Троица и се каза, че Бог Дух Свети е вечен, равен на Отца и Сина, като се отличава от Тях по това, че Той предвечно изхожда от Отца. За това лично свойство на Светия Дух, което Го отличава от Отца и Сина, е дал ясно и твърдо свидетелство Сам Иисус Христос в думите: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене“ (Йоан 15:26). Въпреки ясното свидетелство на Христа и въпреки категоричното твърдение на 158

Символа на вярата и на всички свети отци, че Дух Свети изхожда от Отца, римокатолиците са си позволили да изменят тоя член от Символа на вярата, като добавили, че Дух Свети изхожда от Отца и Сина (filioque). С това е нарушено определението, дадено от Самия Христа, и е изменен догматът за Св. Дух, установен на Втория вселенски събор. Протестантизмът, възникнал на основата на католичеството, е приел от него тоя изопачен текст на Символа на вярата. Ние, православните, държим неизменно за онова, което ни е открил Господ Иисус Христос и което са приели светите и богомъдри вселенски отци и учители на Църквата. Като Бог, Светият Дух няма ни начало, нито край на Своето битие. Той е вечен, всемогъщ, всезнаещ и вездесъщ, подобен във всичко на Отца и Сина, и отличаващ се от Тях само по личното Си свойство – изхождане от Отца. Понеже по съществото Си Светият Дух е истински и съвършен Бог, неразделен от Отца и Сина, то и Нему, както на Отца и Сина, принадлежи еднаква слава и поклонение. Това значат думите от Символа на вярата „Комуто се покланяме и Когото славим наравно с Отца и Сина“. В Православната църква на Св. Дух всякога се е отдавало Божеско поклонение и прославяне. За това свидетелствуват всички молитви, песнопения и възгласи, където Дух Свети се прославя заедно с Отца и Сина. Когато се кръстим, ние казваме: „В името на Отца и Сина и Светаго Духа“ и пр. Вярата в Светия Дух като Бог е загатната и в Стария Завет. Но едва Иисус Христос ни е научил в пълнота как да вярваме в Светия Божествен Дух, изхождащ от Отца. Има и много зли духове на тъмнината, има и много добри духове – ангелите. Но всички те са ограничени, тварни. Един е обаче Светият Дух, неограниченият Творец и Господ, Който е навсякъде и всичко изпълва. Народите, които са вярвали в много богове, всъщност са вярвали в злите духове, които са живеели в идолите. Затова в Стария Завет се казва, че идолите са бесове (Втор. 32:17; Пс. 105:36; срав. 1 Кор. 10:2). Многобожниците, прелъстени от множество зли духове, не са могли да повярват в единия Свети Дух. В Него вярват само истинските еднобожници, т.е. ония, които познават единия, истински, троеличен Бог. Велико е значението на Светия Дух в нашия живот. Той оживотворява всичко сътворено. Затова се нарича в Символа на вярата „Животворящ“. Той твори, поддържа, обновява и възражда живота. Когато Бог създавал света, Дух Божий се носел над водата (Бит. 1:2). А при създаването на човека Бог вдъхнал в лицето му дихание за живот; и станал човекът жива душа (Бит. 2:7). Св. ап. Павел пише на християните: „Духът Божий живее във вас“ (1 Кор. 3:16). За да не се смесва човешкият дух с Божия Дух, св. ап. Павел прави ясно разграничение, като казва: „Самият Дух свидетелствува, че сме чеда Божии“ (Рим. 8:16). Каква радост се съдържа в тия думи! Сам Духът Божий, а не човек, ни свидетелствува, че сме чеда Божии! Всеки, който носи в себе си Светия Дух, е Божие чедо. А Светият Дух се дава на всеки кръстен в името на Света Троица! Всеки може да носи в себе си този Свети Дух до края на живота си, ако православно вярва в Бога, ако живее непорочно или при огрешаване искрено се покайва и пак измолва за себе си благодатта на Св. Дух. Значи, човек или трябва да поддържа душата си чиста, или трябва да я очиства, ако иска в него да обитава Светият Дух, Животворящият. Спасителят, за да ни увери, че можем да получим Светия Дух, говори: „Ако вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си, колко повече Отец Небесний ще даде Дух Свети на ония, които Му искат“ (Лука. 11:13). Това е най-великият дар, който Бог дава на хората. Защото, давайки Светия Дух, Бог дава Себе Си. Има ли по-висок от този дар? И има ли по-голяма любов от тая? Бог дава Светия Дух и на грешници, които искрено се каят. Ето един пример. В един енорийски храм свещеникът говорел един ден поучение върху думите на св. ап. Павла: „Който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде анатема, маран-ата“ (1 Кор. 16:22). Между слушателите имало и един млад човек, който не се отличавал с особено 159

благочестие. Макар че поучението му направило силно впечатление, но това впечатление бързо се изпарило. Минали години. Много скитал младият човек. Най-сетне той взел да води по-порядъчен живот: оженил се, станал баща на мили деца и бил много доволен от своето положение. Така проживял той до преклонна възраст. Но през всичкото време все чувствувал, че нещо го измъчва тайно, че нещо му не достига. Веднаж той си седял в къщи печален и прекарвал през паметта си всичко, което му се било случило през живота. Спомнил си за своя роден край, за другарите си, за енорийската църква. И ето, изведнаж живо изпъкнали в съзнанието му образът на стария свещеник и неговата паметна проповед: „Който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде анатема, мараната“. — Това беше преди петдесет години, въздъхнал той, а ето от онова време аз нито веднаж не съм отишел на църква, не съм чул никаква проповед, не съм се причащавал, не съм се каял! Замислил се дълбоко грешникът и тихо взел да чете молитвата към Светия Дух: „Царю Небесний, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълняш, Съкровище на добрините и Подателю на живота, дойди и се всели в мене и ме очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, моята душа!“ Светият Дух се докоснал до сърцето му. Нещо възвишено и отдавна забравено се раздвижило дълбоко в душата му. Семето на дивните молитвени думи, под влиянието на благодатта на Светия Дух, попаднало в съвестта му. Пламъкът на Божията любов запалил огнец в съзнанието му. В светлината на благодатта той изведнаж се почувствувал колко е грешен, нещо, което досега не му било минавало през ума. Старецът затреперал и се облял в покайни сълзи. Той отишел и изповядал пред енорийския свещеник всички свои грехове. От този момент той се преродил под влиянието на благодатта на Светия Дух и станал истински християнин. Библията се превърнала в негова настолна книга, а молитвата – в найлюбимо занятие. Той проживял в покаяние още 16 години и умрял в мир с Бога и със своята съвест. Ето как Светият Дух, Животворящият, възражда човека-грешник за нов живот. Св. Тихон Задонски казва много хубаво: „Ти виждаш, че когато огънят се докосне до тамяна или до някоя благоуханна смола, веднага се получава дим и се издига нагоре приятно ухание. Точно така се случва, когато благодатта на Светия Дух се докосне до сърцето на човека. В такова сърце се появяват въздишки и истинска молитва, като благоухание. Тая молитва възлиза нагоре към Небесния Отец и намира у Него благодат и милост. Ето защо ние трябва да просим от Бога Светия Дух, за да събужда Той в сърцата ни истинска молитва“. Духовният живот е немислим без благодатта на Светия Дух. Ние не можем да вървим по пътя на спасението без помощта на Светия Дух. Ето защо, на по-големи празници и в някои неделни дни светата Църква пее: „Чрез Светия Дух всяка душа се оживотворява и възвишава в чистота...“ Светият Дух освещава човека, т.е. прави го свет. Светият Дух ни очиства от греховете, които ни помрачават, и ни води към добро. Всички светци са носители на Светия Божий Дух. Някои от тях още през земния си живот понякога просто са сияели видимо с някаква особена благодатна светлина. А след смъртта си всички те сияят като слънца в царството Божие. Затова на иконите те се изобразяват с ореол около главата. Светият Дух се проявявал още в Стария Завет. Той очиствал вярващите от греховете им и ги подготвял да посрещнат Иисуса Христа. С особена сила Светият Дух се проявявал тогава в някои благочестиви люде, какъвто бил, например, св. цар Давид. Той се молел така: „Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог; Твоят благ Дух нека ме води в земята на правдата“ (Пс. 142:10). Когато Давид съгрешил тежко пред Бога, повече от всичко се боял да не би Господ да го лиши от Своя Свети Дух и затова умилно викал в покаяние: 160

„Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене. Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене“ (Пс. 50:12 – 13). Бог го помилвал и му възвърнал, заради дълбокото му покаяние, даровете на Светия Дух. Пред своята смърт Давид казал: „Дух Господен говори в мене, и словото Му е на езика ми“ (2 Цар. 23:2). От тия думи на св. цар Давид се вижда, че той се намирал под особеното ръководство на Светия Дух, Който е говорил чрез него. Под вдъхновението на Светия Дух той съставил своите дивни псалми. Те и сега се четат във всяко богослужение на Православната църква. Ние често говорим за вдъхновението на поети и художници, които под влияние на вдъхновението си са написали своите произведения. Това е действително така. Без вдъхновение, без обилен приток на особени духовни сили не може да се създаде нищо прекрасно. Обикновеното обаче човешко вдъхновение не може да се сравни с оня приток на духовни сили, с онова божествено вдъхновение, което се дава на праведните хора от Светия Дух. Това вдъхновение просвещава целия духовен живот и цялото същество на праведниците и им съобщава дивните дарове на Светия Дух. Тия дарове, според както ги изброява св. пророк Исаия, са следните: дух на премъдрост и разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие, дух на страх Божий (Ис. 11:2 – 3). Благодатта на Светия Дух, освен това, нерядко надарява Божиите избраници със свръхестествена сила, с дар на прозорливост и пророчество, и с дар на чудотворство. В Стария Завет имало доста праведници, които, подобно на св. цар Давид, се намирали под особеното ръководство на Светия Дух. Това били светите пророци. По вдъхновение на Св. Дух те отклонявали хората – било чрез увещания, било чрез изобличения и заплахи – от разни грехове и им предсказвали за насърчение и утешение идването на Христа Спасителя. Човек сам по себе си не може да предскаже какво ще стане утре, а камо ли да пророкува какво ще настане след 500, 600 или 1000 години. А ето, старозаветните пророци са предсказали с векове напред идването на Спасителя, като са обрисували просто като очевидци поразителни подробности от живота Му. Това те са могли да сторят само по вдъхновение от Духа Светаго. Затова и св. Петър право казва: „Никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Духа Свети просветявани са говорили светите Божии човеци“ (2 Петр. 1:21). Светият Дух, следователно, е говорил чрез древните пророци. Затова в осмия член от Символа на вярата е казано за Светия Дух, че е говорил чрез пророците. Цялото Свещено Писание е написано под вдъхновението на Светия Дух (2 Тим. 2:16). Тук е мястото да споменем, че чрез Светия Дух са говорили и апостолите (1 Петр. 1:12). Преди още да отиде на кръстни страдания и смърт, Иисус Христос им обещал да им изпрати Светия Дух. Ето и Неговите думи: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во-веки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава, а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде“ (Йоан 14:16 – 17). А преди възнесението Си на небето Иисус Христос заповядал на апостолите: „Не се отдалечавайте от Йерусалим, а чакайте обещанието на Отца, за което сте слушали от Мене; защото Йоан кръщава с вода, а вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Светий“ (Деян. 1:4 – 5). Това се сбъднало десет дни след възнесението Господне в деня Петдесетница, когато над събраните в Иерусалимската горница апостоли Дух Свети слязъл във вид на огнени езици. Всички те, изпълнени с Духа Светаго, започнали да проповядват словото Божие на разни езици пред насъбралите се от цял свят иудеи. Тогава станал св. ап. Петър да благовествува за Иисуса Христа. Под благодатното въздействие на Светия Дух той тъй проповядвал, че след неговата реч към Църквата се присъединили изведнаж около три хиляди души, които от всичкото си сърце повярвали в Христа (Деян. 2:2 – 14). От Петдесетница насетне Дух Свети живее в Църквата, пази я от заблудите на лъжеученията, съхранява я в истината и я ръководи в пътищата на Божията правда. Оттогава насетне Дух Свети непрестанно пребъдва между верните. Тъй те са заобичали Бога Духа 161

Свети, животворящия и възраждащия грешниците за нов, праведен живот. Който иска опитно да се увери в благодатното въздействие на Светия Дух над човешката душа, трябва найнапред да се постарае да очисти сърцето си от пороците и да го облагоухае с тамяна на молитвата. Във всички светци, движещи се в духовния си живот по пътя на покаянието и богоугождението, е живял и действувал същият Свети Дух, Който се е явил над апостолите във вид на огнени езици. Св. Антоний Велики е казвал на своите ученици: „Аз се молих за вас да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите, тъй че Той да пребъдва във вас, пренесете най-напред телесни трудове и сърдечно смирение и, възнасяйки помислите си на небето денем и нощем, търсете със сърдечна правота този огнен Дух, и Той ще ви бъде даден завинаги... Защото този Дух пребъдва в правите сърца. И когато бъде приет, Той ще ви открие висши тайни; ще прогони от вас страха от хората и зверовете и вие ще изпитвате небесна радост денонощно. И ще се чувствувате в това тяло като тия, които се намират вече в царството небесно“. Всички светци като духоносци, които опитно са узнали неописуемата радост от пребъдването на душата в Светия Дух, са учили, че целта на човешкия живот на земята е да придобием Светия Дух, най-висшето духовно благо. Тоя Дух е Дух на истината. Без Неговата помощ ние не можем да познаем нито истината за себе си, нито истината за Бога, нито смисъла на нашето земно съществувание. Придобиването на Светия Дух изпълва душата с неописуема радост и й дава пълнота на блаженство, за което всъщност тя е и създадена. В житието на св. Серафим Саровски има един много назидателен случай, който ни разказва нагледно що е Светият Дух и как се познава Неговото присъствие в човешката душа. Н. А. Мотовилов, човек високо образован и искрено религиозен, стоял в близки духовни отношения с великия Божий угодник св. Серафим Саровски. Веднаж той го посетил в пустинната му колибка в гората и започнал да беседва с него за целта на християнския живот и за придобиването благодатта на Св. Дух. Беседата се водела на открито. Бил снежен зимен ден. Елхите наоколо тънели в сняг. Св. Серафим обяснявал подробно на Мотовилов, че целта на християнския живот се състояла в това да придобие човек благодатта на Св. Дух. Мотовилов искал да разбере всичко колкото е възможно по-добре и затова запитал св. Серафима: — По какъв начин мога да узная, че се намирам в благодатта на Св. Дух? Тогава св. Серафим се помолил, хванал Мотовилова здраво за плещите и рекъл: — Ние и двамата с тебе сме сега в Божия Дух. Защо не гледаш в мене? Мотовилов отговорил: — Не мога да гледам, батюшка, понеже из вашите очи се сипят мълнии. Вашето лице стана по-светло от слънцето, и мен очите ми ослепяха от болка. Св. Серафим обяснил на Мотовилова, че Господ го е удостоил сега ясно с телесните си очи да види слизането на Св. Дух. — Гледайте просто и не се бойте! Господ е с нас, – казал св. Серафим. „Представете си, разказвал отпосле Мотовилов, в средата на слънцето лицето на човек, който разговаря с вас. Вие виждате движението на устата му, сменяващото се изражение на неговите очи, чувате неговия глас, усещате, че някой с ръцете си ви държи за плещите, но не само не виждате тия ръце, но не виждате нито сам себе си, нито неговата фигура, а само една ослепителна светлина, която се простира надалеч. — Какво чувствувате сега? – запитал св. Серафим. — Необикновена приятност! – отговорил Мотовилов. Аз чувствувам такава тишина и мир в душата си, че не мога да изразя това с никакви думи! — Какво чувствувате още? – запитал пак св. Серафим. — Необикновена сладост! 162

— А още? — Необикновена радост в цялото си сърце! — Когато Божият Дух слезе над човека и когато го осени, обяснил св. Серафим, тогава човешката душа се преизпълва с неизказана радост, защото Божият Дух прави радостно всичко, до което се докосне. Но какво чувствувате още? Мотовилов отговорил: — Необикновена топлина (макар че било зима) и с нищо несравнимо благоухание. Св. Серафим обяснил на Мотовилова, че всички тия дивни усещания са дарове на Св. Дух, и че където има искрена православна вяра в Господа, там се излива благодатта на Св. Дух над вярващата смирена душа. Но защо ние днес не чувствуваме благодатта на Светия Дух тъй осезателно в себе си, както я е почувствувал св. Серафим и Н. Мотовилов? Защото сме грешни и обичаме повече плътското, отколкото духовното. Ако се очистим напълно от греховете си, и ние ще почнем да чувствуваме Светия Дух в нас. Бог иска да се спасят всички хора и да стигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4). Но там е бедата, че не всички хора искат да се спасят. Някои упорито се противят на Светия Дух (Деян. 7:51). Бог ни е дал такава власт, че, ако искаме, можем наистина да Му се противим. Той не иска насила да ни спаси, ако ние сами не желаем това. Бог ни е създал със свободна воля и зачита тоя велик дар у нас. Ние всички можем свободно да се определим за Бога или против Бога. Нашият всеблаг Небесен Баща по много начини в живота призовава всички ни към обръщане, към покаяние, към вечно спасение. Но ние често пъти съзнателно затикваме ушите си. Не искаме да чуем Божия глас. Не желаем да се откажем от греховния си живот. Такова нежелание и упорито противене на Божия глас е грях против Духа Светаго, който не се прощава нито в тоя, нито в бъдещия век (Мат. 12:31 – 32). Примери за такова противене на Светия Дух виждаме постоянно в живота. Не всички вярващи остават верни на Христа до края на земните си дни. Някои за материални изгоди, за слава и почести изневеряват на православната си вяра и започват да проповядват инославие. Те забравят думите на св. ап. Павла: „Който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде“ (Гал. 1:9). Други пък от срам пред човеци се отказват от Иисуса Христа и тръгват по широкия път. Те забравят думите на Спасителя: „Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, когато дойде в славата на Отца Си със светите Ангели“ (Марко 8:38). Трети пък във време на гонения отпадат от вярата. Те приличат на камениста почва, която не дава никакъв духовен плод (Мат. 13:20 – 21). Как ще постъпим ние? Ще бъдем ли докрай твърди във вярата? Ще останем ли предани на Иисуса Христа? Ще се борим ли с всички изкушения, за да не отпаднем от високото си звание – православни християни? Трябва много и усилено да се молим да ни укрепи Бог във вярата, като ни прати благодатта на Своя Свети Дух. Защото без Божествената благодат ние не можем да опазим чиста вярата си и непорочен живота си. Ние трябва също да се молим да ни укрепи Бог със Своята благодат да оделотворим вярата си. Защото само с вяра без съответни дела не можем да се спасим. „И бесовете вярват и треперят“ (Иак. 2:19). Ние трябва да живеем според вярата си и да придобием чрез усилени духовни упражнения високите християнски добродетели. Благодатта Божия, която ни се дава в св. кръщение и в другите св. тайнства, не ни се поверява, за да я оставим неизползувана, а за да придобием чрез нея спасение. Ако ние не я проявим в живота си чрез изпълнение на Божиите заповеди, ще отговаряме за нея на страшния Христов съд, както оня ленив раб, който бил привлечен под отговорност, задето закопал таланта си в земята, вместо да отиде и да го разработи (Мат. 25:25). Вярно е, че твърде трудно се постига добродетелта. Вярно е, че дори и при помощта на благодатта ние мъчно постигаме доброто поради нашата естествена наклонност към греха. 163

Но ако насилваме ленивата си и грехолюбива воля да върши добро, въпреки че не й се ще да го върши, Бог, като види благочестивото ни намерение и като прецени достойно благородните ни усилия, ще ни прати най-сетне благодатта на Светия Дух, и тогава добротворството леко ще потече от душите ни. Тогава ние ще достигнем плодовете на Духа Светаго, които св. ап. Павел изрежда тъй: „А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22 – 23). Макар че врагът на спасението ни – дяволът, – както и нашите собствени порочни наклонности всякога ще изправят препятствия по пътя ни, за да не можем да се доближаваме до Бога, ако ние упорствуваме в доброто и призоваваме на помощ всесилната Божия благодат, всичко ще победим. И каквото сами никога не бихме могли да направим, с Божията помощ ще го постигнем. „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Филип. 4:13), казва за наша поука св. ап. Павел. Трябва да помним, че без усилия на волята не се постига спасение. „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12), казва Христос. За да се укрепва във вярата и добродетелта и за да има помощта на Светия Дух, православният християнин е длъжен всякога да се моли на третото Лице на Света Троица със следната молитва: „Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Блаже, нашите души. Амин.“ Помощта на Светия Дух се дава на вярващите чрез светите тайнства, извършвани в св. Православна църква. За Църквата и за тайнствата се говори в следващите два члена от Символа на вярата. ДЕВЕТИ ЧЛЕН (ВЯРВАМ) И В ЕДНАТА, СВЕТА, ВСЕЛЕНСКА И АПОСТОЛСКА ЦЪРКВА В обикновения разговор ние наричаме църква храма, дето вярващите се събират на обща молитва и дето се извършва св. литургия. Храмът се нарича още дом Божий. Но освен дом Божий понятието „църква" означава още и обществото от вярващи, които образуват едно цяло и на които глава е Сам Христос. По-точно, Църква е богоустановено общество от човеци, съединени с една православна вяра, с един закон Божий, с една йерархия и с едни тайнства. Тази Църква образува едно Тяло Христово (1 Кор. 12:12 – 20, 27 – 28). Глава на Църквата е Сам Христос, душата на Църквата е животворящият Свети Дух, а членове на Църквата сме ние – православните християни. Църквата, основана от Господа Иисуса Христа, е започнала, тъй да се каже, официално да съществува от деня Петдесетница, когато Светият Дух слязъл над апостолите. Тоя ден е като че ли нейният рожден ден. Светият Дух, слязъл над нея, не я е оставил вече никога. Той и сега обитава в нея и я ръководи. В Църквата и чрез Църквата вярващите получават Божията благодат и даровете на Светия Дух. Но как трябва да се разбират думите: вярвам в Църквата? Вярва се в нещо, което не се вижда. А Църквата е видима. Може ли, следователно, да се вярва в Църквата? А все пак, както ще докажем, правилно е да се казва: вярвам в Църквата, защото в нея има покрай видимата страна и невидима. Към невидимата страна на Църквата трябва да отнесем Божията благодат, която пребъдва в нея и я управлява. Към невидимата страна в Църквата трябва да отнесем още и небесната Църква, към която принадлежат всички умрели в истинска вяра и покаяние православни християни и всички светии. Като казваме: вярвам в Църквата, ние като че ли заявяваме: твърдо сме убедени в това, че в Църквата Христова, която се намира на земята и към която принадлежат всички православни християни, пребъдва и действува Божията благодат, и че Църквата Христова е още и на небето, дето тя обединява всички 164

умрели в истинската православна вяра светии и праведници и всички искрено разкаяли се грешници. Но освен по изтъкнатите причини ние казваме: вярвам в Църквата още и поради това, че покрай истинската Църква Христова има и много други религиозни общества, сборища и секти, които имат вид на Църква, но не са Църква. Кой ще ни убеди коя е истинската Църква, ако не нашата праотеческа вяра? Да си поясним това с някои примери. Нашият Спасител Иисус Христос е скрит като обикновен човек между многото човеци. Кой ще ни Го разкрие като Богочовек, ако не нашата вяра? Св. Библия, която съдържа думи на вечен живот, е скрита като обикновена книга между многото други книги в света. Кое ще ни помогне да я отличим от останалите книги и да видим в нея Книгата на книгите, ако не нашата вяра? Тъй и св. Православна църква е скрита между многото човешки религиозни общества като едно от тях. Кое ще ни посочи в нея истинската, богоустановена и спасителна Църква, ако не нашата вяра? Ето затова и ние казваме: „Вярвам в едната, света, съборна и апостолска Църква.“ Църквата, като установление Божие, е основана на земята, за да подготви вярващите за небето. Тя ще съществува вечно. Това е казал Сам Христос: „На тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:18). Значи, няма такава сила, която би могла да победи Църквата Христова и да прекрати нейното съществуване. Това се е доказало много пъти в историята. В първите векове на християнството – в епохата на найстрашните гонения, когато римските императори мислеха, че ще унищожат и името християнин, Църквата най-много укрепна и се разпространи. Тя е непобедима, защото я защищава и укрепва нейният Основател и Глава, Сам Господ Иисус Христос. Вярата в св. Църква ни задължава да я слушаме, да й се покоряваме и да не нарушаваме нейните заповеди и установления. Членовете на едно тяло не могат да се подчиняват на други закони, освен на тия, които действуват в цялото тяло. Иначе, ако те не се подчиняват на законите, действуващи в тялото, не ще могат да получават живот от него, ще станат мъртви и ще отпаднат от него. Така и ние, членовете на Христовата Църква, трябва да се подчиняваме на нейните закони и да спазваме нейните установления, ако не искаме да станем мъртви членове и да отпаднем от нея. Ние вярваме в едната, света, съборна и апостолска Църква. Защо тя се нарича една? Тя е една, защото един е Христос, нейният Глава. Църквата се нарича тяло Христово (1 Кор. 12:27). Както под една глава не може да има две или повече тела, тъй и единият Христос не може да бъде Глава на две или повече разноизповедни църкви или религиозни общества. Той е основал една Църква, а не много. Той е искал да въведе всички в една кошара. Той се молел да бъдат всички повярвали в Него едно (Йоан 17:21). Отпадащите от едната Църква сами се откъсват от спасителното тяло за своя погибел, като стават мъртви членове. Още от основаването на Църквата са се появили много еретици и разколници. Но единството на истинската Христова Църква се е запазило, по силата на Христовото обещание, до ден днешен. Църквата е една не само по своето начало и основаване. Тя е една и по вътрешното си и външното устройство. Тя има един Глава – Господа Иисуса Христа, и се оживотворява от единия Свети Дух. Членовете на Църквата се делят на пастири и пасоми. Но всички пастири преподават едно и също православно учение, един и същ Символ на вярата; те извършват едни и същи тайнства и се ръководят от едни и същи божествени закони. Всички пасоми приемат това учение и тоя Символ на вярата, ползуват се от тия тайнства и следват ръководството на своите пастири. Единството на Църквата ни задължава да запазваме „единството на духа чрез връзките на мира“ (Ефес. 4:3). Макар че Църквата е разпространена по цялата земя, но има като че ли една душа, едно сърце, едни уста. Църквата е една, въпреки че с умножаването на нейните членове почнали да се обособяват отделни части на едната и единна вселенска Църква. Така са се появили тъй наречените поместни православни църкви – гръцка, българска, руска, 165

сръбска, румънска и пр. Това обособяване е само географско и народностно; то е по местоположение и по административно устройство, но в никакъв случай не е и верско. То не нарушава основното единство на Църквата, не й пречи да си остане една по вяра, по закон Божий, по тайнства, по йерархическо и по каноническо устройство. Св. Киприан казва: „Слънцето има много лъчи, но светлината му е една. На дървото има много клони, но дънерът е един... Отдели слънчевия лъч от неговото начало, – единството няма да допусне да съществува отделна светлина. Отдели клона от дървото, – отчупената част ще загуби способността да расте... По същия начин Църквата, озарена от Господнята светлина, разпръсква по целия свят своите лъчи. Но светлината, разливаща се навсякъде, е една, и единството на тялото остава неразделно. Тя разпространява по цялата земя своите клони, отежнели от плодове... При все това, главата остава една“... От едната изначална Църква са се отклонили католичеството и протестантството. Те са изневерили на вярата на древната и единна Православна църква, понеже са възприели разни нови вероучителни особености. Католичеството се е отделило от Православната църква през XI век, а протестантството е възникнало още по-късно – XVI век. Впоследствие протестантството се е раздробило на още много секти. Днес някои ги наброяват над 1000. Ако сравним всички днешни вероизповедания с древната Църква, която е просъществувала в единство от основаването си до разделението, ще видим, че само нашата Православна църква се покрива напълно с нея, понеже Светият Дух, Духът на истината, Който я ръководи още от основаването й, я предпазва от еретически нововъведения, каквито са се промъкнали в отделилите се от нея други изповедания. Православните християни трябва да помнят, че те са членове на едната, света, вселенска и апостолска Църква и че вън от нея те не могат да водят правилен духовен живот и ще погинат. Вън от Православната църква няма спасение. Само в Православната църква се пази напълно неповредено учението на Господа Иисуса Христа, което ни е предадено чрез апостолите в Новия Завет, и което се съхранява още и в Свещеното Предание, за което знаем от църковните молитви, от древните църковни обичаи и от творенията на светите отци и учители на Църквата. Св. Църква се нарича една, макар че се състои от две половини – земна и небесна. Към небесната Църква се числят всички ангели и всички покойни светци и праведници, както и всички разкаяли се грешници, отминали отвъд и помилвани от Бога. А към земната Църква принадлежат всички живеещи на земята православни християни. Как може да се говори за една Църква, щом има земна и небесна Църква? Тяхното единство се състои в това, че един е техният Глава – Господ Иисус Христос, Който е казал: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята“ (Ефес. 28:18). За същото говори и св. ап. Павел, когато пише, че Бог Отец е съединил всичко небесно и земно под една Глава – Христа (Ефес. 1:10). Освен това, в небесната и в земната Църква действува един и същи Божий Дух и се изпълнява една и съща воля Божия. Общението между земната и небесната Църква също говори за тяхното единство. Това общение се чувствува особено силно в божествената литургия, когато свещеникът при извършване на св. проскомидия споменава от небесната Църква Майката Божия, всички светци и всички покойни християни, а от земната Църква – имената на живите. Всеки православен християнин чувствува връзката си с небесната Църква, когато се моли на св. Богородица и на светиите. Бог е дал на избраниците Си от небесната Църква чудотворна сила и благодат да помагат на ония от земната Църква, които с вяра и усърдие призовават тяхната помощ. Ето един характерен случай. Една монахиня от Дивеевския манастир, който бил ръководен от великия Божий угодник св. Серафим Саровски, заболяла от очи. Тя се молела на починалия вече Саровски светец да я излекува. Веднаж тя вижда на сън, че се намира в църквата на Тихвинската Божия Майка. Св. Серафим излиза от царските врати в бяла одежда, подава на болната една от 166

покривките, с които се покриват светите дарове, и й казва да отрие с нея очите си. — Ти ли си това, батюшка? – пита в недоумение монахинята. — Каква си невярваща, радост моя, отвръща й той. – Сама ме помоли да ти помогна, а сега не вярваш. Аз служа тук св. литургия. След тия думи дивният Божий угодник станал невидим. А монахинята почувствувала очите си съвършено излекувани. Има безчислено множество примери за това, как светци, отминали отвъд, помагат на вярващите люде. Затуй и ние често трябва да се обръщаме към тях с думите: „Свети Божии угодници, молете се Богу за нас!“ Св. Православна църква вярва, въз основа на словото Божие, в чудотворната сила не само на молитвите на светиите (Иак. 5:16), но и в чудотворната сила на предмети, останали от тях (Деян. 19:12), както и в чудотворната сила на светите им мощи (4 Цар. 13:21). По-нататък в Символа на вярата Църквата се нарича света. Светостта е несъединима с греха, тъй както тъмнината не може да се слее със светлината. Светостта предполага безгрешност. Църквата като света няма в себе си нищо греховно, никаква сквернота или порок (Еф. 5:25 – 27). Тя е света, защото е осветена от Иисуса Христа чрез Неговото учение, чрез Неговите молитви, чрез Неговите страдания. Господ осветява Своята Църква и чрез тайнствата, посредством които се дава на вярващите благодатта на Светия Дух, която освещава и укрепява хората. Църквата се нарича света още и затова, че нейните членове са призвани да бъдат свети, очистени от всичко нечисто в тоя свят, в който живеят и през който пътуват. Но ние виждаме, че към тая света Църква не принадлежат само светци, но и грешни люде. Как може Църквата да бъде света, щом в нея влизат и грешници? Съгрешаващите, които се очистват с истинско покаяние, не пречат на Църквата да бъде света. Чрез покаянието си те се окъпват в благодатта, която е в Църквата, и по непостижим начин стават сами свети. Христос не е дошел да призове праведните, но грешните към покаяние. Има много удивителни примери в църковната история, които ни посочват как велики грешници са се прераждали основно и са ставали светци. Тук е достатъчно да споменем само примера на св. Мойсей Мурин, който бил по-преди разбойник, а после станал велик Божий угодник и чудотворец, и примера на св. Мария Египетска, която от блудница станала светица. Всеки член на Църквата трябва да се стреми към светост, тъй като без нея никой няма да види Господа (Евр. 12:14). С благодатната помощ на Светия Дух светостта става достижима за всеки вярващ, стига той да се стреми с всички сили към нея. Неразкаяните пък грешници, упорствуващи в злото, сами отпадат като мъртви членове от единното тяло на Църквата. Тъй че те оскверняват чрез греховете себе си, а не светата Църква. Те се отлъчват от нея или чрез решенията на църковната власт, или чрез невидимия Божий съд. В Символа на вярата Църквата се нарича още вселенска. Това значи, че тя събира вярващи от цялата земна шир, или че тя е пръсната по цялата земна шир. А земната шир на църковен език често се нарича вселена. Оттук вселенска, т.е. разпространена по целия свят. Църквата може да бъде навред по земята. Пространствата и времената не я ограничават. Сам Господ Иисус Христос е казал на Своите ученици: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари“. (Марко 16:15). Апостолите изпълнили завета на Спасителя. Техният звук се понесъл по цялата земя, и техните думи по краищата на вселената (Пс. 18:5). И днес ние виждаме православни храмове буквално из целия свят. Църквата Христова не предпочита една народност или друга. За нея няма „ни елин, ни иудеин, ни обрезвание, ни необрезвание, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол. 3:11). Не е било така по-рано. Елините (старите гърци), като образовани, с пренебрежение гледали на варварите. Свободните презирали робите. Необрязаните не могли да принадлежат към Старозаветната църква. На евреите било 167

забранено да се сближават с другородците. В Христовата църква е съвсем иначе. Тя не се ограничава с един какъвто и да е народ или съсловие, а включва в себе си вярващите от всички народи, съсловия, раси и възрасти. Тя не отхвърля никого, освен оногова, който нея отхвърля и с това сам отлъчва себе си от нея. Тя не е ограничена и по време. Прибира в себе си вярващите от всички времена. Нейната всеобхватност се простира не само от Христа напред, но и от Христа назад. Тя включва освен новозаветните вярващи още и всички ония старозаветни праведни души от Адама до св. Йоана Кръстителя, заради които възкръсналият Христос слезе в ада, за да ги изведе в царството небесно. Църквата обхваща и живите, и покойните свои членове. Над нейната съборност и смъртта няма власт. Тя ще съществува вечно, защото няма сила. която да прекрати нейното съществуване (Мат. 16:18). Най-сетне Църквата се нарича още и апостолска. Причините за това са следните: апостолите са били първите нейни членове, първите последователи на Христа, първите свидетели на Неговите дела, първите вестители на Неговите чудеса и поучения, първите разпространители на новата вяра. Те първи след Христа са проляли кръвта си и с това са заякчили основите на св. Църква. Св. ап. Павел пише на ефеските християни, че те са се утвърдили „върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък“ (Еф. 2:20). Цялото учение на вярата, всички правила на благочестието светата Църква е приела от апостолите, които пък на свой ред са получили всичко това от Иисуса Христа. На Петдесетница Светият Дух слязъл над апостолите и пребъдвал оттогава всякога с тях. А те, като възлагали ръце над своите приемници – епископите и свещениците, – преподавали им от своя страна благодатта на Светия Дух. Оттогава, по пътя на ръкоположението, чак до наши дни тази благодат минава върху новоръкополаганите приемници на апостолските приемници, и така ще бъде до свършека на света. Това верижно преподаване на Светия Дух в Православната църква чрез ръкополагане се нарича апостолско приемство. И тъй, Църквата се нарича апостолска, защото е разпространена от апостолите, защото пази апостолското учение и предания, защото чрез свещеното ръкоположение предава от апостолско време до днес и ще предава и занапред до свършека на света от поколение на поколение даровете на Светия Дух и цялото църковно достояние. Затуй, ако ние искаме да бъдем истински православни християни, трябва да държим здраво апостолските правила, учения и предания и да бягаме от такива учения и такива учители, които нямат в основата си апостолските предания. В тоя смисъл св. ап. Павел съветва солунските християни: „Стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Сол. 2:15). Всяка ерес не е нищо друго, освен отклонение от апостолското учение. Ние трябва да се пазим от еретици и от еретически учения, ако искаме да не погинем. Защото вън от Православната църква няма спасение. Скъсаме ли връзката с апостолите, скъсваме връзката и с благодатта на Светия Дух. А без Божията благодат, която действува в Православната църква, никой не може да се спаси. Божият угодник Кириак, един дълбоко просветен подвижник на Православната църква, се подвизавал в една тясна келия около река Йордан. Веднаж дошел при него един изпаднал в ерес монах на име Теофан, който се бил увлякъл по несторианските заблуди. Св. Кириак настоятелно го убеждавал да се откаже от еретичеството си и пак да се върне в лоното на едната, света, съборна и апостолска Църква. „Единственият път на нашето спасение“, казвал той, „е този да мислим и вярваме така, както са мислили и вярвали светите отци“... На това Теофан отговорил: — Всички ереси казват същото, че, ако нямаш с тях общение, няма да се спасиш. И аз не знам, кого да вярвам. Моят разум е така слаб, че не може да постигне истината и да я различи от заблудата. Но помоли се Богу за мене, Той да ме вразуми по някакъв начин с откровение свише! 168

Теофан съвсем не бил упорит еретик. Той изпаднал в ерес не от зла воля, не и поради нечестив живот, а поради незнание. Св. Кириак се зарадвал силно, като видял готовността на тоя брат да приеме истината и му казал: — Остани в моята келия, и аз се надявам, че Божията благост ще ти открие правата вяра. След това преподобни Кириак се отдалечил на едно уединено място и започнал усърдно да се моли за вразумяването на Теофана. Бог чул молитвата на Своя угодник. И ето, на следващия ден около три часа след пладне Теофан видял, че някой се приближил до него и със строг глас му казал: — Ела да познаеш истината! Непознатият го повел към едно тъмно и смрадно място и му показал сред адския огън еретиците Арий, Несторий, Евтихий, Диоскор и др., които издавали ужасни стенания и скърцали със зъби от непоносимите мъки. — Ето, – казал му той, – това е мястото на ония, които еретически мислят, както и на ония, които ги следват. И тъй, ако ти харесва това място, остани си в своята заблуда. А ако не искаш да се подхвърлиш на такова наказание, обърни се към светата, съборна и апостолска Църква, към която се числи преподобни Кириак. Истина ти казвам, че, ако човек извърши всички добродетели, но не вярва православно, ще дойде в това място на мъките. След тия думи вестителят на Божията воля станал невидим. А Теофан се присъединил към светата Православна църква. Ние трябва да обичаме нашата спасителна, православна, апостолска вяра. Трябва да я пазим като зеницата на очите си и за нея трябва да бъдем готови дори и кръвта си да пролеем. Християнската история ни дава много примери на велика твърдост в изповядване светата апостолска вяра. Ето един от тия примери. В VIII век царувал византийският император Константин Копроним. Той се отклонил от апостолските предания, като престанал да почита св. икони и като поддържал иконоборната ерес. В това време живял твърдият защитник на Православието св. Стефан Нови. Императорът, мислейки да го спечели на своя страна, изпратил при него двама свои придворни чиновници, чрез които му предлагал скъпи подаръци. Св. Стефан приел царските дарове. Но когато му предали волята на царя да подпише решенията на иконоборския еретически събор за унищожаване на иконопочитането, св. Стефан мъжествено се обявил против това искане на императора. Той казал: — Аз няма да преподпиша вашия събор, изпълнен с празнословие и лъжа. Кажете на царя, че никога аз няма да назова горчивото сладко и тъмнината – светлина... А за светите икони аз съм готов и да умра и не ме е страх от царските заплахи. – След това той прострял ръката си и, като събрал шепата си, продължил: „Ако бих имал в себе си кръв само колкото тая шепа, то и нея не бих се поколебал на пролея за Христовата икона. Кажете това на императора. А тия дарове отнесете обратно... Пратениците се върнали при царя без всякакъв успех. Тъй св. Стефан не се уплашил и от царя, въстанал срещу провежданата от него ерес и останал верен на апостолските предания. Тъй и ние трябва да държим здраво учението на св. апостоли и да въставаме против всяко изопачаване на св. православна вяра. В заключение ще припомним прекрасните сравнения на Църквата, които намираме у св. Йоан Златоуст, велик праведник и проповедник, живял в IV век. Той уподобява живота на море, което всички трябва да преплуваме. Единственият кораб, който не потъва, защото е пазен от всемогъщия Бог, това е св. Църква Христова. Господарят на тоя кораб е Бог Отец. Кормчията е Единородният Му Син. Благоприятният вятър е Светият Дух. Подчинените управители на този кораб са апостолите и техните приемници – църковните пастири. Плуващите в тоя кораб са православните християни... Мачтата е св. кръст Христов. Платната са любовта. Котвата е надеждата. Този кораб привежда живеещите благочестиво и 169

православно вярващи християни през бурите на времето в тихото пристанище на царството небесно. Който отпада от тоя кораб, обрича се сам на погибел. И тъй, да стоим твърдо в св. Православна църква, която е за нас единствен спасителен кораб. И като изповядваме: „Вярвам в едната, света, вселенска и апостолска Църква“, да се стараем да потвърждаваме вярата си със съответни богоугодни дела. ДЕСЕТИ ЧЛЕН ИЗПОВЯДВАМ ЕДНО КРЪЩЕНИЕ ЗА ПРОЩАВАМЕ НА ГРЕХОВЕТЕ Тук се говори за св. тайнства на Православната църква. Тайнствата са свещенодействия, установени от Бога, чрез които при строго определена молитвена формула се измолват над вярващите благодатните дарове на Светия Дух. Без тия благодатни дарове човек не може да живее духовно, нито да се спаси, тъй като първородният грях, разпространил се в целия човешки род, прави хората врагове Божии. Иисус Христос, Който слезе на земята, за да ни примири с Бога, основа Църквата Си, в която установи да се извършват от апостолите и техните приемници св. тайнства. Чрез тия тайнства текат към нас като струи от жива вода Божии милости, които умиват, обновяват, подкрепяват душите ни. В тайнствата видимите действия на свещенослужителя се съединяват с невидимите, благодатни, тайнствени действия на Светия Дух. Поради това се наричат тайнства. Не всеки вярващ може да извършва тайнствата, а само епископите, като приемници на апостолите, и свещениците, ръкоположени от епископите. Епископите и свещениците извършват при това само видимите действия в тайнствата. Невидимата сила на спасителната благодат се дава при тия действия от Самаго Бога. В Православната църква има 7 тайнства: кръщение, миропомазване, причащение, покаяние, свещенство, брак и елеосвещение (маслосвет). В кръщението човек се умива от първородния грях и от всички грехове, сторени до кръщението, и се ражда за нов, духовен свет живот. В миропомазването той получава благодатта, която му дава възможност да расте духовно, която го укрепява в духовния живот и му дава способността да се бори с враговете на своето спасение, да преуспява във вярата и в християнските добродетели. В причащението християнинът приема като духовна храна истинското Тяло и истинската Кръв на Господа Иисуса Христа за прошка на греховете и за придобиване на вечен живот. В покаянието човек се лекува от духовните си недъзи, от порочните си наклонности и от греховете, които е сторил след кръщението. В брака той получава благодат, която освещава съпружеството, раждането на деца и възпитаването им. В елеосвещението християнинът чрез изцеряването от духовните си немощи се лекува и от телесните си болести. В свещенството се получава благодатта за извършване богослуженията и за духовното възраждане и възпитаване душите чрез преподаване здравото православно учение и чрез извършване на тайнствата. Ето това са тайнствата на Православната църква, чрез които вярващите получават Божията благодат, необходима им, за да се очистят, възродят, подкрепят за нов живот и да достигнат светост и спасение, крайната цел на християнския живот (1 Петр. 1:9, 16). В десетия член на Символа на вярата се говори само за кръщението; но това не значи, че Църквата е пренебрегвала останалите тайнства. Св. отци, които са съставили втората част от Символа на вярата, са държали и за останалите св. тайнства и сами са ги практикували. Те са споменали тука само за кръщението, понеже за него е имало спор дали не трябва някои хора (като еретиците) да се кръщават втори път. Освен това, те са намерили за нужно да споменат кръщението като първо основно тайнство, което ни вписва като членове на Църквата и ни дава възможност да приемаме и другите тайнства. 170

КРЪЩЕНИЕ И тъй, първото тайнство, което се извършва над човека, който иска да стане член на Църквата Христова, е кръщението. В тайнството кръщение човек умира за греховния живот, духовно се възражда и влиза в Божието семейство. Без кръщение човек не може да стане християнин и да се спаси. „Ако някой се не роди от вода и Дух (т.е. ако не се кръсти), не може да влезе в царството Божие“, казва Сам Христос (Йоан 3:5). Той е установил значението на това св. тайнство с примера Си, като се кръстил на река Йордан, и установил за всички това тайнство, когато рекъл на апостолите: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). В кръщението човек се очиства, умива и избавя от греховете си. За да може да приеме човек това тайнство, трябва да има вяра, да се разкае за всичките си грехове, трябва да се откаже от сатаната и от всичките му дела и да пожелае да се съедини с Христа. В момента на кръщението човек получава от Бога ангел пазител, който го съпътствува цял живот, внушава му добро, пази го от зло и чрез съвестта му го ръководи по пътя на спасението. „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“, говори Христос (Марко 16:16). Тайнството кръщение се извършва само веднъж и никога не се повтаря. То е духовно раждане. Както човек телесно се ражда само веднъж, тъй се и кръщава само веднъж. Св. ап. Павел говори: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Еф. 4:5). Затова и в Символа е казано: „Изповядвам едно кръщение за прощаване на греховете“. Кръщението е необходимо за всички хора от самото начало на техния живот. Затова се кръщават и децата още от най-ранната им възраст. Господ Иисус Христос е казал: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14). И св. апостоли следвали това правило и приемали децата в Христовата Църква. Когато св. ап. Петър отишъл при езичника Корнилия, кръстил него и целия му дом – и малки, и големи. С вярата на кръщаващия свещеник, на родителите и на кръстниците се запълва недостигът от съзнание в децата. Благодатта Божия действува при това независимо от възрастта. Кръстниците обаче се задължават от Църквата наравно с родителите да научат новокръстените деца на истините на православната вяра. Някои лъжеучители проповядват, че не бивало да се кръщават деца. Но ние знаем, че кръщението в Новия Завет застъпва мястото на обрезанието в Стария Завет. Както обрязването се е извършвало и над децата, тъй и кръщението може да се извършва и над децата. Ако детето умре некръстено, как ще се спаси? А сега ония дечица, които са починали след кръщението, са като ангели на небето. Кръщението се извършва така: на кръщавания се дава име обикновено на някой светец. След това се четат заклинателни молитви за прогонване на злия дух от кръщавания, понеже всеки, който има в душата си първородния грях, е като роб на дявола. Кръщаваният (а при децата кръстникът) се отказва от сатаната, обещава да вярва в Христа и да Му служи и прочита Символа на вярата. После се освещава водата и кръщаваният се потапя три пъти във водата с думите: „Кръщава се Божият раб (името) в името на Отца, амин, и Сина, амин, и Светаго Духа, амин“. Това е най-главният момент на кръщението. Върху новокръстения невидимо слиза в това време Светият Дух, очиства го от греховете и го възражда за нов християнски живот. На кръщавания се дава бяла дреха в знак, че е очистена душата му, и кръст, за да следва Христа. Некръстеният не може да приема никакви други тайнства. А 171

кръстеният, станал веднъж член на Църквата, добива право да се ползува от всички нейни благодатни тайнства. В случай на смъртна опасност за некръстено дете, ако наблизо няма свещеник, кръщенето може да се извърши от всеки християнин или християнка. Взима се чиста вода, потапя се или се поръсва с нея болното дете, като се произнасят думите: „Кръщава се Божият раб (дава му се име) в името на Отца, амин, и Сина, амин, и Светаго Духа, амин“. Ако след това детето оздравее, кръщението над него не се повтаря. Свещеникът прочита само пропуснатите молитви и извършва над детето светото тайнство миропомазване. През времето, когато се е разпространявало християнството между езичниците, често се е случвало да се кръщават възрастни хора. Потопени във вода, те са получавали чрез Светия Дух прошка за всички свои предишни грехове и започвали нов живот. Голяма промяна настъпвала при това у тях. Животът им се очиствал от всичко греховно и порочно. Нравите им се облагородявали. Жестоките ставали кротки и милостиви. Гордите се смирявали. Живеещите разпътно ставали целомъдрени. Виждали това неповярвалите и сами начевали да чувствуват превъзходството на новата религия над езичеството. В първите векове на християнството имало случаи, когато езичниците, неочаквано озарени от вяра в Христа, били убивани, без да им се оставяло време да се кръстят с вода и Дух. Св. Църква е приемала проливането кръвта им за Христа като пълноценно и валидно кръщение, наречено кръвно кръщение. Сам Иисус Христос е нарекъл Своето страдание на Голгота и проливането на кръвта Си кръщение (Мат. 22:22).

МИРОПОМАЗВАНЕ Св. тайнство миропомазване се извършва непосредствено след кръщението. Ако кръщението ни ражда за нов живот, миропомазването ни дава благодатна сила, която ни служи за възрастване в духовния живот и за укрепване в доброто. Миропомазването низвежда над нас благодатните дарове на Светия Дух, благодарение на които разумът на човека се просвещава, за да може да познае истината, чувствата се очистват, за да могат да обичат Бога, и волята се укрепява, да може да върши добри дела. Видимата страна на тайнството се състои в кръстообразното помазване със свето миро разните части на тялото, при което се произнасят думите: „Печат на дара на Светия Дух, амин!“ Печатът обикновено служи като знак на принадлежност или потвърждение на някоя изява. Печатът, сложен върху една вещ, означава, че тая вещ принадлежи на оногова, чието име носи печатът. Печатът на Светия Дух показва, че човекът, който е получил този печат, е осветен от Светия Дух и принадлежи Богу. С печата на Светия Дух се помазват кръстообразно челото – за освещаване ума и мислите; гърдите – за освещаване сърцето и желанията; очите, ушите, ноздрите и устата – за освещаване чувствата; ръцете и нозете – за освещаване делата на човека и цялото му поведение. По такъв начин целият човек се освещава, става храм Божий и жилище на Светия Дух. Оттук следва за нас поуката, че трябва строго да се пазим от всяко зло и от всеки грях, за да не оскверним душата и тялото си, посветени Богу, и да не изгубим благодатта на Светия Дух, дадена ни чрез светото тайнство миропомазване. Първоначално апостолите извършвали св. тайнство миропомазване чрез ръковъзлагане. Това било за тях по-удобно. Но в последствие, когато числото на вярващите в Иисуса Христа се увеличило във всички страни твърде много, нито апостолите, нито техните приемници – епископите, ръкоположени от тях, могли да отиват лично при всички новокръстени и да им низвеждат благодатта на Светия Дух чрез ръковъзлагане. Тогава се наложило, вместо ръковъзлагане, да се помазват кръстените със св. Миро. Това могли да извършват и свещениците (презвитерите) по поръчение на апостолите и на епископите. За да се запази 172

обаче и при миропомазването чрез свещеници елементът на личното апостолско или епископско благословение, Мирото се освещавало от апостолите, а после от техните приемници – епископите. Първоначално то се освещавало във всяко време, когато нуждата наложела. А после се затвърдила практиката да се освещава на Велики четвъртък. За св. тайнство миропомазване се споменава още в първото послание на св. ап. Йоана. Там се казва: „И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко... И помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазване ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило“ (1 Йоан. 2:20, 27). Ние, огрубелите от греховете съвременни християни, сме загубили усет за благодатните плодове и дивни последствия от кръщението и миропомазанието. Но ето какво пише за тях св. Киприан Картагенски: „Когато се намирах в тъмнина сред мрачната нощ, когато плавах по морето на настоящия живот насам-натам без надежда и опора, без да знам пътя, лишен от всякаква истина и от всякаква светлина, тогава смятах за необикновено трудно и неосъществимо обетованието на Божественото милосърдие, че човек може отново да се роди и, като получи в св. купел нова душа и нов живот, да остави всичко предишно и, още в това тяло живеейки, да стане нов човек по дух и по сърце. Как е възможно, си казах аз, човек да остави тъй скоро и тъй напълно онова, с което се е родил и което от дълговременна привичка е станало негова втора природа? Как може да се научи на въздържание този, който е свикнал с шумни пиршества и изискани ястия? Как може да се примири със скромно и просто облекло този, който е блестял с разкошни одежди? Който се е радвал на чинове и почести, той не може да живее в неизвестност и без тях. Този, който е бил окръжен от тълпа почитатели, който е бил съпровождан от многочислени почитатели, готови всякога на услугите му, той би се измъчвал, ако остане сам. Така мислех аз в себе си затуй, защото тогава сам бях все още пленен от заблудите на своя предишен живот, от които не виждах възможност да се освободя. Аз бях се предал на пороците и, понеже се бях отчаял в по-доброто, представях си гибелта като естествена и необходима. Но впоследствие, когато се умих в банята на възраждането от своето нечисто минало, и когато нова чиста светлина се изля над очистената ми душа, когато аз приех Духа свише и станах нов човек, по един непостижим начин съмнителното стана за мене вярно, скритото – открито, тъмното – ясно. Аз получих сила за постигането на онова, което преди смятах за трудно и неизпълнимо“.

ПРИЧАЩЕНИЕ Най-тясно ни съединява с нашия Спасител св. тайнство причащение. В него вярващите приемат под вид на хляб и вино истинското тяло и истинската кръв на Господа Иисуса Христа за прошка на греховете си и за живот вечен. Както човек не може да поддържа силите на тялото си, ако не приема физическа храна, тъй не може да поддържа силите на душата си, за да води правилен духовен живот, ако не приема св. причастие. Сам Иисус Христос говори: „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие“ (Йоан 6:54 – 56). Св. тайнство причащение е установено от Господа на Велики четвъртък на Тайната вечеря, когато Иисус Христос причастил учениците Си за първи път. Ето как разказва за това очевидецът св. евангелист Матей: „И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки го на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия 173

завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Мат. 26:26 – 28). По какъв начин хлябът и виното се превръщат (претворяват) в истинско тяло и истинска кръв Христови е непонятно за нас. Това не могат да разберат не само човешките умове, но дори и ангелите на небето. То е чудо на Божието всемогъщество. Св. Йоан Дамаскин говори, че при извършването на това велико тайнство не слиза от небето тялото Христово, което Спасителят е възприел от св. Дева Мария, а се претворяват хлябът и виното в тяло и кръв Христови, и продължава: „Ако питаш за начина, как става това, достатъчно ти е да чуеш: – чрез Светия Дух, по същия начин, по който Господ направи чрез Духа Светаго плът за Себе Си и в Себе Си от Богородица. Нищо повече не знам освен това, че Божието слово е истинно, действително и всемогъщо, а начинът – неизследим“. В житието на св. Григорий Двоеслов, римски папа, се разказва за едно знаменателно чудо, което станало с пречистите Христови тайни по молитвите на светителя. Една знатна римлянка донесла просфори за извършване на св. тайнство причащение. Сам св. Григорий извършвал тоя ден божествената служба. Когато дошло време да се подава на вярващите св. причастие, и тая жена пристъпила да се причасти със св. тайни. При думите на светителя: „Дава ти се животворящото тяло на Господа нашего Иисуса Христа“, жената неволно се усмихнала. Св. Григорий се сепнал от смеха и преди да й. подаде св. причастие, я запитал: „Защо се засмя?“ Жената отговорила: „Чудно ми се видя, владико, че ти наричаш тяло Христово тоя хляб, който аз измесих и изпекох със своите ръце.“ Св. Григорий, като видял нейното неверие, помолил се Богу и веднага хлябът добил вид на същинско човешко тяло. Това чудо видяла не само жената, но и всички останали богомолци в храма. Те прославили Христа Бога и се утвърдили във вярата си, че наистина в пречистите тайни под вида на хляба се дава истинското тяло Христово и под вида на виното – истинската кръв Господня. След всичко това св. Григорий отново се помолил, и св. причастие пак добило вид на обикновен хляб. Със страх и жива вяра жената приела хляба като Христово тяло и виното като Христова кръв. Св. причастие ни съединява по най-тесен начин с Иисуса Христа, служи ни за извор на вечния живот, очиства ни от греховете и ни укрепва за духовен живот. Затова ние трябва да се стараем колкото можем по-често да пристъпваме към това тайнство. Самоволно отклоняващите се от св. причастие вършат голям грях по отношение на собственото си спасение, като не искат да приемат св. тайни Христови. Чрез това те служат на дявола, тоя заклет враг на нашето спасение. Св. Йоан Златоуст говори: „Мнозина, виждам, се причастяват твърде рядко. Това е дело на дявола. Той им внушава да не приемат Христовото тяло често. А знае се, че, който не се причащава често, дава възможност на дявола да придобие власт над него, тъй че действително дяволът взема връх над него и почва да го води към всяко зло“. В „Кормчая книга“31 се разказва, че един подвижник запитал злите духове, от какво те най-много се боят. Бесовете му отговорили: „От това, което вие приемате при причастие. Ако християните с добра съвест биха пазили онова, което вкусват при причастието, то те биха били непристъпни за нашите козни“. Ние трябва да помним това и колкото е възможно по-често да пристъпваме към Божествената трапеза. Съзнавайки дълбоко своето недостойнство, трябва да възлагаме надеждата си на Божието милосърдие. Св. Димитрий Ростовски учи така: „Бог е твой лекар, а не враг. Той иска да те изцери, а не да те погуби. Защо тогава бягаш от Неговата Божествена чаша? По-добре е за тебе да вземеш това духовно лекарство и да се изцериш, отколкото, бягайки от лекарството, да паднеш в големи духовни болести и да погинеш“. Древните християни са се причащавали всяка неделя. От днешните християни малцина 31

Сборник от църковни канони за православните славянски народи. 174

имат такава чистота в живота си, че да бъдат готови всякога да пристъпват към това велико тайнство. Затова св. Църква задължава чедата си след надлежна изповед да се причащават поне четири пъти през годината (през четирите пости). Ние трябва да знаем, че св. причащение не всякога е спасително. Само по себе си то не може магически да ни спаси и без никакви усилия от наша страна да ни доведе до вечния блажен живот. Ако ние сме потънали в грехове и не се каем за тях, а пристъпваме да се съединим със Спасителя, св. причащение, вместо за живот и спасение, ще ни послужи за осъждане. За да пристъпим що годе достойно към св. причастие, трябва предварително да изследваме съвестта си пред Бога, да се изповядаме пред свещеника с дълбоко разкаяние, по тоя начин да се очистим от греховете си, сторени след св. кръщение, да простим на всички всичко, да се примирим с ближните си и тогава чак да пристъпим към св. причащение. Без такава подготовка св. причастие може да ни послужи вместо за здраве – за телесно разслабление и дори за смърт, а във вечността – вместо за оправдание – за съд и осъждане, както говори св. ап. Павел (1 Кор. 11:28 – 31). Св. тайнство причащение се извършва през време на св. литургия. Свещенослужителите се причащават след възгласа „Святая святим“, т.е. „Светинята е за светии“, а миряните – на края на литургията, след възгласа: „Със страх Божий, с вяра и любов пристъпете“. За да не става безредие при такова велико тайнство, миряните трябва да пристъпват благоговейно към св. чаша с кръстообразно сложени на гърдите ръце и с искрено разкаяние в душите. Тежко болните могат да се причащават и у дома си. Свещеникът там им занася св. дарове и след надлежна изповед и прочитане на полагаемите се молитви ги причащава. Нерядко св. причастие спасява от смърт тежко болни. В живота на великия праведник о. Йоан Кронщадски имало много случаи, когато той въздигал от смъртния одър болни, след като ги причащавал със светите Христови тайни.

ПОКАЯНИЕ Ние казахме, че, за да се причасти що годе достойно с тялото и кръвта Христови, християнинът трябва да се очисти от греховете си, сторени след св. кръщение. Това става в св. тайнство покаяние или изповед. В това тайнство Сам Господ очиства каещите се от греховете, извършени след св. кръщение. Защото, макар че свещеникът слуша пред св. кръст и св. евангелие изповедта на каещия се, но Сам Господ Иисус Христос, Който невидимо присъствува при изповедта, приема разкаянието на грешника и чрез свещеника му дава прошка за греховете. Подготовка към установяване на това тайнство виждаме още при св. Йоана Кръстителя. Идващите при него да се кръстят изповядвали греховете си (Марко 1:5). Същинското установяване на това тайнство имаме обаче при Иисуса Христа. Той дал на Своите апостоли и в тяхно лице на техните приемници власт да прощават греховете на каещите се, като им казал: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18). А след възкресението Си Спасителят преповторил и окончателно утвърдил тая власт на апостолите, като рекъл: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Йоан 20:22 – 23). Това право за прощаване на греховете минало от апостолите върху епископите и свещениците. Прощаването на греховете става след изповедта, когато свещеникът произнася словото: „Господ и Бог наш Иисус Христос, с благодатта и щедростите на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името) всички твои съгрешения; и аз, недостойният свещеник, с Неговата власт, която ми е дадена, прощавам и развързвам те от всички твои грехове в името на Отца и Сина и Светаго Духа, Амин“. Ние трябва да вярваме, че тия думи, казани от свещеника на 175

земята, се потвърждават на небето, защото свещеникът от името на Господа Иисуса Христа, Който му е дал тая власт, прощава греховете на каещия се. Затова на изповедта християнинът трябва да разкрие без стеснение всички свои грехове, защото, ако съзнателно скрие нещо, натоварва душата си с двоен грях. Който се изповядва с искрено разкаяние, с дълбоко съкрушение, с вяра в Христа, с надежда в Неговото милосърдие и с твърда решимост да изправи живота си, непременно получава прошка на греховете си. И, ако след такава основна изповед той почине, не може да бъде задържан за сторените си грехове от демоните, а по Божия милост получава спасение. Ето един пример за това. Преподобни Нифонт имал от Бога дарбата да вижда съвсем ясно събитията в духовния свят. Веднаж той дошел в църква и видял, че небето над него се разтворило. Очертал се път, който водел от земята към небето и спирал чак пред Божия престол. По тоя път ангелите носели душата на някой си покойник. Зад тях следвали множество демони, които бясно викали: „Защо ни отнемате тая душа? Не знаете ли, че тоя човек, когато беше жив, беше и блудник, и разбойник, и сребролюбец? Той се провини във всички грехове.“ – „Знаем“, отговорили ангелите; „знаем, че този човек беше велик грешник, но знаем и това, че той много плака за своите грехове и преди смъртта си ги изповяда, поради което милостивият Господ му ги прости“. – „Ако и тая душа е получила прошка от Бога, закрещели демоните, тогава вземете при себе си всички грешници! А ние тогава за какво ще се трудим?“ Ангелите отговорили: „Помнете, че всички грешници, които изповядват своите грехове със съкрушено сърце, получават прошка от Бога. А който умре неразкаян, него Бог ще осъди на вечни мъки с вас“. Словото Божие ни дава много примери на истинско разкаяние. Ето примера на св. пророк Давид, който, след като сторил два велики гряха, със съкрушено сърце се покаял и написал дивния 50 псалом, образец на покайна молитва. Ето примера на каещия се на кръста разбойник, който с вярата си в Иисуса Христа и със смиреното изповядване, че е грешен и затова достоен за кръстна смърт, отишел пръв с Христа в рая. Ето примера на св. ап. Петра, който три пъти се отрекъл от Христа, но после се опомнил, излязъл вън от първосвещеническия двор и горко оплаквал своя грях. За своето дълбоко и искрено разкаяние той бил простен и възстановен в своето апостолско достойнство. Искреното разкаяние трябва да бъде потвърдено с плодове на покаяние. Каещият се трябва да се откаже от порочния си живот и да почне друг, нов, по-добър живот. Това ще бъде най-сигурната гаранция, че греховете му са простени. Добрите християни се готвят за изповед чрез пост, усърдна молитва, размишления и спомняне на греховете. Някои дори си записват на листче всички грехове, за да не ги забравят от смущение пред свещеника. Нерядко изповедникът налага на каещите се особена епитимия за облекчение на съвестта им и за изкупване на греховете им. Според случая, свещеникът може да наложи или особени благочестиви упражнения, или усилен пост, или други някои лишения, даване милостиня, правене поклони и пр. Понякога свещеникът може да откаже да опрости греховете на някой упорит грешник и да го лиши за известно време от св. причастие. Запрещенията на свещенослужителите, произнесени на земята, имат значение и на небето. Особено тежко е запрещението или отлъчването, произнесено от архиерей. Един епископ отлъчил за някакъв си голям грях един свещеник от Божествената служба. Забранил му да извършва каквото и да било богослужение. Случило се така, че тоя свещеник по пътя за друга област бил хванат от езичници. Те взели да го принуждават да принесе жертва на идолите. Но свещеникът мъжествено изповядал своята вяра в Иисуса Христа и отказал да принесе жертва на бесовете. За тая своя дързост той бил зверски убит. Християни прибрали тялото на мъченика в близкия град. От мощите на мъченика взели да стават чудеса. Като видял това, началникът на града, християнин по вяра, направил прекрасен ковчег за тялото на новия мъченик и го внесъл в току-що построения храм. Когато взели да освещават храма и да служат всенощно бдение, ковчегът с мощите се вдигнал от 176

мястото си и излязъл от църквата. Всички се ужасили от случилото се и внесли ковчега отново в храма. Но щом подхванали прекъснатата служба, ковчегът пак сам се понесъл във въздуха и излязъл от храма. Вярващите недоумявали, как трябва да си обяснат това чудо и се разотишли по домовете си. През нощта светият мъченик се явил на сън на местния епископ и му рекъл: „Не скърби, че аз не оставам с вас в храма Господен. Но те моля, иди в еди-кой си град при архиерея и го помоли да ме развърже от запрещението. Аз съм отлъчен от Божията служба и затова не мога да оставам с вас в църквата, макар че съм приел мъченически венец. Аз не виждам Христовото лице, понеже съм недостоен извършител на Неговите св. тайнства. Сам ти не се опитвай да ме развържеш от запрещението. Който ме е свързвл, той да ме развърже.“ Като казал това, мъченикът станал невидим. Сутринта епископът се отправил към посочения му в съня архиерей и му разказал случилото се. Архиереят се запътил незабавно към чудотворните мощи на мъченика и, като се надвесил над ковчега му, извикал: „Христос, Който те е свързал чрез мене, Своя смирен раб, да те развърже сега, загдето си пролял кръвта си за слава на Неговото име. Влез в храма Господен и бъди с нас!“ След това внесли с подобаваща чест ковчега с мощите в храма и започнали да служат всенощно бдение, а на следващата сутрин – литургия. Мощите стояли вече спокойно на своето място и почнали отново да вършат чудеса. За да завършим разсъжденията върху св. тайнство изповед, трябва да кажем, че колкото по-често свикне да се изповядва човек, толкова по-добре ще води духовния си живот. Покайното чувство трябва да съпътствува всякога християнина. То трябва да се проявява не само на изповед, а всеки ден. Затова добре правят ония, които всяка вечер, след като направят в стаята си своите вечерни молитви преди лягане, се замислят, как са прекарали деня, в какво са съгрешили, кого са обидили, и които принасят покаяние пред Бога за всички свои волни и неволни прегрешения, като обещават пред всевиждащия Създател да се поправят. Това е тъй наречената ежедневна изповед на греховете пред Бога. Който не следи всеки ден своето поведение, загубва – при всичката си духовност – съзнанието за грях и, когато се изправи на изповед пред свещеника, не знае, какво да каже. Дотук разглежданите тайнства: кръщение, миропомазване, причащение и покаяние са необходими за всички християни, защото в тях ни се дава благодат, необходима за нашето спасение. Но освен тия необходими за всички християни тайнства, Господ е дал на Своята Църква още други три особени тайнства, които не са безусловно задължителни за всички християни. Тия тайнства са: свещенство, брак и елеосвещение.

СВЕЩЕНСТВО Тайнството свещенство е необходимо за ония лица, които се посвещават на пастирско служение. В Православната църква не всеки може да извършва богослуженията, както това е в някои протестантски общини. Само особени лица, които са приели тайнството свещенство, могат да извършват св. тайнства, разните видове богослужения, както и да учат другите във вярата и да ги наставляват в благочестието. На тия лица в св. тайнство свещенство, чрез ръкополагане от страна на епископ, се дава благодатта на Светия Дух за извършване всички обязаности на свещенослужителя. Още през Своя земен живот Иисус Христос избрал и подготвил дванадесетте Си апостоли, за да бъдат върховни пастири в новооснованата Църква. Те трябвало да разпространяват истинската вяра, да ръкополагат в разните градове епископи и презвитери (свещеници) и да извършват други свещенодействия. След като Иисус Христос се възнесъл на небесата, апостолите приели от слезлия над тях Дух Свети благодатта за изпълнението на 177

тая тежка и велика задача. Те я изпълнили прекрасно. Проповядвали навред вярата, избрали достойни лица измежду повярвалите и ги ръкополагали за пастири, като им предавали благодатта на свещенството. Така, установено от Иисуса Христа, възникнало и се оформило в св. Православна църква тайнството свещенство. Св. ап. Павел, като пътувал из Мала Азия, събрал в гр. Милит пастирите от Ефеската църква и им казал следните забележителни думи: „Внимавайте върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи да пасете Църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв. Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се вдигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си“ (Деян. 2:28 – 30). От тия думи се вижда, че Светият Дух, а не човек поставя пастирите на Църквата, и че една от най-високите обязаности на свещенослужителите е да пазят Христовото стадо от лъжеучители и Христовата Църква – от вътрешно разделение. В свещенството има три степени: епископи, свещеници и дякони. Дяконът помага на свещениците и епископите при извършването на св. тайнства и другите богослужения. Свещеникът извършва по пълномощие от епископа всички треби и тайнства, освен ръкоположението. Свещеникът, следователно, е зависим в своята служба от епископа. А епископът не само извършва всички богослужения и тайнства, но има власт и на други да преподава чрез ръкоположение благодатния дар за извършването им. Пълнотата на властта следователно принадлежи по право на епископа. Епископите са пълноправни приемници на апостолите. Тайнството свещенство се извършва от времето на апостолите до наши дни чрез полагане ръка над кандидата, което се придружава с особена тайноизвършителна молитва. Ръкоположения могат да извършват само епископи и то непременно в олтара над престола през време на Божествената литургия. За високото и изключително достойнство на епископския сан, който е наследил апостолското звание, може да се съди от следните думи на св. ап. Павла: „Нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божии“ (1 Кор. 4:1). На друго място св. ап. Павел нарича апостолите, а следователно и епископите, „съработници Христови“ (2 Кор. 6:1). Затуй, който оскърбява епископа или презвитера, оскърбява Самия Христа. Бог тежко наказва всички, които зле се отнасят към Божиите служители, а особено към епископите. Ето един поразителен пример от живота на св. Тихон Задонски. Преди да се отдаде на молитва и усилен духовен подвиг, св. Тихон Задонски управлявал Воронежката епархия. Една есен, като пътувал по Московския път за погребението на някой свой познайник, той спрял в село Хлевное, за да бъдат сменени уморените коне с други. Селяните не му давали коне и в своето озлобление дръзко говорели: „Ти не си губернатор, за да ти търсим коне“. Св. Тихон кротко им възразил, че те трябва да почитат и архипастира си. Вместо да се вразумят от това, те продължили да го обсипват с нови грубости. „Ти си – казали те – пастир над поповете и над дяконите.“ Св. Тихон не знаел какво да прави. Безпомощен да се справи с неотзивчивостта им, той само ги умолявал: „Бойте се от Бога! Не ме мъчете!“ След много настоявания те едва се съгласили да му услужат. Впоследствие, когато св. Тихон се бил вече оттеглил на уединение в Задонск, виновните селяни дошли при него, за да искат прошка. Светителят бил болен и не могъл да ги приеме. На неговия келиен прислужник те изповядали вината си. „Той – казвали те – ни прокле, и оттогава всичките ни добри коне умират“. Светителят им отговорил чрез келийния си прислужник, че не той ги е проклел, а че, загдето са оскърбили своя пастир, Сам Господ ги наказва, за да се опомнят. След всичко това, като разбрал, че се каят, светителят с любов им простил.

178

БРАК Тайнството брак е необходимо за ония, които встъпват в съпружески живот. В тайнството брак се дава Божията благодат, която съединява и освещава мъжа и жената, чийто съпружески съюз има за висок образец съюза между Христа и Църквата (Ефес. 5:32). В брака се създава ново християнско семейство. В семейството се раждат и възпитават в християнски дух деца. Семейството на истинските християнски съпрузи трябва да образува нещо като малка църква и школа за духовен живот. Добрият християнски брак по начало е неразторжим. Защото Господ е казал: „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Мат. 19:6). Не всички християни са длъжни да встъпват в брак. Девството заради Бога стои по-високо от съпружеството (1 Кор. 7:8 – 9, 32 – 38). Но в безбрачие могат да пребивават само онези, на които е дадено от Бога (Мат. 19:11). Тайнството брак се извършва посред храма, пред масичка, на която са положени кръстът и Евангелието. Младоженецът и невестата заявяват пред свещеника, че встъпват в брак по любов и доброволно съгласие. Свещеникът ги благославя в знак на радост със запалени свещи, после ги обручва с пръстени, прочита съответна молитва, възлага венец на главите им и, благославяйки ги три пъти, произнася молитва, при която се извършва самото тайнство. След това се прочита апостолското четиво, гдето се говори за значението на тайнството брак и за взаимните обязаности на мъжа и жената (Ефес 5:20 – 35), както и св. Евангелие за сватбата в Кана Галилейска (Йоан 2:1 – 11). Свещеникът благославя чашата с вино и дава да отпият от нея новобрачните в знак на новия техен задружен живот. В Православната църква се позволява встъпване в брак до три пъти, а в крайно уважителни случаи и с особено разрешение от църковната власт може да се разреши и четвърти брак. Според църковното схващане жената съпруга трябва да бъде ангел на мира в къщата. Тя не бива да се грижи за суетни украшения и модни дрехи, а да облагородява в постоянна молитва сърцето си, като го украсява с кротост и доброта. Св. ап. Петър казва: „Вие, жените, бъдете покорни на мъжете си, та, ако някои от тях не се покоряват на словото, чрез поведението на своите жени да бъдат спечелени без увещаване, като видят вашия чист, богобоязлив живот“ (1 Петр. 3:1 – 2). Св. Моника, майката на бл. Августин, била женена за езичник. Той се казвал Патрикий, бил сприхав, с груб нрав и се отнасял към своята жена жестоко и несправедливо. Въпреки това, тя, като християнка, била винаги внимателна и добра към него. Бл. Августин свидетелствува за нея: „Тя се подчиняваше на своя мъж като на Господа и се стараеше да го обърне към Христа. Затова и говореше с него за Иисуса Христа повече със своите дела, отколкото с думи. Така тя го спечели за себе си и заедно с това спечели неговата любов и уважение. Недостатъците му тя понасяше с такава кротост и търпение, че никога не му отправи нито един упрек. Когато забелязваше, че е гневен, тя гледаше да не му противоречи с дума или с дело. И когато го виждаше спокоен, му даваше отчет за себе си и заедно с това му доказваше, че той несправедливо й се е гневил“. Така между тия съпруг и съпруга не само се е запазил мирът в семейството, но благоразумната съпруга спечелила мъжа си и за небето, защото под нейното благотворно влияние той приел християнството, покръстил се и умрял във вяра.

ЕЛЕОСВЕЩЕНИЕ (МАСЛОСВЕТ) Тайнството елеосвещение е предназначено за болните. В него болният се помазва с елей и получава от Бога благодатта на изцелението от душевните и телесните недъзи. То трябва да 179

се извършва от 7 свещеника, но в крайна нужда може да го извърши и един. За това тайнство говори св. ап. Иаков: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако е грехове сторил, ще му се простят“ (Иак. 5:14 – 15). Видимата страна на тайнството, се състои в помазване болния с осветен елей при произнасяне полагаемите се молитви. Помазването става 7 пъти. Четат се при това тайнство 7 откъслека от Апостола и 7 от Евангелието. Невидимо над вярващия болен действува Божията благодат, която изцерява болестта, дава прошка на греховете и успокоение на съвестта. На Велики четвъртък това тайнство се извършва в храма за всички християни, които се нуждаят от Божия помощ за своите телесни и душевни недъзи. От практика се знае, че това тайнство помага според вярата на болния. Някои след извършване на елеосвещението получават временно облекчение и благодатна подкрепа да носят с търпение и благодарност болестта си, която при безропотно понасяне и при покайно настроение е спасителна за душата. Други пък след елеосвещението получават бързо оздравяване. Ето един достоверен случай: Един свещеник разказва за някой си благочестив сляп 80-годишен старец, че се отличавал с дълбока вяра в Бога, че пръв идвал в Божия храм на служба и че се препитавал от подаянието на добри хора. Веднъж той силно заболял, започнал да се готви за смърт, изповядал се, причастил се и поискал да се извърши над него св. тайнство елеосвещение. През време на маслосвета той се молил със сълзи на очи и с велика вяра в Божията милост. Неочаквано за него Бог го въздигнал полека-лека от болничния одър, тъй че след известно време той бил вече на крака. Свещеникът взел пак да го среща пред Божия дом. Един ден след св. литургия старикът отишел в жилището на свещеника. На лицето му била изписана някаква голяма радост. Сам той не бил вече оня прегърбен старец, който едва се движел с помощта на своята тояжка. Сега той пристъпвал бодро и без бастун. — Отче, – казал той – аз получих велика радост от Господа! — Каква именно? Кажи, дядо! – рекъл свещеникът. — Аз виждам с едното си око, което ми се беше затворило преди двадесет години, и виждам ясно – виждам вас и вашата презвитера и всичко в света. Ето и без тояжка дойдох при вас, а преди това не можех без нея да сторя ни крачка. — Слава Господу Богу! – казал свещеникът. – Но кажи ми, дядо, отдавна ли си се удостоил да получиш такава милост от Господа? — Да, от оня ден, когато вие, отче, извършихте, над мене светото тайнство маслосвет. През време на тайнството като че някаква голяма светлина блесна през очите ми. От това око (тук той показал прогледналото свое око) потече сълза. Щом сълзата капна, аз започнах да виждам. Досега криех, но отсега ще възвестявам великото Божие благодеяние. С тайнството елеосвещение ние завършваме десетия член от Символа на вярата. Той ни разкрива, както видяхме, духовното богатство на тайнствата. Св. Православна църква има в тайнствата цяла неизчерпаема съкровищница от Божия благодат, предназначена за духовния живот на човека. От нас се иска да вярваме и да желаем да се ползуваме от тия духовни богатства. Ако ние се подкрепяме чрез приемане на св. тайнства с Божията благодат, никакъв враг на душата ни не би могъл да ни попречи да живеем на земята по християнски и да достигнем след смъртта си жадуваното спасение в царството небесно.

180

ЕДИНАДЕСЕТИ ЧЛЕН ОЧАКВАМ ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪРТВИТЕ Последните два члена от Символа на вярата говорят за бъдещето – за възкресението на мъртвите и за живота във вечността. Ние вярваме, че всички умрели ще оживеят при свършека на света, за да застанат пред Божието съдилище и да получат пълно и окончателно възмездие за делата си. Това значат думите: Очаквам възкресението на мъртвите. Възкресението на мъртвите ще бъде най-дивна и величествена гледка. Представете си огромно множество птици, накацали по земята. И изведнъж всички те се вдигат във въздуха и полетяват. И все пак тази величествена гледка не е нищо в сравнение с очакваното възкресение на мъртвите. Ангелите ще затръбят, и милиарди покойници ще излязат от гробовете, за да срещнат идещия в облаците Съдия на вселената. Но нима това е възможно? Как ще бъде това? Една звездна нощ Бог извел праведния и бездетен Авраам на открито и му рекъл: „Погледни към небето и изброй звездите, ако можеш ги изброи. И му рече: толкова ще бъдат твоите потомци“ (Бит. 15:5). Тогава Авраам е бил твърде стар... И на Сарра, Авраамовата жена, Бог обещал, че тя ще роди син, макар че е била в много напреднала възраст. Сарра се засмяла, като чула това и рекла: „Аз ли ще имам тази утеха, след като остарях? Па и господарят ми е стар. И рече Господ на Авраама: Защо Сарра се засмя?... Има ли нещо мъчно за Господа?“ (Бит. 18:12 – 14). И наистина, каквото Господ обещал, изпълнил. От престарелите Авраам и Сарра се родило такова потомство, което по броя си съперничи на небесните звезди. Ето как се изпълнило Божието обещание за създаване безчислено потомство от бездетните и престарели родители. Тъй ще се изпълни и другото Божие обещание за възкресяването на мъртвите. Защото има ли нещо мъчно за Господа? Ако Той е създал човеците, които не са съществували, нима не може да пресъздаде човеците, които са съществували? Бог ще възкреси всички мъртви без изключение: ония, които са изтлели в земята, и ония, които са били разкъсани от хищни зверове, и ония, които са се удавили из моретата и реките, и ония, които са били погълнати от рибите. Иисус Христос, Който не е казал нито една празна дума, говори: „Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Йоан 5:28 – 29). Тъй са учили след Иисуса Христа и светите апостоли. Тъй учи и доднес св. Православна църква. Гръмогласна тръба ще събуди мъртвите от дълбокия им многовековен сън, и те ще възкръснат. Милиарди човеци, подобно на огромни ята птици, ще се дигнат във въздуха, за да срещнат идващия Христа. Нашата вяра, че мъртвите ще възкръснат, почива върху твърдия камък на Божието обещание. От словото Божие ние знаем, че каквото Бог е обещал, все е изпълнил. Щом Христос ни казва, че мъртвите ще възкръснат, то непременно ще стане, колкото и невероятно да ни се вижда това на пръв поглед. „По-лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от закона да пропадне“ (Лука 16:17). Иисус Христос не само говори за възкресение на мъртвите. Той е и възкресявал мъртви, за да покаже, че между думите и делата Му няма разлика. Тъй по една Негова дума е оживяла мъртвата Иаирова дъщеря. Така Той възкресил с едно властно слово и умрелия син на Наинската вдовица. Тъй, най-сетне, Той възкресил и погребания и разлагащ се вече Лазар, умрял четири дена преди това. Христос застанал пред гробницата и извикал: „Лазаре, излез 181

вън!“ (Йоан 11:43). И Лазар излязъл. Както тук Христовият глас достигнал до ушите на бездушните трупове, както проникнал в гробовете и мъртвите оживели, тъй и при второто пришествие, „всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат“ (Йоан 5:28). Телата на покойниците ще се съединят с душите си и ще оживеят. Това необикновено събитие е показано нагледно във видението на св. пророк Иезекиил, описано в 37 глава на неговата книга. Пророкът видял едно поле, осеяно с кости от умрели люде. Бог запитал пророка дали ще оживеят тия кости. Пророкът отговорил, че само Бог знае това. Тогава Бог рекъл на пророка: „Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух – и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да израсте на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, – и ще оживеете, и ще познаете, че Аз съм Господ“ (Иез. 37:5 – 6). Когато било изречено словото Господне, чул се шум, появило се движение, и костите взели да се събират и сглобяват една с друга, израснала плът, покрила ги кожа отгоре, явил се дух в мъртвите кости, и те оживели. Това забележително пророчество показва по какъв начин, под въздействието на Божието всемогъщество, при второто пришествие телата на умрелите ще се съединят с душите и ще оживеят. Телата на възкръсналите тогава не ще бъдат като нашите сегашни тела – тленни и груби, а нетленни, безсмъртни, леки, духовни. Св. ап. Павел говори: „Сее се тяло душевно (т.е. погребва се нашето естествено смъртно тяло), а възкръсва тяло духовно“ (т.е. ще се появи на негово място одухотворено, безсмъртно тяло). Духът не се спира пред граници като тялото, нито се ограничава от времето. Духом ние можем да проникваме навсякъде, даже и през стените и в един миг да се пренасяме в най-отдалечени места. Ако възкръсналите тела бъдат духовни, то значи, че те ще имат същите свойства, каквито и духът, т.е. в рамките на своята тварност няма да бъдат ограничени от времето и пространството. Такова прославено и духовно е било тялото на възкръсналия Христа. То се явявало бързо от едно място на друго и могло да минава през затворени врати. Възкресението на мъртвите е непостижимо за нас явление. Как ще се съберат пак всички ония частици, които са съставяли нашите тела и които след смъртта ни са се разпаднали и разпилели? Кой ще ги събере? Кой ще ги нареди? Кой ще ги оживи? Много хора, задаващи си тия въпроси, не вярват. Но ние, като помним примера със Сарра, и като знаем за много други чудеса, обещани и изпълнени от Бога, трябва да им кажем: „Има ли нещо мъчно за Господа?“ Макар че телата на мъртвите се разсипват на прах, Господ може от праха да възсъздаде телата. Кой би повярвал, че Бог може от прах т.е. от пръст да направи нашето тъй удивително и хармонично устроено тяло? А ето че Бог от пръст го е направил. Нима Той не може пак да го възобнови? Кое е по-трудно: да създадеш нещо, което не е съществувало, или да възобновиш нещо, което е вече съществувало? И ако ние, които преди не сме съществували, сега съществуваме по силата на Божиите творчески закони, нима след като умрем не можем да бъдем пак възобновени от всесилния Бог? Има ли нещо мъчно за Господа? Ако едно детенце може със своите кубчета да си направи къщичка, да я разруши и пак да я направи същата, нима Бог не ще може да възкреси човешкото тяло, тая къщичка на душата? Веднъж големият учен Нютон бил поканил гости у дома си. В разговора станало дума и за възкресението на мъртвите. Някои изразили съмнение, че това може да стане. „Кой ще събере пръснатия прах от умрелите тела, за да направи нови тела за душите?“ запитали те. Нютон мълчаливо взел една шепа железни стърготини, смесил ги с пясък, и попитал: „Кой от вас ще може да отдели железните стърготини от тая смес?“ При общото недоумение ученият мъж взел един голям магнит и разбъркал с него сместа. Изведнъж железните стърготини станали чувствителни, раздвижили се и полетели към магнита. Скоро по него се полепили всички железни частички. Тогава Нютон сериозно изгледал присъствуващите и рекъл: „Онзи, Който е дал такава сила на този метал, нима не може да извърши нещо по-велико чрез нашите души, когато дойде времето те да се облекат в предишните, но обновени вече тела 182

при възкресението?“ Много неща в природата ни говорят за възкресението на мъртвите. Ето, посятото зърно изгнива в земята, за да поникне от него нов живот. Св. ап. Павел говори: „Това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло“ (1 Кор. 15:36 – 38). Но най-силно ни уверява във възкресението на мъртвите възкресението на Иисуса Христа, защото това дивно събитие е доказало победата на Христа над смъртта. Ето защо и св. Църква пее на Великден: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи и на ония, които са в гробовете, живот подари“. Някои основателно се питат: какво ще стане с хората, които доживеят до второто пришествие? Ще умрат ли те? На това отговаря св. ап. Павел: „Всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнаж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим“ (1 Кор. 15:51 – 52). Това значи, че всички във време на общото възкресение ще станат безсмъртни; техните тленни тела ще се изменят в нетленни, каквито ще бъдат и телата на възкръсналите мъртъвци. Но кога ще стане всичко това? При свършека на света, непосредствено преди второто пришествие на Господа Иисуса Христа. Тогава не само човеците, но и целият видим свят ще се измени от тленен в нетленен. Това ще стане със силата Божия посредством стихията на огъня, както казва св. ап. Петър (2 Петр. 3:7 – 12). „Самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Рим. 8:21). И тогава ще настъпи ново небе и нова земя, на които обитава правда (2 Петр. 3:13). Тук е уместно да си поставим един друг въпрос – къде са душите на покойниците след смъртта и в какво положение се намират те до възсъединяването им с телата, което ще стане при всеобщото възкресение на мъртвите? От Христовата притча за жестокия богаташ и за бедния Лазар ние знаем, че веднага след смъртта на телата душите отиват в отвъдния мир и продължават да живеят там съзнателен живот. За душата на богаташа се казва, че отишла в ада, в мястото на мъките, дето продължавала да живее, да мисли, да има желания. Душата на Лазаря пък отишла в рая, дето се наслаждавала на небесните блага. Всичко това издава лъжовността на онези сектантски възгледи, според които след смъртта на телата душите прекарвали в някакво безсъзнателно сънно състояние до второто пришествие. Спасителят ясно говори: душите на праведниците се намират в мястото на радостта, дето живеят, чувстват, мислят, а душите на грешниците са в мястото на мъката, дето страдат, разбират ужасното си състояние и напразно скърбят за пропиляното на земята време, прекарано в грехове. Но нито грешниците в ада, нито праведниците в рая получават пълно и окончателно възмездие непосредствено след смъртта си. Едните предвкусват мъките си, а другите – блаженството си. Пълното възмездие ще бъде раздадено след възкресението на телата. Причината за това е следната. Човек се състои от тяло и душа. В добрите му, както и в лошите му дела участвуват и тялото, и душата му. Поради това не бива да бъде възнаградена или наказана само душата, а цялостният човек – и душата, и тялото. Ето защо праведният Божий съд е оставил пълното възмездие за след възкресението на телата. Тъй говори и св. ап. Павел: „Всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си“ (2 Кор. 5:10). Понеже положението на отминалите отвъд не е още окончателно, то за ония грешници, попаднали в ада, които са вярвали и са се каели приживе за лошия си живот, но не са имали време да принесат достойни плодове на покаянието, има още надежда за спасение. Говорейки за греха против Духа Светаго, Иисус Христос казва, че тоя грях няма да се прости на човеците нито на този, нито на онзи свят (Мат. 12:32). Оттук се вижда, че има грехове, които могат да бъдат простени и на онзи свят, т.е. след смъртта на човека. Как могат да бъдат 183

простени такива грехове? Молитвите, милостинята и помените, правени в чест на покойниците, могат да умилостивят Бога и да покрият много грехове. Особено помага тук заупокойната литургия. От св. Библия ние знаем, че Иуда Макавей е принесъл умилостивителна жертва за падналите в бой войници (2 Мак. 12:43). В новозаветната Църква всякога е била предвиждана в последованието на божествената литургия и молитва за покойниците. Още в литургията на св. ап. Иакова виждаме това. Св. Василий Велики казва в своята молитва на Петдесетница, че Господ приема от нас умилостивителни молитви и жертви за ония, които са в ада, за да бъде смекчена тяхната участ, или дори да бъдат те освободени от мъките. Св. Йоан Дамаскин разказва, че някой си свет старец имал ученик, който живеел безгрижно и много съгрешавал. В такова състояние юношата умрял. Светецът много искал да узнае каква е задгробната участ на неговия ученик и затова със сълзи на очи взел да се моли Богу да му я открие. Господ чул молитвата на стареца и във видение му показал юношата, който горял до шията в страшен пламък. Светецът се ужасил и почнал усърдно да моли Бога за спасението на грешния младеж. Тогава във второ видение Господ му показал юношата, който пак бил в огъня, но тоя път пламъците стигали до пояса му. Подир това утешително видение старецът продължил с още по-усилен подвиг да възнася молитви за прощаване греховете на юношата, и Господ му показал младежа и трети път. Сега вече ученикът стоял вън от пламъка. Има много случаи, разказвани от духовно опитни подвижници за избавлението на грешници от ада по молитвите на техни близки. Св. Православна църква знае добре това и затуй постоянно се моли за покойниците на проскомидията, при извършване на панихиди, при заупокойни литургии и при погребения. Ние трябва да се молим за покойниците и в своите частни молитви, които извършваме у дома си. Добре е, ако можем, според силите си, да даваме милостиня на бедните за тях, тъй като милостинята извънредно много помага за облекчаване задгробната участ на починалите. Един свет старец, на име Лука, имал брат монах, който малко се грижел за спасението на душата си. След смъртта му св. Лука намерил в келията му много пари, което показвало, че покойният бил грубо нарушил монашеския обет за нестяжание. Всичко намерено старецът раздал на бедните за спасение душата на неговия брат. Често в молитвите си той се обръщал към Бога с думите: „Господи, открий ми задгробната участ на моя брат!“ И ето, веднаж той вижда на сън душата на покойника, около която стоели ангели и спорели със злите духове. — Тая душа е наша! – викали демоните. – Тя вършеше нашите дела. — Не, – отговорили ангелите, – тая душа е вече избавена от вашата власт с милостинята, която е раздадена за нея. Но злите духове възразявали: — Нима сам покойникът е раздал милостинята? Брат му я раздаде! И те посочили при тия думи св. Лука. Тогава той се намесил в разговора и рекъл живо: — Да. наистина аз раздадох милостинята, но не за себе си, а за душата на моя грешен брат. След тия думи демоните изчезнали посрамени... Колко е утешително да знаем, че мъртвите ще възкръснат, че душата е безсмъртна, и че нашите молитви и особено молитвите на св. Църква могат да помагат на скъпите ни покойници, умрели като човеци в грехове!...

184

ДВАНАДЕСЕТИ ЧЛЕН (ОЧАКВАМ) И ЖИВОТА В БЪДЕЩИЯ ВЕК. АМИН Възкресението на мъртвите ще бъде последното велико чудо, което Господ ще извърши на земята. След това тоя свят ще се свърши, и ще настъпят ново небе и нова земя, на които ще царува правда (2 Петр. 3:13). Ще започне нов живот. Надеждата за тоя нов живот се изразява в последния член от Символа за вярата: „Очаквам и живота в бъдещия век. Амин“. Този живот ще настъпи след възкресението на мъртвите и всеобщия Христов страшен съд. За тоя вечен живот е проповядвал Христос. За да ни даде блаженството на тоя вечен живот, Той е слязъл от небето на земята, пострадал, умрял, бил погребан, възкръснал от мъртвите, възнесъл се на небето и изпратил Светия Дух над вярващите. Този вечен живот е целта на земния наш живот. Без вяра във вечния живот ние напразно живеем на земята. Напразно се и трудим да постигнем добродетелност. Само вярата във вечния живот осмисля старанията ни да спасим душите си. Но какъв ще бъде тоя вечен живот? Животът в бъдещия век е противоположен на нашия сегашен временен живот. Временният живот започва с раждането и завършва със смъртта. Той има начало и край. А животът в бъдещия век, имайки начало, няма да има край, т.е. той ще бъде безконечен, вечен. Това е първата огромна разлика между временния и вечния живот. Животът в бъдещия век ще бъде за вярващите и обичащите Бога толкова блажен и щастлив, че ние не можем да си представим даже това блаженство. Всички мъки на земния живот в сравнение с него ще изглеждат като капчици горчивина в сравнение с океан от сладост. И св. ап. Павел твърди, че „страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“ (Рим. 8:18). Там няма да има нито болест, нито страдания, нито въздишки, а всичко ще бъде неизказана радост. Там ще царува вечно Господ Иисус Христос, Победителят над злото и смъртта. Около Него ще бъдат Неговите апостоли и всички верни Негови последователи, които са Го обичали от сърце и са били готови и живота си да положат за своята вяра. Там ще бъдат и всички праведници, мъченици, девственици, пастири и учители на Църквата, които са се борили за Неговото дело на земята и са победили сатаната. Там ще бъдат всички те, защото Сам Спасителят е обещал: „Ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз (Йоан 14:3). Там те ще се радват на неописуеми радости. Св. ап. Павел, който е видял рая, като не е намерил на земята подобия и образци, за да го опише, изказал се за него с думите на св. пророк Исаия: „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9). Найголямото блаженство за праведните ще бъде постоянното им пребъдване с Бога и съзерцаване славата Му, както пише св. Йоан Богослов: „Ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както си е“ (1 Йоан 3:2). Спасителят е изказал същото с думите: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8). Вярващите и приближените с чистия си живот до Бога още в тоя временен живот чувствуват неизказана радост и утешение от общението си с Него. Но колко по-голяма ще бъде тая радост, когато те ще видят Господа на престола на Неговата вечна слава и ще чуят безчисленото множество блажени, светли, праведни души, които пеят на своя Бог! Това именно ще бъде раят! В словото Божие раят се нарича още светият град, Новият Йерусалим. Със своята красота този град превъзхожда всяко сравнение. Той блести в драгоценни камъни, бисери и злато. Чистите души, които побеждават злото и греха в тоя свят, ще наследят след скърбите и нещастията на временния живот, блаженството на рая. „И ще отрие Бог всяка сълза от очите им“ (Отк. 21:4). „А на страхливи и неверни, на мръсници и убийци, на блудници и 185

магьосници, на идолослужители и на всички лъжци делът им е в езерото, що гори с огън и жупел“ (Отк. 21:8). Те няма да наследят рая (1 Кор. 6:9 – 10). Заедно с душите ще бъдат поставени в рая и телата на праведниците. В настоящия живот поради греха тялото на човека е подхвърлено на болести и разни немощи. Там ще бъде иначе. Праведните няма да чувствуват нито глад, нито жажда, нито горещина, нито студ. Телата им ще бъдат славни и светоносни, както е било свето и преобразеното на Тавор тяло Господне. Но блаженството няма да бъде еднакво за всички. Всеки ще се радва съобразно нравствената си издигнатост, защото Господ ще въздаде всекиму според делата му. За същото това свидетелствува и св. ап. Павел, като казва: „Един е блясъкът на слънцето, друг е пък на звездите, па и звезда от звезда се различава по блясък. Тъй е и възкресението на мъртвите“ (1 Кор. 15:41 – 42). Св. Андрей Юродиви, който достигнал по пътя на страданията голямо съвършенство на духа и заради чистия си живот и безкрайно смирение бил надарен от Бога с велики духовни дарби, видял веднаж подобно на св. ап. Павел неописуемите красоти на рая. Това е описано подробно в живота му. И св. Серафим Саровски, който е умрял през 1883 г., се е удостоил да посети духом райските обители, от което безкрайно се е усладила душата му. Когато той разказвал за това свое видение на един свой почитател, цял просиял от благодат само при спомена за видяното на небето! Като искал да подчертае колко велико и драгоценно е удостояването с рая, той казал на посетителя си: „О, ако ти би знаел каква радост, каква сладост очакват на небето душата на праведния, то ти би се решил в тоя временен живот да понасяш всяка скръб, гонение и клевета с благодарност. Ако и цялата тази наша келия би била изпълнена с червеи, и ако тия червеи биха гризали нашата плът през целия наш временен живот, би трябвало с пълна готовност да се съгласим и на това, стига само да не се лишим от оная небесна радост, която Господ е приготвил за ония, които Го обичат“. А какво ще бъде състоянието на невярващите и на неразкаяните грешници? Както праведниците ще се радват неизказано и вечно, така грешниците ще се мъчат вечно. За праведниците се прекратяват със смъртта всички страдания, болести и скърби, които те понасят в тоя живот. А за грешниците, които са отхвърлили Божията любов, тъкмо напротив, със смъртта започват мъките. Това се вижда от Христовата притча за богаташа и бедния Лазар. „Аз се мъча в тоя пламък“, казал богаташът, намиращ се в ада. Но никой не можел да му помогне. Спасителят е предупредил, че ще каже на неразкаяните грешници при последния страшен съд следните думи: „Идете от Мене, проклети, в огън вечни, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Мат. 25:41). Толкова ужасно ще бъде състоянието на грешниците, че те ще огласят вечно с писъците си тъмните бездни на ада. Вечното мъчение на грешниците не противоречи на Божията любов. Бог иска всички хора да се спасят. За тази цел Той изпратил в нашия грешен свят Своя Единороден Син Иисуса Христа да учи хората на добро и да ги изкупи от злото, проклятието и смъртта, като умре на кръста за тях. Божията любов личи и от туй, че Христос ни е открил истината за вечните мъки, за да ни предпази да не паднем в тях. Хората сами решават съдбата си. Който злоупотребява със свободната си воля, върши съзнателно и упорито грях след грях, презира Бога и Неговия свет закон, той сам не иска да бъде в обществото на Бога и Неговите ангели. Той дори и да бъде поставен в рая, няма да иска да стои в него, защото раят повече ще го мъчи дори, отколкото адът, тъй както светлината повече мъчи болните очи, отколкото тъмнината. Само онзи, който от цялата си душа обича Бога, може да иде при Бога и да Му се радва. Който ненавижда Бога, става неспособен да се радва на райското блаженство във вечността. Да помним всякога края на нашия земен живот! Да не забравяме ада и вечните мъки в него! Да се стараем да живеем с пълна вяра в Бога, както ни учи това разгледаният от нас Символ на вярата, и да се стремим да живеем съобразно с тая наша вяра. Сили за това ще 186

получим в обилните благодатни дарове, които ни дава св. наша Църква чрез тайнствата. Тогава нашето християнство ще бъде делово християнство. И тогава ще се научим да живеем така, че да бъдем готови всеки миг да посрещаме смъртта. Св. Тихон Задонски казва: „Виждаш ли как навитият часовник непрекъснато върви и, спим ли или бодърствуваме, работим ли или седим, той следва своето непрестанно движение и се приближава към своето спиране. Такъв е и нашият живот – от раждането до смъртта непрекъснато тече и се скъсява... И сега е по-близко до своя край, отколкото беше вчера и завчера... Тъй незабелязано се съкратяват дните ни, тъй минават часовете и минутите! А кога ще се свърши веригата и махалото ще престане да чука, ние не знаем това. Божият промисъл е скрил това от нас, за да бъдем всякога готови за смъртта, когато ще ни повика при Себе Си нашият Господар – Бог. Блажен е този, когото Господ намери буден (Лука 12:37). Горко на оногова, когото Той намери потънал в греховен сън! Тия разсъждения те учат, християнино, на следното: 1. Времето на нашия живот непрекъснато се скъсява. 2. Невъзможно е да се върне отлетялото време. 3. Миналото и бъдещето не са наши, а само настоящето, което имаме сега. 4. Краят не ни е известен. 5. Следователно, всякога, всеки час, всяка минута трябва да бъдеш готов за смъртта, ако желаеш да умреш блажен. 6. Оттук следва, че християнинът трябва да се намира в непрекъснато покаяние, в подвиг на вярата и благочестието. 7. Кой какъвто желае да бъде при смъртта си, такъв трябва да се старае да бъде през живота си, защото никой не знае дали от сутринта ще доживее до вечерта, и от вечерта ще дочака ли утрото. Ние виждаме, че някои, които сутринта са се движили здрави, вечерта са лягали бездиханни на смъртния одър; а някои, които вечерта са си заспивали, сутринта не са се събуждали, понеже са заспивали навеки до архангелската тръба. А каквото се случва с другите, същото това може да се случи и на тебе и на мене“... Като помним тия мъдри наставления на св. Тихона, ние можем да избегнем опасността да се отделим от Бога и да попаднем във властта на сатаната. Преповтаряйки си ги по-често, ние можем по тях да изградим плана на нашия временен живот и да достигнем до пълна любов към Бога, която и заключава в себе си пълнотата на райското блаженство.

187

ЧАСТ ТРЕТА

ПРАВОСЛАВНО БОГОСЛУЖЕНИЕ

188

ПРАВОСЛАВНО БОГОСЛУЖЕНИЕ МОЛИТВАТА Бог е наш Създател, наш небесен Отец. Ние сме Негови чеда; рожба сме на божествената Му любов. Както рожденият баща обича своите деца и се грижи за тях, тъй и Бог непрестанно промишлява за всеки отделен човек. И както детето пристъпва с любов и синовна преданост към своите родители, разкрива им мислите, чувствата и желанията си, тъй и ние разкриваме Богу нашите радости и скърби, нашите нужди и потребности. Това ние правим чрез молитвата. Молитвата, следователно, е беседа, т.е. разговор между човека и Бога. Молитвата е насъщна потребност за душата; без молитва няма духовен живот. Оня, който не се моли, прилича на отсечена лозова пръчка, която изсъхва и не дава плод. А молещият се расте в добродетелния живот и възвисява душата си. Молитвата е твърда и непоклатна опора не само в беди, но и в дни на радост и добруване. Тя дава морални сили, освежава душата, просветява разума, прочиства сърцето и подкрепя волята в съдбоносни моменти. Прояснената чрез молитва душа безпогрешно взема спасителния път и правилно насочва стъпките ни в нашия личен и обществен живот. Молитвата е живецът на вярата в Бога. Няма ли молитва, няма и истински духовен живот! Има няколко вида молитва: просителна, когато изпросваме нещо от Бога, благодарствена, когато благодарим Богу за получените от Него добрини, и хвалебна, когато Го прославяме за безпределната Му благост, премъдрост, слава, сила и величие. ЧАСТНА И ОБЩЕСТВЕНА МОЛИТВА Когато човек се моли за своите лични нужди насаме, молитвата му е частна. Но човек не живее сам, нито пък – само за себе си. Той има свои близки; живее в общество, свързан е със семейството и народа си, с цялото човечество. Всички люде образуват едно духовно семейство. Те имат не само лични, но и общи социални, народни и международни нужди. И както децата в едно семейство в някои случаи се явяват всички дружно пред родителите си, за да им изразят някоя обща молба или да им засвидетелствуват своята синовна обич и преданост, тъй и ние в нашия религиозен живот чувствуваме потребност да се съберем и заедно да отправим към Бога обща просба или с една уста и едно сърце да Го славословим. В такива случаи молитвата е обща. Общите молитви ние отправяме към Бога в храма, при общественото богослужение. ВЪНШЕН ИЗРАЗ НА МОЛИТВАТА Душевните преживявания получават и външен израз. По вида на лицето и по движенията на тялото ние можем да познаем какво е душевното състояние на човека – дали той е радостен или скръбен, спокоен или възбуден. За да изразим някое свое желание, мисъл 189

или идея, ние прибягваме до помощта на някой външен знак или символ. Същото е и в религиозния живот – човек изразява своите религиозни чувства със съответни външни движения и символи. Това особено важи за молитвата. Най-характерният външен знак в молитвата на православния християнин е кръстът, кръстенето, кръстното знамение, т.е. – изобразяване на св. Христов кръст върху нашето тяло. Кръстенето означава, че нашата молитва е в името на Христа и Неговите кръстни страдания, че ние сме християни, че принадлежим на Христа. Кръстното знамение трябва да се прави бавно, прилично и правилно. А правилно е то, когато първите три пръста на дясната ръка се съберат нагоре, а останалите два се свият по посочения тук образец. Така приготвената десница се слага първом на челото, после – на долната част на гърдите, отдясно и отляво на горната част на гърдите към плещите. Първите три събрани пръста символизират Пресветата Троица, а останалите два – двете естества на Господа Иисуса Христа – човешкото и божественото. Когато се кръстим, ние правим и малък поклон. Ако молитвата ни е по-усърдна, поклонът бива по-нисък – до пояса; ако ли молитвата ни е покайна, умолителна и съкрушена, поклоните са още по-големи, коленопреклонни; при такива поклони челото ни достига до самата земя. Коленопреклонна е била и молитвата на Спасителя в Гетсиманската градина (Лука 22:41; Мат. 26:39). Велики поклони правим обикновено през времена Великия пост, било в къщи, било в храма, особено при молитвата на св. Ефрема: „Господи и Владыко живота моего“... ХРАМ Храмът е сграда за обществено богослужение. Той се нарича още и църква, което ще рече събрание. Бог, наистина, е навсякъде, но Той проявява по-особено Своите благодатни сили в места, които са Нему посветени (Второзак. 12:5, 11; 3 Цар. 8:29; 2 Пар. 5:13; 7:1). А такива места са храмовете. Храмът, следователно, е дом Божий (3 Цар. 9:10; Ис. 56:7; Мат. 21:13), Божие обиталище (3 Цар. 8:30). Затова храмовете се отличават от другите сгради както по своята архитектура, така и по своята вътрешна уредба и украса. Храмът е тъй устроен, че да напомня за Бога и да извиква у нас молитвено разположение. Сегашните наши православни храмове са построени и разпределени по образеца на старозаветната скиния и на Иерусалимския храм. Те се състоят от три главни части: притвор (артика, нартика, паперт), средна част (кораб) и св. олтар32. Православните храмове са обърнати към изток, откъдето идва светлината; Христос е нашият духовен изток (Лука 1:18), слънце на правдата. В притвора обикновено се извършват някои по-малки обществени молитви и тайнства: обручение, девети час, лития, очистителни молитви и др. Тук в древност е имало и баптистериум – кръщелня, каменна купел (къпалия, басейн), в който са се извършвали масови кръщения. Също тук са стояли и оглашените, както и ония, които са се каели за 32

Думата олтар означава издигнато място, жертвеник. В собствен смисъл това е св. престол. 190

греховете си. В средната част стоят християните-богомолци, Тук има певници, т.е. места за църковните певци, големи и малки свещници, аналои (поставки за икони, които се целуват от богомолците), тронове (седалища за по-възрастните и по-немощните), полиелеи 33 и др. Св. олтар е отделен от средната част с иконостас, т.е. преграда, на която са поставени свещени образи. Тия образи, наречени икони34, са обърнати с лице към запад, към богомолците. По средата на иконостаса има двукрилни врати, наречени царски двери, а на северната и южната – еднокрилни врати с икона или вход със завеса. В някои по-малки храмове има само една странична врата на иконостаса – северна. Иконите са разположени в няколко реда. Най-долният ред представлява историята на грехопадението или събития от Стария Завет. На втория ред са големите или т. нар. „царски“ икони. Те се подреждат обикновено така: от дясната страна на царските двери са иконите на Иисуса Христа, св. Йоан Предтеча и на св. архидякон Стефан (на южната врата); отляво на царските двери – на св. Богородица, на храмовия светия или храмовия празник и на св. архангел Михаил (на северната врата). Третият ред икони са на по-големите Господни и Богородични празници, четвъртият – на св. апостоли, петият – на св. мъченици, светители и преподобни, шестият (ако има) на св. пророци и старозаветни патриарси. Някои по-малки църкви имат само една редица икони – царските.

Иисус Христос – от Боянската църква (1259 г.)

33 34

Полиелеи – многомасленици: висящи кандила, свързани помежду си. Икона (гр.) – свещено изображение. 191

Икона от иконостаса на старата църква – „Св. Богородица“ – гр. Русе

Голямата църква на Бачковския манастир, построена в 1604 г.

192

Над царските двери се слага или образ на лъчезарно слънце – символ на Бога, или някой символ на Св. Троица, или т. н. „Неръкотворен образ“ 35 или т. н. „деисис“36. По-горе се поставя картината на Тайната вечеря и най-горе – Разпятието Христово. Над Разпятието виси нарочно кандило. Иконостасът се е развивал постепенно. Първоначално не е имало никаква преграда между св. олтар и средната част на храма. После се явила каменна ниска преграда (парапет), по-после се издигнали колони (стълпове) с архитрав (съединителна горна греда), и най-после между колоните почнали да поставят икони.

Храм-паметник „Св. Александър Невски“ в София – най-големият и величествен храм на Балканския полуостров. Изработен е във византийски стил по плана на руските архитекти Ив. С. Богомолов и А. Померанцев Православната иконопис по дух и рисунък се отличава от инославната – особено от западнохристиянската. Докато в католическата иконография, напр., се обръща внимание повече върху правилността на анатомическите форми и върху външната красота, в източната е подчертана повече духовност – изразът на духа. Тук фигурите, са удължени, образите са строги, замислени, съсредоточени, изпити, цветът на кожата – тъмен; погледът е отправен към небето, очите са сравнително по-големи. Целият образ по такъв начин носи характер на иреалност, безплътност, условност. Затова старата християнска православна икона има повече значение на условен образ, на символ, отколкото на портрет. В тоя стил са изписани Той представлява главата на Спасителя в трънен венец, изобразена върху кърпа. По предание, това е образът на Христа върху кърпата, поднесена Му да си избърше лицето, когато носел кръста Си за Голгота. Нарича се „неръкотворен“, защото не е рисуван от човешка ръка. Нарича се още и „Обрус“. 36 Деисис – гръцка дума = моление. Тя представлява Господа Иисуса Христа и св. Богородица с Йоана Предтеча (от дясно и ляво на Христа). Богоматер и Предтеча са в положение на умоляващи Господа за нашите грехове. 35

193

древнохристиянските, старобългарските и староруските храмове и икони.

Православен храм в руски стил В наше време обаче се забелязва желание да се излезе от този древнохристиянски строг и скован стил (канон) и на иконата да се даде по-голяма реалистичност, т.е. – да бъде по-близко до действителния човешки образ. Но и този по-нов стил не пренебрегва онова що е характерно за православната иконография, като се стреми да предаде силата на духа над материята. Иконата трябва да изразява светост, да излъчва неземна красота, благост, вяра и нравствена честота Тя трябва да извиква религиозни чувства, да възнася душата душата от земята към небето. В този стил и дух се изписва и целият храм със събития от библейската старо- и новозаветна история, както и с дивните образи на св. Божии угодници. Св. олтар е най-светата част от храма. В него могат да влизат само свещенослужители 194

и техни помощници. В средата на олтара се намира св. престол37. Св. престол обикновено се прави от камък. Покрит е с една долна покривка от бял ленен или памучен плат, наречен срачица (риза) и индития – горна покривка от по-дебел цветен плат. Върху престола се поставят: св. антиминс 38 – четвъртит плат 50 х 60 см, върху който е изобразено погребението Христово и в който е вложена частица от мъченически св. мощи; напрестолно св. Евангелие, напрестолен кръст, дарохранителница 39, и два свещника. Зад св. престол се поставят седмосвещник и разпятие. От северната страна на св. престол, в източната олтарна стена, се намира проскомидията или протесисът 40. Проскомидията представлява ниша (пезул), прилична на малка пещерка. Тя изобразява пещерата, в която се родил Христос. Тук се извършва проскомидията, т.е. подготвителната част на св. литургия. Тук се пазят св. богослужебни съсъди и утвари: св. потир (чаша), дискосът (плосък, кръгъл съд, диск), звездицата, копието, лъжичката, теплотата (металическа чашка за топла вода), покровците (кръстовидни платнени покривки), въздухът (четвъртита платнена покривка 70 х 70 см), гъбата и др. Източната страна на св. олтар се нарича „горно място“. Тук сядат свещенослужителите по време на литургийното апостолско четене. Този стар църковен обичай обаче не винаги и не навсякъде днес се спазва. При православното богослужение се употребяват също и свещи, кандила и тамян. Свещите и кандилата са не само за осветление. Те имат и символично значение. Пламъчетата на свещите и кандилата ни напомнят, че нашите души трябва да горят с пламъка на вярата. При това, светлината създава и светло, радостно, празнично настроение. Кадилният тамян е символ на усърдна молитва – както димът на тамяна се издига нагоре към небето, тъй и нашата молитва трябва да възлиза към Бога (Пс. 140:2). Но тамянът, свещите и кандилата имат още значение и на приятна Богу жертва. Тамянът е благоуханна смола; пчелният восък, от който са направени църковните свещи, идва от най-благоуханните билки; елеят изтича от маслината – символ на мир и на благодатна Божия сила. Следователно, каденето и паленето на свещи и кандила е символ на нашата чиста и благоуханна духовна жертва Богу. Храмовете се строят в най-различна форма и стил: като кораб – символ на ковчега, в който се спасил от потопа Ной и неговите близки, а днес в новия ковчег – храма, се спасяват вярващите в бурното житейско море; кръстовидна – символ на Христовия кръст; ротонда (кръгла форма) – символ на Божието съвършенство и безкрайност. Както кръгът няма нито начало, нито край, тъй и Бог е безначален и безконечен. Върху самия храм или близко до него се издига висока кула с камбани и клепала. Камбанният звън възвестява началото на отделните богослужения и на по-важните им моменти, както и някои радостни или тъжни случаи от живота на църквата и на нейните членове – при тържествени молебени (бързо и радостно), на погребения (бавно и тъжно) и пр. Архитектурният стил на християнските храмове е най-разнообразен. Най-старият е базиличен41, т.е. четвъртитата продълговата църква с равен или засводен таван. Ако църквата е трикорабна, двата странични кораба са отделени от централния с колони или зидани стълпове. Друг стил е романският, трети – византийският, с правилни кръгли сводове, четвърти – ранно и късно готически, със стреловидно заострени кули и сводове; пети – ренесансов, с предпочитание на древногръцките класически форми; шести – барок, с 37 38 39 40 41

Нарича се още трапеза или жертвеник. Някои погрешно наричат проскомидията жертвеник. Антиминс (гр.) = вместопрестолие. Металическа кутия, често имаща форма на малък храм; в нея се пазят запасни св. дарове, т.е. сухо св. причастие за причащаване на болни. Протесис (гр.) = предложение. Базилика (гр.) – голяма зала в царския дворец. 195

отрупани орнаменти от гирлянди, плодове и човешки фигури; седми – рококо (опростен барок), с преобладаване на мидената черупка като декоративен орнамент; старобългарски – опростена базилична форма с тесни прозорци и барабановиден купол; руски – с високоцилиндрични куполи с луковиден покрив и осмоконечен над него кръст. Всеки храм се посвещава или на някой Господски или Богородичен празник, или на някой Божи угодник. Празникът, на който е посветен храмът, се нарича „храмов празник“. За този ден храмът основно се почиства и украсява. В навечерието на храмовия празник се отслужва велика вечерня с петохлебие или бдение, а на другия ден – св. литургия с участието на повече свещенослужители. След отпуста на литургията се извършва водосвет и специална лития с поменаване имената на живи и покойни ктитори и приложници на храма. СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИ Богослужението могат да извършват само лица от мъжки пол, надлежно подготвени, избрани, ръкоположени и поставени за това свето служение. В Православната църква има три благодатни степени на свещенослужение: епископска42, презвитерска43 и дяконска44. Първите епископи са били св. апостоли. Те ръкоположили от своя страна други лица за епископи, презвитери и дякони. Първоначално дяконите прислужвали в църковните трапезарии, а по-късно започнали да прислужват и при богослужение. Епископът е най-висшата степен на църковната йерархия 45. За епископи се избират и ръкополагат най-достойните, най-подготвените и богопросветените лица от монасите. Епископът се ръкополага наймалко от двама архиереи. Той извършва самостоятелно всички тайнства и треби; обладава върховната власт в управлението на епархията (църковния окръг). В Българската православна църква епархийските архиереи се наричат митрополити46. Епископите у нас нямат епархия, а заемат висши длъжности по управлението в Църквата, в повечето случаи като викарии (помощници) на митрополитите. Те носят име на древноцърковни епархии, които днес не съществуват. Всички Благославяща ръка митрополити у нас съставят Светия Синод47 т.е. върховното управление на свещеник на Църквата, в пълен състав, а четирима от тях, избрани за по четири години, образуват постоянното присъствие или – намаления състав на Св. Синод. Председател на Св. Синод е патриархът48 или ако няма патриарх, Св. Синод се председателствува от наместник-председател, който обикновено е старшият митрополит. Свещеникът (презвитерът, иереят) получава дара на служението си чрез епископско ръкоположение. Свещеникът извършва самостоятелно повечето от св. тайнства и требите. Той не може да извършва само тайнството свещенство, да освещава храмове, антиминси и миро. Свещеник, който се отличи с примерен живот и плодоносно служене, получава за 42 43 44 45 46 47 48

Епископ (гр.) – надзорник. Презвитер (гр.) – старейшина (старец). Дякон (гр.) – служител. йерархия (гр.) – свещеноначалие. митрополия (гр.) – град-майка, сиреч главен областен град. Синод (гр.) – събор, събрание. патриарх (гр.) – отценачалник, сиреч първи между духовните отци, баща на бащите. 196

награда офикията (отличието) протойерей, т.е. старши свещеник; отличилият се протоиерей бива възвеждан в свещеноиконом; на някои икономи за отличие се дава и нагръден кръст; иконом, който е проявил похвална служба, става протопрезвитер. Свещеникът-монах се нарича йеромонах (свещеномонах). За примерен живот и усърдно служение йеромонахът получава офикия49 архимандрит, т.е. началник на монашеско общежитие. Някога архимандрити са се наричали игумените на по-големите манастири. Дяконът не може да извършва самостоятелно нито една служба. Той е само помощник на архиерея и свещеника в богослужението. Дяконите-монаси се наричат иеродякони, т.е. свещенодякони. Проявилите усърдие в службата и живота си дякони биват отличавани със званието протодякони т.е. първи или старши дякони, а иеродяконите получават отличие архидякони, т.е. началници на дяконите. БОГОСЛУЖЕБНИ ОДЕЖДИ Богослуженията са свещени действия. Това налага нуждата те да се извършват с особени одежди (дрехи). Защото, ако ние при особени случаи (празници, народни обичаи и др.) носим и по-особени дрехи, много по-оправдано е да се употребява специално свещено облачение при извършване на богослужения. Затова и св. Църква още от най-дълбока древност е установила специални богослужебни дрехи (св. одежди), които свещенослужителите обличали при извършване на св. тайнства. Тия одежди получили значение на правомощие за измолване на Божията благодат, проявяваща се в свещенодействията; те станали символ и на йерархическото служение. Първото богослужебно одеяние е било много просто – дълга бяла горна ленена риза, наречена стихар, алба50 или туника. Стихарьт е символ на духовна радост и нравствена чистота. Върху него се слагат останалите одеяния, които са отличителни за отделните три служения: орар51 (за дякона), епитрахил52 (за свещеника) и омофор53 (за архиерея). Без тия одежди и днес никой свещенослужител не може, освен при крайно изключителни обстоятелства, да извърши съответните му богослужебни действия. Впоследствие се явили другите богослужебни одежди. Към общите богослужебни одежди спадат още наръкавиците, които означават връзките, с които били привързани ръцете на Спасителя през време на мъченията Му. Дяконският стихар е връхна дреха, и затова е направен от по-дебел плат и е с широки ръкави. Орарът се слага на лявото рамо. Той означава още и ангелски крила. Затова в древност по него били написани думите на ангелското славословие: „Свят, свят, свят Господ Саваот...“ Орарът на архидяконите и протодяконите е по-дълъг и се препасва под дясната мишница. Свещеническите одежди имат за основа дяконските. Стихарът на свещеника е долна дреха и затова се прави от бял мек ленен плат с тесни ръкави. Някога при ръкоположението на дякона в свещенически сан задното крило на орара се е прехвърляло около врата отпред и така се получил епитрахилът. Той е отличителна и съществена одежда за свещеника. Без него свещеникът не може да извърши нито едно богослужебно чинодействие. Чрез епитрахила се измолва Божията благодат, която се излива, както някога се изливало мирото върху главата на първосвещеника Аарона. Епитрахилът се препасва с пояс, който означава обрусът (кърпата), който Христос препасал на Тайната вечера при измиването нозете на Своите ученици. Най49 50 51 52 53

отличие алба (лат.) – бяла. орар (лат.) – дълга платнена лента, с която дяконът подканя вярващите за молитва. епитрахил (гр.) – околовратник, прехвърлен около врата орар. омофор (гр.) – широка лента от вълнен плат, носена на рамената. 197

отгоре свещеникът облича една връхна дреха във форма на звънец, наречена пенула или фенула, фелон. Впоследствие, за по-голяма практичност при изпълнение на свещенодействията, отпред фелонът е бил поскъсен или позапретнат и така се получила днешната му форма. Фелонът означава багреницата, в която облекли Христа при съденето Му, а така също и игото на пастирското служение. Отличените свещеници носят палица54 или набедреник55, окачени отстрани на бедрата, символ на духовен меч – словото Божие.

Архиерейските одежди имат за основа свещеническите, над които се поставя омофорът, символ на загубената и намерената след това овца. Има два вида омофори – къс и дълъг. Късият има размери 25 х 250 см; той, както се спомена, се намята на рамената. Дългият има размери около 25 х 350 см; той се премята през рамената тъй, че единият край пада отпред, другият остава отдире, а средната част обхожда рамената и се спуска във вид на триъгълник над гърдите. Архиерейският фелон някога е бил по-широк от свещеническия; бил е украсен с много кръстове, поради което се нарича полиставрион, т.е. многокръстник. По-късно цариградският патриарх получил дар от императора една царска дреха, наречена сакос. Тя прилича на дяконския стихар. Такава дреха започнали да носят и другите патриарси, след тях – архиепископите, докато най-сетне тя станала одежда и на всички архиереи. В знак на особено високо служение в числото на архиерейските одежди се явила короната (митрата) – шапка, украсена със злато и скъпоценни камъни. Към архиерейските одежди и отличителни знаци принадлежат още мантията – наметало с широки дипли и дълъг край, панагия56 или енголпие57, т.е. иконичка най-често с образа на св. Богородица, която (иконичка) архиереят носи окачена с верижка върху гърдите си, жезъл – металическа тояга с кръстче на горния край – символ на духовна власт, дикири и трикири, т.е. свещници с по две и три свещи, с които архиереят благославя народа през време на служба.

54 55 56 57

ромбоиден плат в размери около 30 х 30 см. правоъгълен плат в размери 30 х 40 см. панагия (гр.) – всесвета, т.е. св. Богородица. енголпие (гр.) – нагръдник. 198

ЦЪРКОВНОСЛУЖИТЕЛИ В богослужението участвуват като помощници и прислужници специални лица, наречени църковнослужители. Те получават това право чрез молитва и благословение от архиерей. Това са иподякони (поддякони), анагности (четци), псалти (певци), свещоносци и прислужници. Не може да влиза в св. олтар никое лице, ако не бъде посветено за това. Обикновено за прислужници (шетачи) в св. олтар се поставят деца и юноши, които през време на службата се обличат в стихари и се препасват кръстовидно през гърба и гърдите с орари. При архиерейска служба помагат и иподякони. В древната Църква иподяконите били на по-голяма почит, отколкото днес. Иподяконството се смятало тогава като най-ниска йерархическа степен. Днес иподяконите се смятат само старши църковнослужители. ВИДОВЕ БОГОСЛУЖЕНИЯ Ежедневен, седмичен и годишен кръг. В молитвата пулсира животът на Църквата. С молитва започва Църквата всеки нов ден; с нея тя ознаменува и всяко по-важно събитие от дневния, седмичния и годишния кръг. Участвувайки в ежедневното и празничното богослужение, християнинът, като жив член на Църквата, участвува и в нейния молитвен и благодатен живот. В Православната църква имаме три богослужебни кръга: ежедневен, седмичен и годишен. Към ежедневното богослужение принадлежат следните последования: вечерня58, повечерие (малко и велико), полунощница, утрепя, часове (първи, трети и шести), литургия и девети час. Вечернята се извършва обикновено към залез слънце, повечерието – след вечеря, полунощницата – след полунощ, утренята – към зазоряване, часовете – след утренята, литургията – след часовете, деветият час – след обед, между 3 и 4 часа. За улеснение и краткост обаче полунощницата се извършва по-късно, а някъде и съвсем се пропуска. Часовете и повечерието също се пропускат. Срещу някои по-големи Господски празници (Рождество, Богоявление, Възкресение, Св. Дух) вечернята се извършва сутрин, свързана със св. литургия. През време на Великия пост, с изключение на дните събота и неделя, вечернята също се извършва сутрин. Свързване на утренята с вечернята имаме при т. н. всенощно бдение59 което се отслужва срещу празнични дни. Бдението започва след залез слънце и продължава цяла нощ или до късно през нощта. То е израз на духовно тържество и молитвено бодърствуване. За всяка отделна служба от ежедневното богослужение ще се каже по-нататък пообстойно. Богослужебните последования на седмичния кръг са изложени в богослужебната книга, наречена октоих60 (осмогласник). Всеки един ден от седмицата е посветен на един Божи угодник или на някакво възпоминание. Неделята е посветена на Възкресението Христово, понеделникът – на св. безплътни сили (ангелите), вторникът – на св. Йоан Предтеча, срядата – на Христовите страдания и Кръст и на Иудиното предателство, четвъртъкът – на св. Николая Мирликийски и на св. апостоли, петъкът – на св. животворящ Кръст Господен, и Според древното времечисление денят започва от вечерта (Бит. 1:9). Нарича се така. защото някога е траело, а и сега някъде (напр. – в светогорските манастири) продължава цяла нощ. 60 Октоихьт е дело предимно на св. Йоан Дамаскин. 58 59

199

съботата – на св. Богородица, на всички светии, на св. мъченици и на покойниците. Песните от октоиха отразяват духа и настроенията на чествуваните събития през седмичните дни. Така например, неделните песнопения са радостни и тържествени, в понеделник са умилителни, в сряда и петък – покайни, в събота са траурни. За по-голяма прегледност богослужебните последования от денонощния кръг могат да се изразят графически по долупосочения начин:

Богослуженията на месечния и годишния кръг са изложени в 12-те минеи (месечници), а на пасхалния – в постния триод (трипеснец) и в пентикостара (петдесетника). Минеите съдържат службите за всички дни на 12-те месеца и на неподвижните празници; триодьт – на службите от Неделята на митаря и фарисея до Велика събота включително, а пентикостарът – от Възкресение Христово до Неделята след Петдесетница. Триодът и пентикостарът са нещо средно между октоиха и минея – те съдържат служби на седмични дни (както октоиха), но и празници, напр. Тодоровден, Връбница, Възкресение, Петдесетница, Св. Дух и пр. (както минеите). Празниците се делят на подвижни и неподвижни. Подвижни са ония, които се намират във връзка с празника Пасха (Възкресение Христово, Великден), а неподвижни са ония, които се празнуват винаги в едно и също определено число на месеца. Св. отци на Първия вселенски събор (325 година) наредили, щото Пасха да се празнува в първия неделен ден след мартенското пълнолуние, с цел никога да не съвпада с юдейската пасха. Поради това празникът на Христовото възкресение, според православния календар, се пада в един от 35те дни между 4 април и 8 май. По-важните подвижни празници са: Пасха, Възнесение, Петдесетница, Св. Дух, неделите на месни и сирни заговезни, Тодоровден, Неделя Православна, Връбница. Велики четвъртък, Петък и Събота. Неподвижните празници се делят на Господски, Богородични и светийски. По-важни Господски празници са: Рождество Христово (25.XII), Обрезание (1.I), Богоявление (6.I), Сретение (2.II) и Преображение (6.VIII). Господски празници са и подвижните – Възкресение, Възнесение и Връбница. 200

По-важни Богородични празници са: Рождество Богородично (8.IX), Въведение (21.XI), Благовещание (25.III) и Успение (15.VIII). Светийски са празниците, които са посветени на велики Божии угодници – пророци, апостоли, мъченици, преподобни, светители и пр. По-нататък ще се дадат кратки сведения за по-големите празници, тачени от Православната църква.

Годишен кръг на празниците По-големите празници се предшествуват от известно число подготвителни дни, определени от св. Църква за пост и усърдна молитва. Постът, т.е. въздържанието от блажна храна, възбудителни напитки и от греховни мисли помагат за обуздаване на страстите. Постът, съединен с искрена молитва и покаяние, възражда и възвисява душата. Православната църква е определила през годината следните по-продължителни пости: Велик, Петров, Богородичен и Рождествен. Великият пост започва с една седмица по-слаб пост (Сирница), когато може да се яде млечна храна и яйца. От понеделника след неделя Сиропостна започва строгият пост и специалното великопостно богослужение, които траят до Велика събота включително – всичко 48 дни. През първата великопостна неделя някои поблагочестиви християни тримирят (тридневничат), т.е. три дни не ядат, нито пият, като само в сряда след преждеосвещената литургия вземат „аязма“ (св. Богоявленска вода), подкрепват се с малко суха храна и отново започват своя тридневен постен и молитвен подвиг. На Благовещение и на Връбница се разрешава риба. Петровият пост започва от понеделник след Неделята на всички светии и продължава до Петровден. Богородичният пост започва от 1 август и продължава до Успение Богородично. На Преображение Господне се разрешава риба. Коледният пост започва от 15 ноември и трае до Рождество Христово. Освен тия пости, Църквата е отредила да не се яде блажно в сряда и петък на всяка 201

седмица, както и на следните още дни: Въздвижение на светия Кръст (Кръстовден) – 14 септември, деня преди Богоявление (5 януари), и Отсичане главата на св. Йоан Предтеча – 29 август. Постът в сряда и петък се нарушава през Неделята на митаря и фарисея, през Неделята след Петдесетница, през Светлата неделя (след Великден) и от Рождество Христово до деня преди Богоявление. ВИДОВЕ БОГОСЛУЖЕБНИ ЧИНОДЕЙСТВИЯ Богослужебните чинодействия по важност се делят на тайнства61 и треби. Тайнствата са установени от Господа Иисуса Христа свещенодействия, при които, при произнасяне на определена молитвена формула, се изпросва Божията благодат, която невидимо се проявява, като ни очиства, възражда, подкрепява, освещава и спасява. Требите са установени от Църквата чинодействия, чрез които се измолва Божията помощ при една или друга духовна и телесна потреба. В по-широк смисъл и тайнствата могат да бъдат смятани за треби, особено тия, които задоволяват частни духовни нужди, като напр., тайнство брак, елеосвещение и др. Под думата „обред“ пък се разбира външната страна на богослужебните чинодействия. БОГОСЛУЖЕБНИ КНИГИ Днес в православните църкви са в употреба следните по-важни богослужебни книги: Служебник – съдържащ последованието на ежедневното богослужение. Тя е книга, предназначена за свещеника, и съдържа предимно оня богослужебен текст, който се произнася от свещенослужителите. Требник – съдържа требите. И тя е книга предимно за свещенослужителите. Напрестолно св. Евангелие – съдържа евангелските чтения за цялата година. Апостол – съдържа чтения от апостолските послания за цялата година. Часослов – съдържа ежедневните служби; предназначен е за четците и певците. Октоих (осмогласник) – съдържа службите за всеки ден и глас от седмичния кръг. Миней (месечник) – съдържа службите в чест на светиите и празниците за всеки ден от месеца. Има 12 минеи, според числото и името на всеки месец от годината. Триод постен – съдържа службите от Неделя на митаря и фарисея до Велика събота. Триод цветен (Пентикостар, петдесетодневник) – съдържа службите от Възкресение до Неделя след Петдесетница (Неделя на всички светии). Ирмологий (катавасийник) – съдържа катавасиите (началните стихове от песните на канона) за всички празници. Псалтир – съдържа псалмите на св. пророк и цар Давид. Молебно пение – съдържа различните молебни. Каноник – съдържа канони, акатисти, утринни и вечерни молитви и др. Типик (устав) — книга, която излага реда на богослужението на всички дни и празници. БОГОСЛУЖЕНИЯ В ДЕНОНОЩНИЯ КРЪГ Вечерня Денонощният богослужебен кръг започва с вечернята, понеже според древното 61

За тайнствата по-подробно виж. в Катахизиса, с. 169 – 178. 202

църковно леточисление денят започва от вечерта. Главната мисъл, която е прокарана във вечернята, е сътворението на света и на човека, както и – началото на човешката история. Вечернята започва с 103 псалом – „Благославяй, душо моя, Господа...“, наречен предначинателен псалом. Този псалом ни дава пълна картина на творението във всичкото му разнообразие в небето, на земята и в необятните морски предели. Ние славословим Бога за безпределната Му мъдрост и величие – „Колко многобройни са делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро“. А на всенощно бдение по време на предначинателния псалом се пее припевът: „Слава Ти, Господи, Който си направил всичко“. След предначинателния псалом дяконът или свещеникът произнася велика ектения62. В нея се молим за мир и плодородие, за добруването на народа, за духовната власт, за страдащите в света и пр. След великата ектения се пее 140 псалом – „Господи, воззвах к Тебе...“ (Господи, викам към Тебе, чуй ме!). Пеят се стихири, т.е. песни от октоиха и минея или триода, които са във връзка с деня или празника. Срещу празник, след стихирите, се прави т. н. вход: свещеникът, с кадилница в ръка, обхожда св. престол, излиза през северната врата на св. олтар, идва на средата на църквата, прекадява и, обърнат към изток, възглася: „Премудрость, прости!“ (Изслушайте с внимание премъдростта!) Чете се или се пее древнохристиянският химн „Свете тихий...“, в който се възпява Христос като Син Божий и Св. Троица. Свещеникът влиза в олтара. Следва сугуба ектения 63. Прочита се кратко вечерно славословие „Сподоби, Господи...!“, изпяват се още няколко песни, наречени „стиховни стихири“, чете се или се пее вдъхновената песен на стареца Симеона Богоприемец: „Нине отпущаеши...“, следва „Св. Боже... Пресвета Троице... Отче наш...“, изпяват се празничните и дневни тропари и се дава отпуст, т.е. заключителна молитва. На храмови и други празници на вечернята се извършва и петохлебие, т.е. благословение на пет хляба, на пшеница, вино и елей. Полунощница Тая служба се извършва в полунощ. Тя е израз на духовно бодърствуване и очакване на Христа, подобно на петте мъдри девици в Христовата притча, които посрещнали младоженеца със запалени светилници. При духовното бодърствуване нашата съпротивителна сила срещу пристъпите на лукавия е по-голяма. Има няколко вида полунощница: ежедневна, съботна, неделна и празнична. Днес полунощницата се извършва само в някои манастири. Утреня Утренята изразява зората на новозаветното време. Тя започва с 19 и 20 псалми. Следва кратка сугуба ектения. След възгласа „Слава Святей, единосущней и животворящей и нераздельней Троице...“ започва четенето на шестопсалмието, т.е. на шест псалми (3, 37, 62, 87, 102 и 142), които се изслушват с дълбоко внимание и при загасени свещи. Ектения (гр.) – протяжно моление, кратки прошения. Има няколко вида ектении: малка, велика, сугуба (удвоена, т.е. – с удвоено молитвено усърдие) и просителна. На призива при малката и великата ектения отговаряме с „Господи помилуй“, при сугубата – с тройно „Господи, помилуй“ и при просителната с „Подай, Господи“. 63 При ежедневната вечерня тая ектения се казва към края на вечернята. 62

203

След шестопсалмието се казва велика ектения. Свещите отново се запалват и се пее четири пъти: „Бог Господ и явися нам“ (Бог е Господ и ни се яви. Благословен е Идещият в името Господне!“) Пеят се тропарите на празника и деня. След малка ектения се пеят песни, наречени седални64. В празничния ден се прочита утринно Евангелие. След него се чете т.н. канон, т.е. девет песни, в които е разказана историята на празника или е изложен животът и подвигът на чествувания Божи угодник. След канона се пее хвалебната песен на св. Богородица. В празнични дни се пее „Всякое дихание...“ (Всичко, що диша, да хвали Господа!) със стихове от 148, 149 и 150 псалми и стихири в чест на празника. Утренята завършва със славословие, в което се възхваля Господ Иисус Христос, като Божие Агне, и Св. Троица. В празнични дни се пее велико славословие. Произнасят се сугуба и просителна ектения. Ако след утренята няма св. литургия, в края се четат литургийните апостолско и евангелско четива. Часове Часовете се състоят от по три псалома, с тропари, четене на „Св. Боже“, кондаци 65, молитвата „Иже на всякое время...“ и заключителната молитва. Всеки час изразява една идея или е възпоминание на някое новозаветно събитие. Така, например, първият час, който обхваща времето от 6 ч. до 9 ч. сутрин, изразява началото на нашата ежедневна работа, почването на трудовия ден. Ние молим Бога да чуе молитвата ни в този ранен час и да насочи стъпките ни към изпълнение на Божието слово. Третият час (9 – 12 часа) напомня за слизането на Св. Дух над апостолите, станало в същия този час. Ние молим Бога да обнови в нас Св. Дух. Шестият час (12 – 15 ч.), е в спомен на Христовото разпятие, а деветият (15 – 18 ч.) – на кръстната смърт на Господа. Когато се служи всенощно бдение, утренята завършва с първия час, а третият и шестият се четат на другата сутрин преди св. литургия. Деветият час се чете вечер, преди вечернята. У нас часовете обикновено се четат в манастирите. Има три вида часове: обикновени или ежедневни, великопостни и царски. Последните се четат само в дните преди Рождество Христово и Богоявление. Изобразителни Те се състоят от два псалома (102 и 145), блаженствата, Символа на вярата, Отче наш, тропари и кондаци, молитвата „Всесвятая Троице...“ и заключителен псалом (33). Изпълнява се след часовете (1, 3 и 6), когато няма св. литургия.

Така се наричат, защото се свързват с четенето на Катизмите, т.е. четения от Псалтира, през време на които се позволява на стари и немощни богомолци да поседнат или да се облегнат в троновете (седалищата). Думата „катизма“ (гр.) значи седален. 65 Кондакът е песен като тропара. 64

204

СВ. ЛИТУРГИЯ66 Няколко думи за св. литургия

Св. литургия е център на православно-християнското богослужение. Тя е спомен за Тайната вечеря на Господа Иисуса Христа с апостолите, станала преди кръстните Му страдания; спомен е и за изкупителната Му смърт. Литургията символично изобразява по-важните моменти от земния живот на Господа., Тя е нашето безкръвно жертвоприношение. През време на св. литургия, при приемане на св. причастие, под вид на хляб и вино, ние приемаме тялото и кръвта Христови, чрез които осъществяваме напълно и действително общението си с Бога.

Учредяване на св. евхаристия

На Тайната вечеря Христос взел хляб, благословил го, благодарил, преломил го и, раздавайки го на Своите ученици, казал: ,,Вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано! Това правете за мой спомен!“ (Мат. 26:26 – 28). След като привършил вечерята, Спасителят взел чашата, подал я на учениците Си и казал: „Тая чаша е новият завет в Моята кръв! Това правете, колчем пиете, за Мой спомен!“ (1 Кор. 11:25). Верни на това Господне поръчение, св. апостоли и първите християни се събирали по къщите и преломявали хляб и, по дадения от Христа пример, се причащавали с пречистото тяло и кръв Христови. Това приобщение с Господа се е придружавало с молитви и песнопения. Така били положени основите на св. Литургия.

Различни литургийни последования

В древната Църква е имало много литургийни чинове. Днес обаче в Православната църква се употребяват само три: Златоустова, Василиева и литургия на Предосветените дарове, съставена от св. Григори Двоеслов. Св. литургия се състои от три главни части: проскомидия 67, учителна или „литургия на оглашените“ 68 и тайноизвършителна или – „литургия на верните“69.

Думата литургия (гр.) значи обществено дело, служба. С течение на времето тя получила значение на обществено богослужение, по-специално – на тайнство св. евхаристия, св. причастие. 67 Проскомидия – приношение. 68 Така се нарича тая част, защото в нея се предлагат на християните четива из апостолските послания и св. Евангелие и поучения върху тях. А нарича се и литургия на оглашените, защото на нея са могли да присъствуват и оглашените, т.е. готвещите се за св. кръщение. 69 Нарича се тъй, защото през време на тая част става освещаването на св. дарове и защото на нея могат да присъствуват само верните, т.е. приелите св. кръщение. 66

205

Проскомидия Проскомидията се извършва тихо, обикновено по време на утренното богослужение, при четенето на канона. Някога тая част е била вмъкната между литургията на оглашените и тая на верните. Днес тя се извършва по това време (през време на херувимската песен) само когато служи архиерей. Свещеникът застава благоговейно пред проскомидията, открива св. съсъди и утвари, взема в лявата ръка просфората, а в дясната – копието, прави с него три пъти кръстен знак върху просфората, като спомня за Господа Иисуса Христа, Който драговолно, като невинно агне се принася в жертва за греховете на всички люде. От определеното пшенично хлебче, наречено просфора, свещеникът изважда с копието средната част, наречена Агнец, влива в св. чаша вино и вода в памет на кръвта и водата, изтекли от ребрата на прободения Христа, изрязва и други по-малки части в чест и памет на св. Богородица и на девет чина Божии угодници: ангели, пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни (монаси) и др., за духовната и светската власт, за живи и покойници християни, по посоченото тук изображение70.

Тия частици впоследствие по време на причащаването се поставят в св. чаша с молитва – да умие Господ с пречистата Си кръв греховете на поменатите. Свещеникът поставя върху звездицата дискоса, после слага върху нея малкия покровец, а другия малък покровец – върху св. чаша; покрива с големия покровец и двете (дискоса и чашата), прекадява и чете заключителна молитва, в която моли Бога да приеме предложената жертва в Своя Наднебесен жертвеник, като 70

Поставените на кръст букви в агнеца означават: Иисус Христос побеждава. 206

помене всички ония, които са я принесли и за които тя е принесена. ЛИТУРГИЯ НА ОГЛАШЕНИТЕ Начало на литургията

Като привърши проскомидията, свещеникът застава пред св. престол и се моли с вдигнати към Небесния Цар ръце – да го очисти от всяка скверност и възглася: ,,Благословено е царството на Отца и Сина и Св. Дух, сега и винаги и во веки веков!“

Благословено царство

С този тържествен възглас се възвестява царството Божие. Началото на св. литургия като че ли е видимо откриване дверите на това царство, което започва оттук, а достига пълното си тържество на небето; открива се сега и продължава във вечтостта – т.е. во веки веков! С тържественото Амин! ние71 потвърждаваме истинността на всичко, което е изказано в началния възглас.

Велика ектения

Дяконът или свещеникът произнася великата ектения. През време на ектенията свещеникът се моли тихо на Господа – да погледне благосклонно към богомолците и да прояви към тях Своята щедра милост. В древност тая молитва, както и другите молитви, които днес свещеникът чете тайно, са се произнасяли гласно. Но понеже това правело службата твърде дълга, за поголяма краткост започнали да четат молитвите тайно. Ако не служи дякон, свещеникът чете тая молитва по време на първия антифон.

Първи антифон

Пее се 102 псалом антифонно, т.е. от двете срещуположни певници. В древната Църква пението на псалмите било в широка употреба. Днес, за краткост, се пеят само няколко стиха от псалома.

„Благослови, душе моя, Господа!“ или „Молитвами Богородици...“ Малка ектения

Всяка малка ектения е нова подкана към усърдна молитва. Най-малката православна, древноцърковна молитва е „Господи, помилуй!“ Тя е израз на нашата голяма греховност и на недостойнството ни пред Бога и ние Го молим да ни помилва, т.е. да прояви към нас Своята милост, да ни прости съгрешенията и да ни спаси.

Втори антифон Хвали, душе моя, Господа!... или Спаси ни, Сине Божий...

Пее се 145 псалом. В повечето църкви този псалом се изпуска и вместо него се пее „Спаси ни, Сине Божий!“ и молитвата – „Единородний Сине и Слове Божий...“ През време на втория антифон свещеникът се моли Богу тайно да спаси Своите люде. да благослови наследието Си, т.е. нас, които

71

В древната Църква пеел целият народ при богослужението. По-сетне пението се изпълнявало или от хор или от певец, както е сега в повечето наши храмове. Затова понататък, гдето се говори за народа, участвуващ в пението, трябва да се разбира хор или певец. 207

вярваме в Него; да запази Църквата Си и да освети ония, които проявяват любов към красотата на Божия дом; да ги прослави с божествената Си сила и да не оставя нас, които се надяваме на Него. Малка ектения

Отново дяконът или свещеникът ни подканят да се помолим на Господа.

Трети антифон Во царствии Твоèм...

Пеят се „блаженствата“, т.е. определени песни с припев от „блаженствата“ (Мат. 5:3 – 12). Пак за краткост някъде изпускат тия песни и пеят само няколко стиха от блаженствата или пък се пее дневният тропар. През време на третия антифон свещеникът се моли тихо – да чуе Бог дружните прошения на Своите раби, като им даде на този свят да познаят Неговата истина, а в бъдещия – да им дари вечен живот.

Малки вход

Преди входа свещеникът се моли тихо, щото този вход да не е вход на човеци, а на ангели, които заедно с нас слушат и възпяват Божията благост. Свещеникът отваря царските двери, взема благоговейно св. Евангелие от престола, издига го с двете ръце, обхожда св. Престол откъм южната, източната и северната страна, покланя се на проскомидията, излиза през северната олтарна врата, застава насред храма с обърнато към изток лице, благославя входа, целува св. Евангелие и възглася: „Премудност, прости!“, т.е. изслушайте прави (с внимание) премъдростта! влиза в св. олтар през царските двери и оставя св. Евангелие върху св. престол. Малкият вход символизира явяването на Христа на открита проповед. Хорът или певецът пее: „Приидите поклонимся!... – „Дойдете да се поклоним!“ и отредените тропари. В това време свещеникът тихо моли Бога да освети душите и телата ни, за да застанем неосъдително пред неговия жертвеник и да Му служим благоговейно.

Премудрост, прòсти!

Трисветата песен Святий Боже... или Елици... или Кресту Твоему...

Следва песента в чест на Пресвета Троица: „Свети Боже, свети Крепки, свети Безсмъртни, помилуй ни!“ На големи Господски празници, когато в древната Църква са се кръщавали голям брой оглашени, вместо „Св. Боже“, – се пее „Елици...“ – „Вие, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте, алилуия!“ А на Кръстовден и Неделя кръстопоклонна се пее: „Кресту Твоему...“ – „На Твоя кръст се покланяме, Владика, и Твоето възкресение славим“.

Апостол и евангелие

Чете се определен откъс от посланията на св. апостоли. След него се пее „Алилуия“ и следва евангелско четене. В древната Църква след апостолското и евангелското четиво предстоятелят е казвал и слово върху прочетеното. Четенията и проповедта съставят най-важната част от литургията на оглашените. В евангелския разказ ние слушаме думите на Самия Христа. 208

Затова и дяконът (или свещеникът) ни подканя да ги слушаме с особено внимание. Проповедта разкрива смисъла на прочетения свещен текст и наставя вярващите в добродетелния живот. Сугуба ектения

Следва сугуба ектения, през време на която се поменават имената на живи за здраве, спасение и благопреуспяване. Свещеникът се моли тихо Господу да приеме усърдната молитва на Своите раби.

Заупокойна ектения

Ако литургията е заупокойна, след сугубата ектения се произнасят особени заупокойни моления, с които се изпросва от Господа прощение на греховете и блажен покой за починалия.

Ектения за оглашените

В тази ектения свещенослужителят се моли за оглашените – да ги помилва Господ, да ги огласи със словото на Истината, да им открие евангелието на Правдата, да ги съедини със светата Си Църква. А оглашени и днес може да има по лицето на земята, които се нуждаят от нашата предстателна пред Бога за тях молитва. ЛИТУРГИЯ НА ВЕРНИТЕ

Ектения за верните

Дяконът (или свещеникът) приканва гласно оглашените да излязат от църква. След като те до един напуснат службата, свещеникът подканя верните още веднаж да се молят на Господа. При пението на тройно „Господи, помилуй“ свещеникът се моли тихо за верните – да ги удостои Бог да принесат безкръвната жертва и да призовават Бога във всяко време и на всяко място, да ги чуе и очисти от всяка сквернота, да успяват в духовния живот, да се причастят достойно със светите Тайни и да наследят небесното Му царство. Следват една непълна велика и една малка ектении.

Херувимска песен Иже херувйми...

След възгласа „Яко да под державою Твоею“... започва пението на т. н. херувимска песен 72: „Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и пеем на животворящата Троица трисветата песен, нека сега отложим всяка житейска грижа“, през време на която свещеникът се моли с дълбоко съдържателна молитва: ,,Никтоже достоин“... В тая молитва свещеникът, като изтъква недостойнството си да застане пред светия жертвеник и да принесе на Бога, Царя на славата, безкръвна жертва, се моли да бъде удостоен за това велико тайнство. Свещеникът кади св. олтар и богомолците, отива при проскомидията, взима оттам дискоса и св. чаша с предложените дарове, издига ги високо и прави т. н. „Велик вход“: излиза от северните врати, идва до средата на храма и отнася

Велик вход 72

Нарича се така, защото ни напомня за песните на херувимите. 209

даровете в св. олтар, като ги оставя на самия св. престол. През време на входа свещенослужителите гласно молят Бога да помене в царството Си народа, светската и духовната власт, живи и покойни, ктиторите 73 и приложниците74 и всички православни християни. Великият вход изобразява кръстния ход на Господа и погребението Му. Народът (певците) допява останалата част от херувимската песен „...та да подемем Царя на всички, Когото невидимо ангелските чинове тържествено носят. Алилуия“. Просителна ектения

Следва просителна ектения. През време на ектенията свещеникът се моли тайно, щото Бог да прости греховете на народа, да приеме предложената жертва и да изпрати върху нея Св. Дух.

Братско целувание

При подканата на дякона: „Возлюбим друг друга“... в древно време всички християни се целували „с целувката на мира“. Днес този обичай се съблюдава само между свещенослужителите. При взаимоцелуванието свещенослужителите разменят помежду си следния поздрав: старшият казва – „Христос е между нас!“, а младшият отговаря: – „Наистина е и ще бъде (между нас)!“ След това дяконът възглася: „Двери, двери, премудростию вонмем!“ = Двери, двери75! Да внимаваме в премъдростта.

Символът на вярата Вярвам...

Следва четенето на Никео-цариградския символ на вярата. През това време свещеникът взема големия покровец („въздух“), издига го с две ръце над св. дарове и, потръсвайки го, чете тихо Символа на вярата. Евхаристиен канон Дяконът приканя богомолците да застанат прилично и със страх да принесат светото възношение (безкръвната жертва). Оттук започва най-важната част на св. литургия; тая част се нарича „евхаристиен канон“. На призива на дякона да принесем в мир светата жертва, народът отговаря, като посочва каква е тая жертва: „Милостта на мира, жертвата на хвалението“. В тия думи е изразен характерът на православната литургия – тя е безкръвна хвалебна жертва, която вселява в човешките души благодатния Христов мир. Свещеникът благославя молещите се с думите: „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа и любовта на Бога и Отца и общуването на Светаго Духа да бъдат е всички

Ктитор (гр.) = човек, който е дал своя принос за изграждането на храма. Приложник (сл.) = оня, който впоследствие е добавил нещо към помощта на ктитора. 75 Тия думи са отправени към дверниците (вратарите) – да затворят вратите. 73 74

210

Достойно и праведно е

вас!“ Народът отговаря: – „И с твоя дух!“ Свещеникът възглася: „Да издигнем сърцата си нагоре“, на което народът потвърждава: – „Имаме ги при Господа“. Свещеникът подканя вярващите да благодарят на Господа. На тая негова покана народът отговаря, че е „Достойно и справедливо да се покланяме на Отца и Сина и Св. Духа – единосъщната и неразделна Св. Троица“. През време на тая евхаристийна песен, по древен църковен обичай, следва да се прави голям поклон до земята. Молитвата, с която свещеникът усърдно се моли, е израз на нашата голяма благодарност към Бога за всичко, което е благоволил да стори за нашето спасение. Оттук очевидно и св. литургия се нарича евхаристия, т.е. благодарствена служба. Тази молитва в литургията на св. Василия Велики е по-дълга и затова песента „Достойно и праведно ест...“ се пее по-бавно и протяжно.

Свят, свят, свят Госпòд Саваот...

Следващият момент ни възнася като че на небето – ние присъединяваме нашето славословие към това на ангелите. Ние пеем заедно с тях „Свет, свет, свет е Господ Саваот 76. Пълни са небето и земята с Твоята слава. Осана 77 във висините! Благословен Идещият в името Господне“. В това време свещеникът с още по-голямо усърдие се моли тихо, като спомня за оная спасителна нощ, в която Единородният Син Божий, след като изпълнил всичко, промислено за нас, на Тайната вечеря взел в пречистите Си и непорочни ръце хляб, преломил, дал на св. Си ученици и апостоли и казал установителните евхаристийни слова: „Вземете, яжте – това е Моето тяло, което за вас се преломява, за опрощение на греховете!“ След вечерята Господ взел също и чашата и казал: „Пийте от нея всички – това е Моята кръв на новия завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощение на греховете!“

Твоя от Твоих...

Тук свещеникът спомня Христовия кръст, гроб, възкресение, сядане отдясно на Отца и славното Второ пришествие. След това възнася (издига) предложените дарове и казва възгласно: „Принасям Ти Твоите (дарове) от Твоите (люде) за всички (нас) и заради всичко“. Настъпва върховният момент в св. евхаристия – самото тайнство, т.е. освещението и претворяването на светите дарове.

Призоваването на Св. Дух

В този най-свещен момент свещеникът се моли трикратно от дълбините на душата си, като призовава78 Св. Дух да слезе над молещите се и над предлежащите дарове; благославя хляба и виното, които по благодатното действие на Св. Дух стават

Саваот (евр.) = Бог на небесните войнства (сили). Осана (евр.) = спаси! Това е хвалебно и благопожелателно възклицание, подобно на латинското „Salve“ и на българското „ура!“. 78 Затова тая част от св. литургия се нарича епиклеза, от гръцката дума епиклезе = призоваване. 76 77

211

Тебè поèм...

Богородично величание

Достойно есть...

Просителна ектения

Господнята молитва Отче наш...! Вонмемь, святая святымъ!

Причащаване на свещенослужителите

79

истински тяло и кръв Христови. След като тайнството е вече извършено, свещеникът коленичи пред св. престол и от цялата си душа и сърце благодари на Господа за любовта Му към нас. А в това време вън се пее умилително: „Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на Тебе благодарим, Господи, и молим Ти се, Боже наш!“ Безкръвната жертва е принесена. Свещеникът се моли тихо, като спомня всички светии, които с вяра са свършили живота си, а по-особено и гласно спомня пресветата, пречиста, преблагословена, славна Владичица наша Богородица и Приснодева Мария. Пее се възхвална песен на св. Богородица, обикновено – „Достойно е, наистина, да те облажаваме, Богородице...“79 През време на тая песен свещеникът тихо спомня св. Йоана Предтеча, св. апостоли, празнувания светец и всички светци; моли се за народа, за църковната и светската власт, за всички, които са в една или друга неволя. Тая молитва в литургията на св. Василия е по-дълга и всеобхватна; не са забравени нито болните, ни хората на тежкия труд, ни вдовиците, ни сираците, затворниците, пленниците, пътуващите и др. Свещеникът възгласно моли Господа да помене между първите нашето духовно началство (Св. Синод или митрополита) и да ни даде с една уста и едно сърце да славим пречистото и великославно име на Отца и Сина и Св. Духа. Дяконът произнася просителна ектения. В това време свещеникът се моли тихо – да ни удостои Бог да се причастим със светите тайни с чиста съвест, за да получим прошка на греховете, общение със Св. Духа и да наследим небесното царство. Ектенията завършва с Господнята молитва „Отче наш...“! Наближава друг свят и върховен момент – св. причастие, т.е. приобщаването с Господа, със самото Негово тяло и самата Негова кръв. Свещеникът прави възгласно предупреждение към всички, които ще се причастяват, че светите Тайни са за светите. Този възглас е отправен направо към нашата съвест. Ние признаваме нашето недостойнство пред Бога и отговаряме: „Един свят, един Господ, Иисус Христос, за слава на Бога Отца, амин!“ След това тържествено и чистосърдечно изповядване, свещенослужителите пристъпват към самото причащение. Всички свещенослужители, участвуващи в богослужението, по старшинство, вземат първом част от св. Агнец и след това отпиват три пъти от св. чаша. В това време навън се пеят духовни химни, наречени „причастни“. На някои места по време на причастния се произнася проповед. След като

На Господски и Богородични празници вм. „Достойно...“ се пее величание с ирмоса на 9 песен от канона. Тия песни се наричат „задостойници“. На Василиева литургия се пее „О, тебе радуется...“ 212

свещенослужителите се причастят, дяконът